Решение № 2270 от 11.05.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2270 гр. Пловдив, 11.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на девети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Михаела Св. Лазарова при участието на секретаря Малина Н. Петрова като разгледа докладваното от Михаела Св. Лазарова Гражданско дело № 20255330106471 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Съдът е сезиран с искова молба от „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ“ ЕАД, ЕИК 202423225 против Г. К. М., ЕГН **********, с която са предявени обективно съединени осъдителни искове с правно основание по чл. 79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. чл. 9, чл.11, т.7, т.11, т.17, чл. 33 ЗПК и чл. 99 ЗЗД.

Ищецът твърди, че на 04.04.2022 г. между ответника и трето лице – кредитор „Креди йес“ ООД бил сключен договор за паричен заем с предоставена сума от 500 лева, по който падежът настъпил, били извършени плащания от 249 лева, при което претендира неплатените – 339,67 лева – главница; 11,91 лева – договорна лихва за периода 04.04.2022 г. – 18.07.2022 г.; 168,39 лева – неустойка, ведно със законната лихва върху главницата от постъпване на ИМ в съда – 07.04.2025 г. до окончателното погасяване и разноските по делото. Поддържа вземанията да са прехвърлени в негова полза с приложение № 1 от 12.01.2024 г. към договор за цесия от 12.01.2024 г., за което ответникът бил уведомен, а следвало да се счита за такъв и с получаване на приложенията към ИМ в хода на процеса.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор, чрез назначения особен представител, с който оспорва исковете по основание и размер, в т.ч. – приложението към цесията било нечетливо и не удостоверявало прехвърляне на вземанията; договорът бил недействителен, поради нарушаване на редица изисквания на ЗПК.

1

Моли за отхвърлянето им.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Преди постановяване на решението, ищецът е променил наименование на фирмата си, което ще се отрази като актуално в диспозитива.

На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал.1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата, че: на 04.04.2022 г. между ответника и трето лице – кредитор „Креди йес“ ООД е сключен договор за паричен заем с предоставена сума от 500 лева, която е усвоена /вж. Определението по чл. 140 ГПК./.

Установява се наличие на договор за паричен заем от 04.04.2022 г., между ответника и предишния кредитор, подписан от двете страни, за главница от 500 лева, ГПР 49,064 % и месечна лихва от 3,340 %, неустойка по чл. 8 за непредоставено обезпечение от 203,71 лева. В чл. 4, ал. 1 – потребителят изрично е декларирал, че е получил заемната сума. Вземанията са прехвърлени на ищеца с дог. за цесия, за което е налице получено редовно, преди процеса уведомление /л. 11-12/, чрез лице по чл. 46, ал. 2 ГПК – съпруга.

При съобразяване трайната съдебна практика на ВКС, когато е сезиран с искове като процесните, съдът не само може, но е и длъжен да провери действителността на договора и на ненаведени от страните основания в следните хипотези:

1/ при нарушение на добрите нрави - т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, Решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС; Решение № 252 от 21.03.2018 г. по т .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 247 от 11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о; Решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III г.о.

2/ при неравноправни клаузи във вреда на потребителя – Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о.; Решение № 188 от 15.12.2017 г. по т. д.

№ 2613/2016 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на ВКС, II т.о.

3/ при нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване на установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на нищожността не се изисква събиране на доказателства - Решение № 204 от 05.10.2018 г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 198/ 10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/ 2014 г., ВКС, IV г.о; Решение № 384 от 2.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.

Затова, следва да се извърши проверка налице ли е основание за нищожност на 2 договора в кръга на описаните, за които съдът следи служебно.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване. Тя е по - особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл. 23 ЗПК, а именно – че, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

Съгласно чл. 22, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, договор за потребителски кредит е недействителен, ако не са посочени - приложимият лихвен процент и условията за прилагането му. В представения договор никъде не е посочен размер на дължима възнаградителна лихва, нито е упоменат приложимият годишен лихвен процент. Без значение дали лихвеният процент е фиксиран или променлив, в договора трябва да са посочени условията /начините/ за прилагането му. Това изискване не е изпълнено.

Ето защо, нарушение на императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК е налице.

Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че договорът е недействителен, на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, т.к. в него не е посочен приложимият от кредитора лихвен процент.

Налице са и други нарушения.

Не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.

3

Нарушение е налице, т.к. в договора кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютна стойност на ГПР. Липсва /вкл. в ОУ/ обаче ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият от 49,065 %/. По този начин потребителят е поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт.

Налице е и друго нарушение, т.к. посоченият в договора ГПР и общата сума на плащанията от 531,29 лева, не съответстват на действителните. Това е така, тъй като още при самото му сключване, е предвидено уговорената в чл.8 неустойка да се плаща разсрочено във времето /предвидена изначално в погасителния план/, заедно с пог. вноски. Въведеното изискване за предоставяне на две кумулативни обезпечения – гарант, отговарящ на условията по чл. 10, ал. 2, т. 1 ОУ, както и с – ипотека върху НИ, особен залог, банкова гаранция или ценна книга, съдържа множество изначално поставени ограничения и конкретно определени параметри, които – предвид броя им и изключително краткия срок, в който следва да се предоставят – тридневен от сключване на договора, на практика правят задължението неизпълнимо. Срокът е твърде кратък – за потребителя се създава значително затруднение, както относно ФЛ – поръчител, т.к. същият следва да отговаря на критерии, за които информация би следвало да се събере и от допълнителни източници /напр. за осигуровки, чиста кредитна история и пр./, в т.ч. и относно ипотека, особен залог, а и банковата гаранция – която трябва да е в размер на два пъти общата сума за плащане /гл. и лихва/ и за период 6 месеца след падежа на последната вноска,, но за учредяването на която се изисква набавяне на документи, одобрение и пр., т.е. все действия, за които са нужни технологично време и чуждо съдействие. При това положение и изначалното предвиждане на неустойката да се кумулира към погасителните вноски, следва, че тя води единствено до скрито оскъпяване на кредита, като излиза изцяло извън присъщите й функции. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяване на вреди за кредитора, който е бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника, съответно - риска при предоставяне на заема към сключване на договора, като съобрази и възможностите за предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на заетата сума.

Един вид обезпечава изпълнението на задължението за обезпечаване на главното задължение.

Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката всъщност се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Така, при плащането на всички задължения, се получава едно допълнително възнаграждение. Ето защо, посоченият в договора годишен процент на разходите не отговаря на действителния такъв, след като стойността на 4 допълнителните плащания представлява 40,74 % спрямо предоставената сума.

С оглед горното и поради липса на част от задължителните реквизити на т.9 и т.10 на чл.11 ЗПК, договорът се явява недействителен.

Отделно - посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл.11, т.10 ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи.

Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК /в т см. трайната практика на Окръжен съд Пловдив - Решение № 242/18.02.2016 г. по гр. д.

№ 45/2016 г.; Решение № 1561/30.11.2016 г. по гр. д. № 2355/2016 г.; Решение № 656/ 26.05.2017 г. по гр. д. № 499/2017 г.; Решение № 336/13.03.2018 г. по в. гр. д.

№ 3025/2017 г. и др./.

Липсата на разбираема и недвусмислена информация в договора по см. на чл.

11, т. 10 ЗПК, е възможно да заблуди средния потребител относно цената и икономическите последици от сключването му. Същевременно - посочването на по нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП, във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП и по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Това от своя страна означава, че клаузата за общия размер на сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост /Решение № 1411 от 29.11.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1207/2019 г., Решение № 1510 от 13.12.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2373/2019 г.; Решение № 33 от 8.01.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2344/2019 г.;Решение № 220 от 18.02.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2957/2019 г./.