Решение № 1986 от 05.05.2023, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1986 гр. Пловдив, 05.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Диляна В. Славова при участието на секретаря Десислава В. Кръстева като разгледа докладваното от Диляна В. Славова Гражданско дело № 20225330116668 по описа за 2022 година

Съдът е сезиран с искова молба от Ц. П. Я., ЕГН **********, с адрес: гр. П., ул. „Д. Т.“ № **, ет. *, ап. * против „Моят кредит” ЕООД, ЕИК 203939675, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж. к. „Люлин“ 7, бул. „Царица Йоанна“ № 29, представлявано от С. А., с която е предявен иск с правна квалификация по чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, чл. 92 от ЗЗД, вр. чл. 143 от ЗЗП и чл. 10 ал. 2, чл. 11 ал. 1 т. 9 и 10 и чл. 19 ал. 4 от ЗПК.

Ищцата твърди, че между страните бил сключен договор за кредит № **** от ***** г., по силата на който й била предоставена сумата от 869,20 евро /1694,55 лева/ или тяхната левова равностойност, съгласно официалния курс на БНБ, при лихвен процент по заема 41,03% и годишен процент на разходите - 39,72%, с брой на вноските - 12 месеца, с размер на месечна вноска от 173,96 лева. Съгласно чл. 12 от договора в тридневен срок се изисквало осигуряване на поръчителство на физическо лице, което да отговаря на определени условия, като в противен случай се дължала неустойка в размер на 668,35 евро /1307,18 лева/ като обезщетение за неизпълнението, платима разсрочено с вноските по погасителния план. Твърди се, че неустойката в случая не била дължима. Договорът не отговарял на императивните изисквания на ЗПК - не била разписана ясно методиката за формиране на ГПР, не ставало ясно колко точно е оскъпяването на кредита и какво точно се включвало в разходите, макар и да бил фиксиран, за ГЛП липсвали условия за прилагането му. Нарушени били нормите на чл.

11 ал. 1 т. 9 и 10 от ЗПК. Посочената обща сума за плащане по договора - 2087,52 лева не отговаряла на действителните разходи, защото в нея не била включена неустойката.

Кредиторът следвало да съобрази платежоспособността на длъжника и риска за предоставянето му на кредит преди сключване на договора според чл. 16 от ЗПК.

Размерът на възнаградителната лихва противоречал на добрите нрави, като съдебната практика приемала това, ако той е над трикратния размер на законната лихва, както 1 било в случая. Непредставянето на обезпечение не водело до вреди на кредитора, а неустойката не притежавала присъщите й по закон функции. Това представлявало чиста печалба на кредитора, невключена в разходите по ГПР, с което се заобикаляла нормата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Посочването в договора на по-нисък размер от действителния на ГПР представлявал невярна информация и заблуждаваща търговска практика, което подвеждало потребителя. При неспазване на императивните изисквания на ЗПК, договорът за кредит бил недействителен. Договорната неустойка представлявала неравноправна клауза, поради което била и нищожна. Моли за прогласяване недействителността на договора, или алтернативно - на клаузата му за неустойка - чл. 12 от договора. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който исковете се оспорват. Признава се, че между страните бил сключен договор за кредит. В същия ясно били посочени всички параметри на заема, като била уговорена и неустойка във фиксиран размер. Страните разполагали с възможността да определят условия по договора, които не противоречат на закона, като в тази връзка с оглед принципа на свободата на договаряне била предвидена и неустойка, която служела за обезпечение при неизпълнение на задълженията. Същата била в предварително определен размер, като тази клауза не била в противоречие със закона, защото по кредита нямало обезпечение. Не била нарушена и нормата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, защото в ГПР не се включвали разходите, които потребителят трябва да плати при неизпълнение на задълженията си по договора. Плащането на неустойката на вноски заедно с вноските по кредита било изцяло в удобство на клиента. В случай, че е бил представил обезпечение, длъжникът нямало да дължи неустойка. Не било налице и нарушение на нормите на чл. 11 т. 9 и 10 от ЗПК. Моли за отхвърляне на исковете.

Претендира разноски.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от страните доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

С договор за заем № **** от ***** г., сключен между страните, на ищцата е предоставен кредит в размер на 869,20 евро, при следните условия: срок на заема – 12 месеца, при фиксиран годишен лихвен процент - 39,72 % и годишен процент на разходите – 41,03 %, при общ размер на всички плащания – 1067,33 евро /2087,52 лева/. Предвидена е още и неустойка при неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение в размер на 668,35 евро /1307,18 лева/ платима разсрочено заедно с всяка вноска.

Като писмено доказателство е представено копие от договора за паричен заем.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума.

Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

2

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7-12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7-9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение.

В случая, не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.

В конкретния случай е посочено, че ГПР е 41,03 %, а възнаградителната лихва 39,72 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Следва да се посочи, че още при сключването на договора е предвидено, че неустойката по чл. 12 ал. 4 ще се заплаща разсрочено, заедно с всяка вноска по договора, като общият й размер е 668,35 евро (при отпусната заемна сума от 869,20 евро тя е над 2/3 от стойността на кредита), като според тази норма към всяка месечна вноска за тази неустойка се прибавят допълнително различни суми за целия срок на договора. Така въведените изисквания в цитираните клаузи от договора за вида обезпечение (поръчител) и срока за представянето му (тридневен), създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства. Непредставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по кредита. В случая е предвидено неустойката по договора да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин тя се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката на практика се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява 3 сигурна печалба за заемодателя. Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че дори целият договор е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, без да е необходимо да се обсъждат останалите аргументи на ищеца.

С предвиждането на тази неустойка се заобикаля и разпоредбата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, защото тя не е включена в ГПР, а иначе представлява част от общите разходи по кредита и по този начин се постига неоснователно обогатяване за кредитора, чрез увеличаване на размера на дълга за потребителя, което пък води до нарушаване принципа за добросъвестност при сключване на договорите, както и на еквивалентност на насрещните престации, а също е в нарушение на добрите нрави.

Отделно - посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл.11, т.10 ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК /в т см. трайната практика на Окръжен съд Пловдив - Решение № 242/18.02.2016 г. по гр. д. № 45/2016 г.; Решение № 1561/30.11.2016 г. по гр. д. № 2355/2016 г.; Решение № 656/ 26.05.2017 г. по гр. д. № 499/2017 г. и др./.