Решение № 138 от 05.08.2022, Районен съд - Тетевен

РЕШЕНИЕ

№ 138 гр. Тетевен, 05.08.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ТЕТЕВЕН, I - СЪСТАВ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на осемнадесети юли през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Ани Б. Георгиева при участието на секретаря Виолета Й. Монова като разгледа докладваното от Ани Б. Георгиева Гражданско дело № 20214330100928 по описа за 2021 година

Постъпила е искова молба от В.Т. И. от гр. Я. ,чрез адв. Д.В. М. против „М.“АД – София.

В исковата молба се твърди ,че ищцата е страна по Договор за потребителски кредит № 112438 / 29.09.2020 г., сключен с „М.“ АД. Съгласно Договор за потребителски кредит № 112438 и Приложение №1 към него, ищцата трябвало да върне сумата по кредита която се явява сума от 1 235.72 лева, при сума на получаване 1000.00 лева, при ГПР 49.65%, годишен лихвен процент- 41.00 %. С Договора за потребителски кредит № 112438 , ответницата трябвало да заплати неустойка в размер на 828.00 лева, подробно описана в Погасителния план към договора, като по този начин общото задължение по договора за паричен заем е в размер на 2063.72 лева.

Счита, че така уговорената клауза за неустойка в чл10 от Договор за потребителски кредит № 112438 / 29.09.2020 г., спрямо която ищцата трябва да заплати неустойка в размер на 828.00 лева, е нищожна на основание чл. 26, ал.1 от ЗЗД и поради това, че е сключена при неспазване на нормите на чл. 11 и чл. 19, ал.4 от ЗПК във вр. с чл. 22 от ЗПК, както и по чл.

143, ал.1 от ЗЗП, като съображенията и за това били следните: Твърди ,че основният принцип е добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, е да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Тъй като ставало дума за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която е прокаран този принцип е чл.289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намирали приложение- чл.8, ал.2 и чл.9 от ЗЗД. Според задължителната практика на ВКС преценката дали е нарушен някой от посочените основни правни принципи се правел от съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от страните води до накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26 ал. 1 предл.3 от ЗЗД. Поради накърняването на принципа на добрите нрави".Твърди се ,че клаузата за неустойка в чл. 10 от Договор за потребителски кредит № 112438 е нищожна като противоречаща на добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл.143,т.19 от ЗЗП, тъй като сумата, която се претендирала чрез нея в размер на 828.00 лева е в размер на почти размер на от сумата на отпуснатия кредит. По този начин безспорно се нарушавал принципа на добросъвестност и справедливост. Предвидената клауза била и неравноправна по 1 смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като същата предвижда заплащането на неустойка, която е необосновано висока. С процесната клауза по чл. 10 от Договор за потребителски кредит № 112438 в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение. Твърди ,че основната цел на така уговорените клаузи е да доведът до неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума допълнително с още % от предоставената главница. Наред с това, счита че клаузата по чл. 10 от Договор за потребителски кредит № 112438 предвиждаща заплащането на неустойка е нищожна на основание чл.146 ал.1 от ЗЗП, вр. с чл.24 от ЗПК. Позовава се на чл. 21, ал. 1 ЗПК ,според който всяка клауза в договор за потребителски кредит; имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. С предвиждането на такива разходи посочени в чл. 10 от Договор за потребителски кредит № 112438 се заобикаляла и разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, като , чрез нарушаване на добрите нрави и чрез заобикаляне на императивната норма на чл.19, ал.4 от ЗПК и при несъблюдаване на основния правен принцип, забраняващ неоснователно обогатяване се калкулира допълнителна печалба към договорената възнаградителна лихва, както и ,че посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал. 1 и ал.2 ,т. 1 от Закона за защита на потребителите. Моли съда да приеме, че клаузата на чл. 10 от Договор за потребителски кредит № 112438 сключен между ищцата и ответната страна, предвиждаща заплащането на неустойка в размер на 828.00 лева, е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД и поради това, че е сключена при неспазване на нормите на чл. 11 и чл.

19, ал.4 от ЗПК във вр. с чл. 22 от ЗПК, както и по чл. 143, ал. 1 от ЗЗП, чиято невалидност моли да бъде прогласена.

В законово установеният срок е постъпил писмен отговор от ответника „М.“АД , в който се твърди ,че липсва правен интерес от страна на ищеца за водене на такъв. Всеки разполага с процесуалната възможност да сезира съда с искане за защита на свои лични или имуществени права, но заявяването им чрез иск за тяхното установяване е допустимо само при наличието на правен интерес по отношение на конкретния ответник, който със своето поведение оспорва именно правото, чието установяване се иска. Твърди ,че не се сочели доказателства относно това дали твърдяната за нищожна клауза е произвела действие, респективно кредиторът да е начислил сумата и потърсил същата от кредитополучателя.

Видно от погасителния план, са формирани две суми, които длъжникът би дължал на кредитора - съотвтени в хипотеза на начислена неустойка и такава, при която същата не е начислена. Но този факт сам по себе си не означавал, че същата е начислена — само давала възможност на кредитора да я начисли, при определени обстоятелства.Доколкото наличието на правен интерес е абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на иска и с оглед гореизложеното, счита предявения срещу „М.“ АД иск за недопустим, поради което моли настоящото производство да бъде прекратено и претендира разноски.

По отношение основателността на иска: считат предявения иск за неоснователен, тъй като относно оспорванията на ищеца във връзка с годишния процент на разходите по договора за кредит в чл. 9 от Договора е посочено, че годишният процент на разходите е в размер на 49.65 % и се изчислява съгласно Закона за потребителския кредит. Ищецът е навел твърдения за наличие на нищожни уговорки поради нарушение на чл. 19 от ЗПК, съгласно действащото законодатеслтво, единствено е уреден максималният размер на годишният процент на разходите по сключените договори за потребителски кредит и същият не следва да надвишава пет пъти размера на законната лихва по просрочени задлжения, определена с постановление на Министерски съвет. Доколкото в годишния процент на разходите по процесния договор за кредит се включват всички разходи по кредита (включително и уговорената договорна лихва), то счита, че не надвишава така нормативно определен максимален размер. Размерът на ГПР, както е записано в чл. 9 от договора за кредит, се изчислявал съгласно чл. 19 ал. 2 от Закона за потребителския кредит, а именно: по формула, съгласно приложение №1, като се вземат предвид посочените в него общи положения и допълнителни допускания. Следвало да бъде обърнато внимание, че нито 2 законът, нито съдебната практика поставят изисквания кредиторът да разписва подробно методиката на формиране на годишния процент на разходите. Достъчно е размерът да бъде конкретизиран и да предоставя информация на потребителя начина на формиране, както е и в настоящия случай. Относно твърдението на ищеца, че уговорената неустойка е нищожна, поради противоречието й с добрите нрави, твърди ,че неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената й цел, за която е уговорена излиза извън рамките на присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Тъй като съгласно чл. 10 от Договора за потребителски кредит, кредитополучателят дължал неустойка с обезщетителен характер, в случай че не представи обезпечение съгласно реда и условията, предвидени в чл.20, ал.2 отдоговора . Същата се дължала, поради неосигуряването от страна на кредитополучателя на обезпечение на кредита с поръчителство на едно физическо лице, което да отговаря на поставените в общите условия изисквания. Като клауза, уговорена в договора, неустойката е проявление на принципа на автономия на волята в частното право (чл. 9 ЗЗД). С нея страните уговаряли предварително размера на обезщетението, което ще заплати неизправната страна, в случай че не изпълни своите задължения, без да е необходимо да се доказва размера на вредите, настъпили от неизпълнението, тъй като автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора и в частност да уговарят неустойка е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави .Уговорената такава между двете страни била в размер, който е изцяло бил съобразен със законовите изисквания и е изчислен съгласно условията в договора. Освен това, договорената неустойка не водела до неравноправие на страните, защото чрез нея кредиторът обезпечава и гарантира своето вземане, без да поставя в неравноправно положение кредитополучателя, който като страна по договора, изразила своята воля за съгласие, се задължава да върне съответната сума. Счита ,че при положение, че присъщ за неустойката е предварително определен в договора размер на вредите от неизпълнение на конкретно договорно задължение, без да е необходимо те да се доказват, е допустимо отнапред да се уговори и начин за разсроченото й плащане в случай на такова неизпълнение. От уговорка за разсрочено плащане на неустойката не можело да се направи извод, че страните отнапред са приели, че задължението, чието неизпълнение е скрепено с неустоечна клауза, няма да бъде изпълнено и че поради това в действителност с тази клауза се уговарял размер на годишната договорна лихва, който да води до надвишаване на максимално допустимия ГПР съгласно императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК при заобикаляне на тази разпоредба. Уговорената в чл. 10 от договора неустойка била за неизпълнение на конкретно договорно задължение, а именно - осигуряване на достатъчно обезпечение на задължението да върне главницата и договорната лихва. Поради което с оглед разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК тя не се включва в ГПР по кредита и нейният размер не води до увеличаване на ГПР над максимално допустимия праг по чл. 19, ал. 4 от ЗПК, което съгласно чл. 19, ал. 5 от ЗПК да обуслови нищожността на тази уговорка за неустойка.

Твърди се ,че възможността за обявяване на неустойката за нищожна, поради накърняване на добрите нрави би било допустимо единствено, ако тя е уговорена в много голям размер /например 3 или 5 % на просрочен ден/ и да нямало краен срок за изчислението й, което категорично не било налице в настоящия случай.

В законово установеният срок ответника е предявил насрещен иск с правно основание чл.79 във вр. с чл.86 от ЗЗД . С който предявява претенция срещу ищеца по първоначалния иск да върне на ответника полученото по сключения договор за кредит, а именно 815.85 лева - непогасен остатък от главница, 49.92 лева - договорна лихва, както и законна лихва върху главницата, считано от 30.10.2020г. до окончателното изплащане на вземането.

Твърди ,че от текста на депозираната искова молба ставало ясно, че ишецът не оспорвал факта на сключване на процесния договор за кредит от 29.09.2020 год. както и усвояването на преведената сума . Кредитополучателят В. Т. ИВ. била кандидатствала за кредит посредством интернет страницата www.kinti.bg, на която същата е създала свой потребителски профил. Кредиторът е изпратил електронно съобщение до 3 кредитополучателя, чрез което, в изпълнение на чл.8 от ЗПФУР и чл.8 от Закона за електронната търговия, е запознал Кредитополучателя с условията по договора и е предоставил необходимата преддоговорна информация, под формата на Стандартен европейски формуляр, както и Общия условия за предоставяне на потребителски кредити на физически лица от „М.“ АД. След като искането било одобрено от Кредитора, последният изпращал електронно съобщение до кредитополучателя с Договор за потребителски кредит №112438/29.09.2020г. и всички приложения към него, съдържащи се в прикачен към съобщението файл. В съобщението било указано да въведе номера на договора в потребителския си профил на посочената по-горе интернет страница, с което да потвърди, че се е запознал с него и изразява съгласието си за сключване на договора. Съгласно чл.29 от Общите условия, страните били уговорили, че с натискане на бутона „Подпиши“, Кредитополучателят подписва всички страници на Договора за потребителски кредит, заедно с Общите условия и приложенията към Договора. Последният се счита за сключен след получаването на изявлението на Кредитополучателя за сключване на договора /въвеждайки номера на договора в потребителския си профил на интернет страницата www.kinti.bg/ и потвърждение от страна на „М.“ АД, на основание чл.33 от Общите условия.На 29.09.2020 г. Кредитодателят е извършил преводно нареждане на отпуснатата парична сума, а Кредитополучателят я е усвоил, на каса на „Изипей“, на 02.10.2020г. в 14.39ч. За погасяване на задължението, от страна на Кредитополучателя били извършени извършени следните плащания в общ размер от 380 лева, за което представям разписки за плащания в полза на „М.“ АД: 14.06.2021г. - 50 лв.; 27.05.2021г. - 50 лв. ;19.01.2021г.100лв. ;02.11. 2020г.- 180 лв. Твърди ,че доколкото кредитополучателят е преустановил изпълнението на задълженията си по Договора, е налице е неизпълнение по смисъла на договор за потребителски кредит №112438/29,09.2020г. изразяващо се в непогасяване на всички дължими суми по кредита, съгласно уговорения в чл. 6 от Договора и погасителен план към него краен срок за погасяване на кредита -29.09.2021 г.. с оглед на което задължението на ищцата по ДОГОВОР за потребителски кредит №112438/29.09.2020г.. е станало изискуемо на 30.09.2021 г.. поради настъпил падеж. Моли съда да има предвид, че с извършените вноски, представляваното от ответника дружество е погасило част от главницата , както и лихви.