Решение № 16021 от 06.10.2023, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 16021 гр. София, 06.10.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 156 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи септември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: ВА при участието на секретаря ЕД като разгледа докладваното от ВА Гражданско дело № 20221110115437 по описа за 2022 година

РЕШЕНИЕ

06.10.2023 г., гр. София

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, I I Г. О., 156-ти състав, в открито публично заседание на двадесет и първи септември през две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВА при секретаря ЕД, като разгледа докладваното от съдия ВА гр. дело № 15437/2022 г. по описа на СРС, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.

Подадена е искова молба от „ТС“ ЕАД срещу С. С. Т., М. С. С., С. С. Станчева, Д. С.

С. и С. С. С., като наследница на Е. М. Т., в която се твърди, че ответниците били потребители на топлинна енергия за недвижим имот, находящ се в гр. ......................, аб. № 318982, като била доставена топлинна енергия, по договор за покупко-продажба на топлинна енергия при общи условия. Поддържа, че е доставил топлинна енергия на стойност 565,48 лева за периода от 01.10.2018 г. до 31.04.2020 г., но ответниците не я били заплатили, поради което изпаднали в забава и дължали и обезщетение за забава върху главница за топлинна енергия в размер на 112,15 лева за периода от 15.09.2019 г. до 04.03.2022 г. Излага съображения, че била предоставена услугата дялово разпределение за която се дължала сумата от 18,40 лева за периода от м.02.2019 г. до м.04.2020 г., а освен това била дължима и 1 мораторна лихва в размер на 4,02 лева за периода от 31.03.2019 г. до 04.03.2022 г. Иска ответниците да бъдат осъдени по отделно да заплатят дължимите суми, както и сторените деловодни разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е подаден отговор на исковата молба от ответниците С.

Т., М. С., С. С. и Д. С., чрез особения представител, като се сочи, че исковете са недопустими, тъй като били предявени срещу ненадлежна страна, като по същество претенциите се оспорват. Поддържат, че исковете са недоказани, като ищеца не бил установил, че е предоставил топлинна енергия с необходимото качество за осигуряване на минимално необходимата температура, съответно липсвали доказателства за качеството на предоставената услуга. Правят възражение за изтекла погасителна давност. Искат отхвърляне на предявените искове.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК не е подаден отговор на исковата молба и не е изразено становище по предявените искове от ответницата С. Станиева.

Третото лице-помагач на страната на ищеца е представило писмени доказателствени средства, като е изразило становище за доказаност и основателност на предявените искове.

Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното:

СРС, 156-ти състав е сезиран с първоначално обективно, кумулативно и пасивно, субективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 318, ал. 2 ТЗ, във вр. чл.

200 ЗЗД, във вр. чл. 110, ал. 2 ЗС и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

При релевираните в исковата молба твърдения възникването на спорното право се обуславя от осъществяването в обективната действителност на следните материални предпоставки (юридически факти): 1. наличието на действително правоотношение по договор за продажба (доставка) на топлоенергия, по силата на което продавачът се е задължил да прехвърли правото на собственост върху процесните стоки и да ги предаде, а купувачът да ги получи и да заплати уговорената продажна цена и 2. продавачът да е доставил топлинна енергия в твърдяното количество на купувача; 3. ответниците да са приели наследството на Е. Т..

Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ „потребители на топлинна енергия“ са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. А по силата на определителната правна норма, регламентирана в § 1, т. 42 (отм.) ЗЕ, но действащ през релевантния период, „потребител на енергия или природен газ за битови нужди” е физическо лице - собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за домакинството си. А съгласно § 1, т. 2а от ДР ЗЕ 2а. (Нова - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.) „Битов клиент“ е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди, а съобразно § 1, т. 41б ДР ЗЕ „Потребител на енергийни услуги“ е: краен клиент, който купува енергия или природен газ, и/или ползвател на преносна и/или разпределителна мрежа за снабдяването му с енергия или природен газ.

Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2017 г., ОСГК – „Собствениците, респективно бившите съпрузи като съсобственици, или титулярите на ограниченото вещно право на ползване върху топлоснабдения имот, дължат цената на доставената топлинна енергия за битови нужди съгласно разпоредбите на Закона за енергетиката в хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, освен ако между 2 ползвателя на договорно основание и топлопреносното предприятие е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за същия имот, през времетраенето на който ползвателят като клиент на топлинна енергия за битови нужди дължи цената й… Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи условия директно с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице придобива качеството "клиент" на топлинна енергия за битови нужди ("битов клиент" по смисъла на т. 2а § 1 ДР ЗЕ) и като страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното предприятие. Договорът между това трето ползващо лице и топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например с откриването на индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се презумира с установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот. В гореизложения смисъл изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ на собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване като клиенти (потребители) на топлинна енергия за битови нужди и страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие не е изчерпателно. Противното разбиране би противоречало на принципа за договорна свобода, регламентиран в чл. 9 ЗЗД и приложим както за гражданските, така и за търговските сделки. При постигнато съгласие между топлопреносното предприятие и правен субект, различен от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, за сключване на договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за топлоснабден имот при спазване на одобрените от КЕВР публично извести общи условия, съставляващи неразделна част от договора, този правен субект дължи цената на доставената топлинна енергия за собствените му битови нужди.“.

Представен е Нотариален акт за продажба на недвижим имот № 200, том VII, нот. дело № 1909/1998 г., като се установява, че Е. М. Т. е станала собственик на недвижим имот, находящ се в гр. .......................

Приложена е Молба-декларация от 28.11.2001 г. от Е. М. Т., с която последната е поискала от „ТС“ ЕАД да й бъде открита партида и доставяна топлинна енергия до следния недвижим имот – находящ се в гр. .......................

От Удостоверение за наследници изх. № РПД22-ВК08-374/14.04.2022 г. се установява, че Е. М. Т. е починала на 21.07.2016 г., като е оставила за наследници по закон М. С. С. (дъщеря – арг. чл. 5, ал. 1 ЗН), С. С. С. (дъщеря – арг. чл. 5, ал. 1 ЗН), Д. С. С. (син – арг. чл. 5, ал. 1 ЗН), С. С. С. (дъщеря – арг. чл. 5, ал. 1 ЗН) и С. С. Т. (преживял съпруг – арг. чл. 9, ал. 1 ЗН).

Съдът, като взе предвид събраните по делото доказателства и направените оспорвания от ответниците намира следното:

С откриване на наследството наследниците придобиват правото да получат наследственото имущество. То не преминава по право към тях. При откриване на наследството за наследниците възниква правото да го приемат. С приемането му те го придобиват. Тоест, наследствената сезина не преминава по право върху наследниците, с факта на откриване на наследството, а единствено открива правната възможност на последните да заявят дали приемат наследството или се отказват от същото. Съгласно разпоредбата на чл. 48 ЗН наследството се придобива с приемането му. Приемането на наследството е едностранен акт, с който наследникът изявява волята си да го придобие. С него се определят отношенията между наследниците помежду им и между тях и третите лица, които са били в имуществени отношения с наследодателя. Приемането на наследството е изрично или мълчаливо. Изричното приемане се извършва с писмено 3 изявление до районния съдия по местооткриване на наследството. То се вписва в особена за това книга – арг. чл. 49, ал. 1 ЗН.

Мълчаливо приемане има, когато наследникът извърши действия, които несъмнено предполагат намерението му да приеме наследството и които той не би имал право да извърши, освен в качеството си на наследник – арг. чл. 49, ал. 2 ЗН.

В Закона за наследството е предвидена възможност наследникът да бъде заставен да се произнесе по въпроса за приемане на наследството. Съгласно правилото на чл. 51, ал. 1, изр. 1 ЗН по искане на всеки заинтересован, районният съдия може да определи на наследника срок, за да заяви приема ли наследството или се отказва от него. Преди да определи този срок съдът призовава наследника и ако той се яви, го изслушва по въпроса.

Според нормата на чл. 51, ал. 1, изр. 2 ЗН, когато има заведено дело срещу наследника, което не може да се движи, тъй като той не се е произнесъл, дали ще приеме наследството срокът за приемане се определя от съда, който разглежда делото. При граматическото, систематично и телеологически тълкуване на разпоредбатана чл. 51, ал. 1,изр. 2 налага извод, че когато има заведено дело срещу наследник на починало лице, респ. починал в хода на делото ответник, което не може да се движи, тъй като той не се е произнесъл дали приема наследството, съдът му определя срок да заяви дали приема наследството или се отказва от него, само по искане на заинтересована страна по делото. Такава заинтересована страна е ищецът, тъй като той има интерес да се установи безспорно кои са приелите наследството наследници на лицето, с което той има правен спор или спрямо което иска да установи правата си. Ако наследникът не отговори в срока по чл. 51, ал. 1 ЗН, той губи правото да приеме откритото в негова полза наследство – чл. 51, ал. 2 ЗН. Касае се за преклузивен срок, който нито спира, нито може да се прекъсне с изтичането на който се погасява самото субективно материално право на наследника – така Решение № 101.08.2019 г. по гр. д. № 2260/2018 г. на ВКС, IV Г. О.

Отделно от горното изводът на съда се потвърждава и от заключението на ССчЕ, което е извършено обективно, компетентно и добросъвестно, поради което и при преценка, съобразно правилото на чл. 202 ГПК трябва да бъде кредитирано. С изводите си експерта изрично сочи, че за процесния периода няма плащания, с които дължимите претендирани суми да са били претендирани. Това допълнително води до извод, че след смъртта на общия наследодател на ответниците не са извършвани разпоредителни сделки (каквото би било извършеното плащане), за да се направи извод, че наследството е прието от всички или част от наследниците.

За пълнота трябва да се изтъкне и факта, че ищецът, а така и третото лице-помагач на страната на ищеца са имали възможност да поискат откриване на производство по чл. 51 ЗН, но по делото няма никакви данни или искания в тази насока. Тоест, съдът при наличието на разпределена доказателствена тежест и множество възможности, за да бъде доказана наследствената сукцесия, не може да възприеме тезата, че е доказано пълно и главно, че е налице наследствено правоприемство. Следователно не е доказана първата материална предпоставка, поради което и с оглед неблагоприятните последици на доказателствената тежест е длъжен да приеме недоказания факт за неосъществил се в обективната действителност – арг. чл. 154, ал. 1 ГПК.