Решение № 1 от 03.01.2023, Районен съд - Дряново

РЕШЕНИЕ

№1 гр. Дряново, 03.01.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ДРЯНОВО в публично заседание на пети декември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Мариета Спасова при участието на секретаря Гергана Генева като разгледа докладваното от Мариета Спасова Гражданско дело № 20224220100331 по описа за 2022 година за да се произнесе взе предвид :

Ищцата В. С. Р. чрез пълномощника си адвокат М. М. от АК - Пловдив основава исковата си претенция на обстоятелството, че на 12.01.2022г. сключила договор за кредит с ответното дружество. Посочва, че съгласно договора следвало да върне сумата в общ размер на 8100 лв., при сума за получаване 6000 лв. и лихва 2100 лв., ГПР 49,66 %, ГЛП 35 % и срок на кредита 18 на брой вноски. Съгласно чл. 5 от договора ищцата следвало да сключи договор за гаранция с дружеството „Фератум Банк“ с цел да бъде обезпечен сключеният договор за предоставяне на потребителски кредит. По сключения договор за гаранция ищцата следвало да заплати сумата от 5940 лв. Счита, че договорът е нищожен на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 22 от ЗПК, вр. чл. 11 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК. В условията на евентуалност счита, че клаузата на чл. 5 от договор № 1110443/12.01.2022г. за предоставяне на потребителски кредит, сключен с „Фератум България'' ЕООД, въз основа на която клауза бил сключен договор за гаранция/ поръчителство за нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, чл. 143, ал. 1 и чл. 146 от ЗЗП.

На първо място договор № 1110443/12.01.2022г. за предоставяне на потребителски кредит, сключен с „Фератум България" ЕООД бил нищожен на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 22 от ЗПК, вр. чл. 11 и чл. 10, ал. 4 от ЗПК.

Законът за потребителския кредит въвеждал императивни изисквания по повод 1 формата и съдържанието на сключените между потребител и кредитор договори, нарушаването на които водело до тяхната недействителност. Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не били спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7-9 договорът за потребителски кредит бил недействителен.

На второ място сключеният договор за потребителски кредит, сключен с „Фератум България" ЕООД бил недействителен на специалните основания по чл.

22 от ЗПК. Съгласно чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК договорът за потребителски кредит е нищожен, ако не са посочени приложимият лихвен процент и условията за прилагането му. В случая в договора за предоставяне на потребителски кредит сключен с „Фератум България" ЕООД бил посочен годишен лихвен процент, но липсвали каквито и да е било условия за прилагането му. Липсвало изрично посочване дали лихвеният процент бил фиксиран за целият срок за кредита, или бил променлив. Нарушението било още по-съществено, доколкото нито в договора, нито в погасителния план имало отбелязване какъв бил общият размер на дължимата за срока на договора възнаградителна лихва и съотношението й с главницата по кредита, както и таксата гаранция, за да можело да се направи проверка дали посоченият лихвен процент отговарял на действително прилагания от заемодателя. Визираната неяснота съществено ограничавала правата на ищцата и била основание за недействителност на договора.

Твърди, че в чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК било предвидено, че в договора трябвало да се съдържат условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването. В случая имало погасителен план, но той изцяло не отговарял на чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК, тъй като в него липсвала задължителната информация по ЗПК. Доколкото в договора за предоставяне на финансови услуги (заеми) от разстояние, била предвидена дължимостта на главница, договорна лихва, такса гарант, същите следвало да бъдат индивидуализирани и подробно посочени с оглед тяхната периодичност. Това не било сторено, като кредитодателят единствено и само се задоволил с посочване на обща дължимата сума, без да ставало ясно какво точно се съдържало в тази обща сума. Това създавало невъзможност за ищцата да разбере заплащаните от нея вноски по погасителния план какви компоненти включвали, как били изчислени и на каква база. Посоченото се явявало още едно самостоятелно основание за нищожност на договора за паричен заем. В този смисъл била трайната съдебна практика – решение № 526/ 02.05.2017г. по гр. дело 2

№ 393/2017г. на Окръжен съд Пловдив и решение № 1435/ 20.11.2017г. по гр. дело № 2283/2017г. на Окръжен съд Пловдив.

На следващо място процесният договор не отговарял на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК сочела, че договорът трябвало да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Годишният процент на разходите следвало да включва всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се изчислявал по специална формула. Спазването на това изчисление давало информация на потребителя как бил образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. В договора била посочена само абсолютна стойност на ГПР. Липсвала ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита. Съобразно разпоредите на ЗПК годишният процент на разходите изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В посочената величина следвало по ясен и разбираем за потребителя начин да бъдат инкорпорирани всички разходи, които щял стори и които били пряко свързани с кредитното правоотношение. В настоящия случай не ставало ясно какво точно било включено в процента на ГПР, освен лихвата, доколкото била предвидена дължимостта на такса гарант. Не ставало ясно дали същите били отразени в ГПР. Не ставало ясно изобщо какво се включвало в ГПР. В случая в договора за кредит яснота досежно тези обстоятелства липсвала. Следвало да се има предвид, че ГПР била величина, чийто алгоритъм бил императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от законовия, било недопустимо. Тези съставни елементи обаче оставали неизвестни, при което се създавали предпоставки кредиторът да ги кумулира, завишавайки цената на ресурса. Не ставало ясно какво се включвало в общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи, доколкото била предвидена дължимост и на неустойка. От изложеното не можело да се направи еднозначен извод, че разходите били включени при формиране на ГПР, нито че същите били изключени. Ето защо не било ясно по какъв начин бил формиран, неясни били както компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формирало годишното оскъпяване на заема. След като кредиторът, при формиране цената на предоставения от него финансов ресурс, задавал допълнителни компоненти, които го оскъпявали, следвало по разбираем за потребителя начин да посочи какво точно било включено в тях.

3

Наред с това договорът за кредит бил нищожен и поради неспазване на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, а от там и на действителния размер на ГПР, чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като сумата, която се претендирала чрез договор за гаранция/поръчителство в размер на 5940 лева не била включена в ГПР и ГЛП. В договора за кредит бил посочен ГПР в размер на 49,66%. Чрез включването на възнаграждението, предвидено по договор за гаранция/поръчителство към ГПР и ГЛП, то действителните такива биха нараснали двойно, та дори и повече, с което потребителят бил въведен в заблуждение относно стойността на разходите, които щял да прави по обслужването на кредита. С предвиждането за заплащане на сумата по договора за поръчителство се заобикаляла и разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Безсъмнено събирането на такива разходи било част от дейността по управление на кредита и следвало да бъдат включени в годишния процент на разходите. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК ГПР по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно § 1, т. 1 от ЗПК заплащането на сумата по договора за поръчителство следвало да бъде разглеждано като елемент от общия разход по кредита за потребителя, тъй като то било пряко свързано с договора за потребителския клепят, известно било на кредитора и се заплащало от потребители. Налице било заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК като с уговорките за заплащане на допълнителни разходи по договора за поръчителство се нарушавало изискването ГПР да не бъдел по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с ПМС № 426/ 2014г.

Поради невключване на уговорките за заплащане на разходи по договора за поръчителство в размера на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в договора на размер на ГПР, който не бил реално прилагания в отношенията между страните, представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.

68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за защита на потребителите. С преюдициално заключение по дело С-453/10 било прието, че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлявал един от елементите, на които можело да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл. 143 и следващите от ЗЗП. Тя подвеждала потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволявала да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.

На следващо място съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД нищожността на отделни части не влечала нищожност на договора, когато те били заместени по право от 4 повелителните правила на закона или когато можело да се предположи, че сделката била сключена и без недействителните й части. В случая не било налице нито една от тези две хипотези – нищожната клауза на процесния договор за предоставяне на потребителски кредит относно определянето на ГПР да бъдат заместени по право от повелителни норми на закона, или че договорът за потребителски кредит би бил сключен и ако в него не била включена клаузата, определяща ГПР, тъй като ГПР бил въведен като изрично изискване в чл. 11, ал.

1, т. 10 от ЗПК. Предвид на това в случая не била приложима нормата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД и нищожността на посочената по-горе клауза на процесния договор обуславяла недействителността на целия договор. В случая следвало да бъде взета предвид и разпоредбата на чл. 22 ЗПК, която била приложима за процесното договорно правоотношение. Тази норма изрично посочвала, че когато не били спазени изискванията на конкретни разпоредби от закона, то договорът за потребителски кредит бил изцяло недействителен, като между изчерпателно изброените били и тези по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК за определяне на ГПР. Въз основа на това договорът за предоставяне на потребителски кредит следвало да се прогласи за недействителен. В тази насока били многобройните решения на съдилищата в страната, постановени срещу „Фератум България" ЕООД, служещ си с поръчители/гаранти, обективирани в решение № 260925/ 22.07.2021г. по В. гр. д. № 575/ 2021 г. на VII състав на Окръжен съд Пловдив, решение № 260123/ 25.09.2020г. по В. гр. д. № 1214/ 2020 г. на VII състав на Окръжен съд Пловдив, решение № 262657/ 21.12.2021г. по гр. дело № 15237/ 2020г. на X състав на Районен съд Пловдив, решение № 262008/ 16.07.2021г. по гр. дело № 15249/ 2020 г. на XIX състав на Районен съд Пловдив, решение от 26.08.2021г. по гр. дело № 323/ 2020г. на Районен съд Берковица, решение № 1582/ 08.05.2020г. по гр. дело № 3190/ 2019г. на XXI състав на Районен съд Пловдив, решение № 260375/ 06.11.2020г. по гр. дело № 7767/ 2019 г. на I състав на Районен съд Русе и много други. В тази насока била практиката на съдилищата в страната, именно формирана по договори за кредит, обезпечени с договор за гарант/поръчител, обективирана в решение № 264616/ 09.07.2021г. по В. гр. д. № 9991/ 2020г. на Софийски градски съд, решение № 260397/ 19.11.2020 г. по В. гр. дело № 2257/ 2020 г. на VII състав на Окръжен съд Пловдив, решение № 260188/ 07.10.2020г. по В. гр. дело № 1781/ 2019г. на V състав на Окръжен съд Пловдив, решение № 261893/ 06.07.2021г. по гр. дело № 16487/ 2020 г. на III състав на Районен съд Пловдив, решение от 26.05.2021 г. по гр. дело № 318/ 2020 г. на Районен съд Берковица, решение № 855/ 03.07.2020г. по гр. дело № 4210/ 2019 г. на VIII състав на Районен съд Русе, решение от 10.03.2021г. по гр. дело № 620/ 2020 г. на Районен съд Велинград, решение от 11.05.2020г. по гр. дело № 20156 / 2019 г. на Софийски районен съд, решение № 1411/ 29.11.2019г. на Окръжен съд Пловдив по 5