Решение № 1532 от 22.04.2019, Районен съд - Пловдив
- Съд
- Районен съд - Пловдив
- Дело
- Гражданско дело 15658/2018
- Вид
- Решение № 1532
- Подписан
- 22.04.2019
- Състав
- ВЕСЕЛА ПЕТРОВА КЪРПАЧЕВА
Цитирани разпоредби
- чл.108 · Граждански процесуален кодекс
- чл.113 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 131 · Граждански процесуален кодекс
- чл.235, ал.2 · Граждански процесуален кодекс
- чл.297 · Граждански процесуален кодекс
- чл.298 · Граждански процесуален кодекс
- чл.298, ал.2 · Граждански процесуален кодекс
- чл.78, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.78, ал.3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 55, ал. 1, предл. първо · Закон за задълженията и договорите
- чл.143 · Закон за защита на потребителите
Р Е
Ш Е Н И Е № 1532 гр. Пловдив, 22.04.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД ПЛОВДИВ, Гражданско отделение, III граждански състав, в публично заседание на двадесет и пети март две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВЕСЕЛА КЪРПАЧЕВА при секретаря Марина Кънева, като разгледа докладваното от съдията гр.д. № 15658 по описа за 2018 г. на Районен съд Пловдив, за да се произнесе взе предвид следното:
Съдът е сезиран с искова молба от П.И.Д. и Д.И.Д. *** срещу „УниКредит Булбанк” АД – гр. София, с която е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД – за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 563,89 евро, с която банката се е обогатила неоснователно и представляваща получена по договор за банков кредит № **********г. сума за периода от 15.04.2018 г. до 15.09.2018 г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба в съда – 02.10.2018 г. до окончателното й изплащане.
В исковата молба се твърди, че между страните по спора бил сключен договор за банков кредит № **********г., по силата на който на ищците била предоставена сумата в размер на 48000 евро с цел рефинансиране на ипотечен кредит за покупка на апартамент, като вземането на банката било обезпечено с учредена от кредитополучателите договорна ипотека.
Уговореният между страните годишен лихвен процент към датата на сключване на договора бил в размер на 6,55 %, от които 4,438 % базисен лихвен процент и 2,112 % - надбавка. Ищците посочват, че с решение по Протокол № 38/14.10.2008 г. банката едностранно изменяла реда за определяне на БЛП, като освен обявения при сключването на договора EURIBOR, представляващ променлива величина, добавила към него и компонент „премия”, по отношение на който между страните не била постигана уговорка за заплащането му. Сочат, че вследствие на така взетото едностранно решение от банката от 2009 г. до момента заплащали месечна лихва в размер на 4 % над дължимата такава по договора. Намират, че уговорката в чл.11.1.3, която предвиждала единствено възможност за увеличаване на годишния лихвен процент, била неравноправна и като такава нищожна. По предявен от настоящите ищци срещу ответната банка иск било постановено решение № 4214/12.12.2015 г. по гр.д. № 14185 по описа за 2014 г. на Районен съд Пловдив, съгласно което била прогласена нищожността на посочена клауза – т.11.1.3, поради това, че е неравноправна. Решението било влязло в сила на 12.05.2017 г., като обвързвало страните по него съгласно разпоредбата на чл.298 ГПК и било задължително за съда на основание чл.297 ГПК. Твърдят, че към момента начисляваната от банката месечна лихва възлизала на 6,265 %, което не съответствало на условията по договора за кредит. Ответникът продължавал за надвзема суми, като събирал възнаградителна лихва по-висока от дължимата по договора, която за периода от 15.04.2018 г. до 15.09.2018 г. възлизала на 563,89 евро.
Молят за уважаване на предявения иск и присъждане на разноски.
В срока по чл. 131 ГПК, ответникът
„УниКредит Булбанк” АД – гр. София, депозира писмен отговор със становище за неоснователност на предявения иск. Прави възражение за местна подсъдност на спора, като намира, че местната подсъдност се определяла по общите правила на чл.108 ГПК, а не съгласно разпоредбата на чл.113 ГПК. Не оспорва наличието на облигационно правоотношение между страните по договор за ипотечен кредит от 18.01.2008 г., както и наличието на изпълнение на задължението на ищците.
Намира, че въпреки прогласяването за нищожна на клаузата за промяна на договорна лихва по кредита чрез нейното увеличение едностранно от банката, договорените вноски съгласно погасителния план не следвало да се променят, тъй като никъде в договора не била предвидена възможност за намаляване на лихвата. Поддържа, че при отпадане на възможността банката да увеличава възнаградителната лихва, единственият договорен лихвен процент между страните оставал този по т.4.1.а и по погасителния план, който не бил оспорен от ищците, а именно в размер на 6,55 %. Моли за отхвърляне на предявения иск и присъждане на разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Районен съд Пловдив, III граждански състав е сезиран с осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД за връщане на получената без правно основание сума в размер на 563,89 евро от ответното дружество.
За основателността на заявената искова претенция следва да са се проявили в обективната действителност следните материалноправни предпоставки, а именно: наличие на валидно облигационно правоотношение по договор за ипотечен кредит; уговореният между страните договорен лихвен процент да е завишен за процесния период съгласно т.11.1.3, във вр. т.4.1а от договора, което да е довело до увеличаването на месечните вноски за лихва; процесните вноски от кредита да са погасени съгласно увеличените стойности; клаузата от договора, която предвижда възможност за едностранно увеличаване – т.11.1.3, да е неравноправна. По този начин е очертан спорният предмет и в доклада на съда, който не е оспорен от страните.
По делото не е спорно, а и се установява от представените писмени доказателства, че между страните е възниквало валидно облигационно правоотношение, произтичащо от договор за банков кредит № **********г., обезпечен с ипотека, по силата на който на ищците е предоставена заемна сума в размер на 48 000 евро с цел рефинансиране на ипотечен кредит за покупка на апартамент. Съгласно т.4 от договора отпусната сума следва да се върне за срок от 300 месеца, като годишният лихвен процент за съответния период на олихвяване по редовен дълг по т.11.1.3 (т.е. за кредитите, изплащани чрез анюитетни (равни всеки месец) погасителни вноски) възлиза на 6,55 % и е формиран от описаните в т.4.1а компоненти, а именно – базисен лихвен процент по т.10.3 и т.10.4 от условията по кредити на физически лица, определени съгласно т.11.1.1 при подписване на настоящия договор в размер на 4,438 %, и надбавка – 2,112 %.
С решение № 4214/12.12.2015 г., постановено по гр.д. № 14185 по описа за 2014 г. на Районен съд Пловдив, II граждански състав, влязло в законна сила на 12.05.2017 г., е прогласена нищожността на клаузата на т.11.1.3 от раздел II от Условията за усвояване, обслужване и изпълнение на задълженията по сключения между П.И.Д. и Д.И.Д., от една страна и „Уникредит Булбанк” АД, от друга страна, договор за банков кредит № **********г., като неравноправна на основание чл.146, ал.1, във вр. чл.143 ЗЗП. Съгласно посочената клауза т.11.1.3 при кредити, издължавани чрез анюитетни вноски, годишният лихвен процент по кредита за съответния лихвен период от лихвения план се фиксира в размера по т.4.1а и не се променя освен когато пазарните условия водят до необходимост от увеличението му най-малко с 1 пункт. По отношение прогласената нищожност на уговорката по т.11.1.3 от договора страните са обвързани от поставеното решение на основание чл.298, ал.2 ГПК, а същото е задължително за всички съдилища в Република България съгласно чл.297 ГПК.
Затова както страните, така и съдът следва да се съобразяват в правните последици на решението. Те се свеждат до това, че прогласената за нищожна като неравноправна клауза на т.11.1.3, не може да породи своето правно действие и не се прилага в отношенията между страните. С нея се е предвиждала възможност банката едностранно да изменя лихвения процент по договор и то само в една посока – неговото увеличаване. Затова със съдебното решение е прието, че клауза, която предвижда единствено възможност за нарастване на цената на финансовата услуга при увеличаване на лихвения процент, без да включва възможност за намаляване на същата в случай на спадане на лихвения процент (при същата методика, по която се извършва увеличението на цената), би могла да доведе до значително неравновесие между правата на потребителя и тези на търговеца. В случая неравноправността на клаузата произтича от липсата на реципрочност за намаляване на цената на услугата. В този смисъл са мотивите на определение № 274/ 12.05.2017 г. по т.д. № 2537/ 2016 г. на ВКС, I т.о., е което не е допуснато до касационно обжалване въззивно решение № 625/ 28.04.2016 г. по възз.гр.д. № 500 по описа за 2016 г. на ПОС, за потвърждаване на решение № 4214/12.12.2015 г., постановено по гр.д.
№ 14185 по описа за 2014 г. на Районен съд Пловдив, II граждански състав.
От изложеното следва, че за да е платено без основание и въз основа на прогласена за нищожна като неравноправна клауза, ищците следва да са платили повече от договорения в т.4.1а лихвен процент, т.е. да са платили лихва, която е едностранно увеличена от банката.
За установяване на спорните обстоятелства е изслушано заключението на ССчЕ на вещо лице М.М.. Съгласно експертизата размерът на заплатената от ищците сума за лихви по процесния договор през периода от 15.04.2018 г. до 15.09.2018 г. възлиза на сумата от 780,55 евро.
Размерът на сумата за лихва за процесния периода, изчислена като сбор от едномесечен EURIBOR и договорената в т.4.1а от договора фиксирана надбавка е общо сумата от 215,66 евро. Разликата между двете описаните суми (780,55 евро – 215,66 евро), възлиза на сумата от 564,89 евро.
Възнаградителната лихва, изчислена на база 6,55 % за процесния период възлиза на 1201,46 евро.
За разрешаването на настоящия правен спор следва да се отговори на въпроса какъв е размерът на дължимата и уговорена между страните възнаградителна лихва по договора за кредит – 6,55 %, както е предвидено в т.4.1а и както поддържа ответникът, или по-малко, както считат ищците. От текста на договора става ясно, че годишният лихвен процент е формиран от две компоненти – първата е фиксирана надбавка и тя е в размер на 2,112 %, а втората е базисен лихвен процент по т.10.3 и т.10.4 от условията по кредити на физически лица, определени съгласно т.11.1.1 при подписване на настоящия договор и която е 4,438 %. Как е определен базисният лихвен процент е посочено в т.10.3 от условията по кредити на физически лица, а именно – за базисен лихвен процент за съответния период на олихвяване се прилага утвърденият от Управителния съвет на банката, съответно от оторизирани от него да го определят органи и/или служители на банката, лихвен процент за кредити в съответната валута, както следва: т.10.3.2 – за кредити в евро – едномесечен EURIBOR, равен на индекса, закръглен до третия десетичен знак, публикуван на страница „EURIBOR=” на REUTERS в 11,00 часа централноевропейско време два работни дни преди първия работен ден от всеки месец, и се прилага от първия работен ден на месеца до деня, предхождащ първия работен ден на следващия месец включително. Съгласно т.10.4 посочените в т.10.3 базисни лихвени проценти са приложими при ипотечни кредити.
От текста на договора също е видно, че единствената предвидена възможност за промяна на лихвения процент, е в посока неговото увеличаване съгласно т.11.1.3. Никъде другаде в договора не е уговорена възможност за намаляване на годишния лихвен процент от 6,55 %. Именно поради тази причина е прогласена нищожността на клаузата на т.11.1.3, като същата е приета за неравноправна, именно защото в договора за кредит не е предвиден механизъм не само за увеличаване на лихвата, но и за нейното намаляване.
Прогласяването на клаузата на нищожна води до нейното неприлагане, както от страните, така и от съда, от което следва, че лихвеният процент не може да бъде увеличаван над първоначално уговорения, а именно – 6,55 %. Доколкото в договора не е предвиден механизъм за намаляването му, то съдът приема, че страните са обвързани от този размер, който съответства на волята им.
Доводите на ищеца, че дължимата договорна лихва следва да се изчисли на база EURIBOR, който да замени всъщност уговорения в договора базисен лихвен процент, не се споделят от съда, по следните съображения: На първо място, страните са постигнали уговорка, базисният лихвен процент да се определя по т.10.3 и т.10.4 от Условията за кредити на физически лица, описани подробно по-горе. Съгласно тези разпоредби за базисен лихвен процент се прилага този, който е утвърден от Управителния съвет на банката или оторизирани от него органи или служите на банката. Освен това съгласно т.10.2 дължимите лихви се начисляват на база приложимия БЛП и надбавка по договора, които са определени в зависимост от стойността на кредитния ресурс на кредитните пазари, вида, срока на кредита, обезпеченията и други обстоятелства, отчитащи кредитоспособността на кредитоискателя и произтичащия от него кредитен риск. От тази формулировка следва, че за определянето на БЛП, респективно ГЛП от значение са множество фактори, а не само EURIBOR. Страните, при сключване на договора са съгласили при посочените условия, а именно – ГЛП в размер на 6,55 %. Възможността за неговото увеличаване е пресечена чрез прогласяване на нищожна като неравноправна на клаузата на т.11.1.3. Липсата на уговорка за намаляване на ГЛП води до извода, че дължимата от кредитополучателя лихва е тази, посочена в т.4.1а. Тя може да може бъде изменяна само по волята на страните, в която съдът не би могъл да се намеси, нито за замени в случая.