Определение № 124 от 15.01.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 124 гр. София, 15.01.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТО 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и пети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Костадинка Недкова

Членове:

Николай Марков

Красимир Машев като разгледа докладваното от Красимир Машев Касационно търговско дело № 20258002901932 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Р. И. И., чрез пълномощника му адв. Св. П. от САК, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 454/14.04.2025 г., постановено по в. гр. д. № 2443/2024 г. по описа на Апелативен съд-София, ГО, 8 състав, с което е потвърдено решение № 3437/11.06.2024 г., постановено по гр. д. № 12692/2022 г. по описа на СГС, I ГО, 14 с-в, с което е отхвърлен предявеният от Р. И. И. срещу „Юробанк България” ЕАД иск за реално изпълнение с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 99 ЗЗД за заплащане на сумата от 69172,18 лв., представляваща възнаграждение по споразумение от 03.10.2016 г., ведно със законната мораторна лихва от момента на подаване на исковата молба до окончателното заплащане.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, тъй като то е необосновано – макар и от събраните по делото доказателства да се установява, че процесният магазин е бил годен да бъде въведен в експлоатация след издаден Акт обр. 16, в противоречие с правилата на логическото мислене апелативният съд е достигнал до фактическото 1 съждение, че праводателят на ищеца не е извършил процесните СМР, които от стадий на завършеност „груб строеж” са го превърнали в обект, годен за използване по предназначение като магазин. Твърди, че релевантният договор за изработка не е надлежно развален, той като ищецът-изпълнител е осъществил точно и добросъвестно своето непарично задължение да извърши уговорената работа в количествено, качествено и времево отношение. Счита, че съдът в настоящото исково производство е бил обвързан от влязлото в сила решение, с което е уважен предявен от ищеца срещу ответника иск за заплащане на възнаграждение за извършените СМР в друг обособен обект в процесния комплекс.

Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, със специалната процесуална предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поставя следните процесуалноправни въпроси: 1.

„Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в съвкупност всички доказателства по делото, относими към правния спор, във връзка с доводите на страните и да ги изследва пълно и според действителния им смисъл; да посочи кои доказателства и защо игнорира и кои - кредитира, за да направи своите фактически и правни изводи по делото?” (по този правен въпрос се твърди противоречие с решение 403/3.01.2015 г. по гр. д. № 3902/2014г. на ВКС, IV г. о.; решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т. о.; решение № 37/29.03.2012 г. по гр. д. № 241/2011 г. на ВКС, I г. о.; решение № 202/21.12.2013 г. по гр. д. № 866/2012 г. на ВКС, I т. о.; решение № 280/22.01.2020 г. по гр. д. № 1509/2018 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 50062/12.07.2024 г. по т. д. № 1942/2021 г. на ВКС, I т. о.); 2. „При произнасяне от страна на първоинстанционния съд и последващо потвърждаване от страна на въззивния съд на решението по въпрос, с който съдът не е сезиран и който не е предмет на внесената искова молба, представлява ли същото съществено процесуално нарушение, което е основание за отмяна на решението поради неправилност?” и 3. „При произнасяне от страна на първоинстанционния съд и последващо потвърждаване от страна на въззивния съд на решението при неправилна квалификация, представлява ли същото съществено процесуално нарушение, което е основание за отмяна на решението?” (по тези два правни въпроса се твърди противоречие с тълкувателните разяснения по т. 5 от ППВС № 6/21.02.1979 г.; решение № 398/25.05.2010 г. по гр. д. № 738/2009 г. на ВКС, 2

IV г. о.; решение № 157/30.10.2013 г. по т. д. № 1091/2012 г. на ВКС, I т. о.; решение № 51/07.04.2009 г. на ВКС по т. д. № 623/2008 г., II т. о.; решение № 164/14.01.2010 г. на ВКС по т. д. № 764/2008 г., II т.о. и решение № 176/03.11.2010 г. на ВКС по т. д. № 118/2010 г., II т. о.).

Ответникът е подал в законоустановения срок писмен отговор на касационната жалба, в която развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, II отделение, след като разгледа касационните жалби и извърши преценка на предпоставките на чл.

280, ал. 1 ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник – с редовно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.

283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е съобразил, че в изпълнение на указанията на първоинстанционния съд за отстраняване на констатирани нередовности на исковата молба ищецът е изяснил, че претендираното парично вземане е породено на договорно основание – въз основа на договор за изработка, сключен между „Банка Пиреос България” АД (праводател на „Юробанк България” АД) и „Пиреос Недвижими Имоти” ЕООД, поради което предявеният иск е за реално изпълнение на договорно задължение – за заплащане на уговорено възнаграждение за извършена и приета работа по договор за изработка. Апелативният съд е приел за установено, че с постановление за възлагане на недвижим имот процесният магазин, който е предмет на договора за изработка, е възложен на „Банка Пиреос България” АД, като с протокол за въвод във владение от 07.11.2016 г. банката е въведена във владение на имота. На 03.10.2016 г. е сключено споразумение между „Банка Пиреос България” АД и „Крит” ЕООД във връзка с договор за кредит № 367/2008 г., изменен с описаните в споразумението анекси, за сумата от 1 000 000 евро. В клаузата на чл. 4 от споразумението „Крит” ЕООД се е задължило като изпълнител да извърши СМР в придобитите от банката недвижими имоти, описани в Приложение № 1 и 3 тяхното привеждане до степен на завършеност, годно за приемане с разрешение за ползване. Страните са се съгласили, че общият размер на фактурираните разноски, изчислени съгласно оферти, съдържащи план-сметка на разходите, които ще бъдат изпълнени от „Крит” ЕООД във връзка с извършването на СМР и други дейности по въвеждане на имотите в експлоатация, ще е в размер на сумата от 169171,82 лв. с ДДС. В клаузата на чл. 5 „Крит” ЕООД е поело правно задължение да предостави на банката документите, удостоверяващи актуалния статут на завършеност на недвижимите имоти по Приложение № 1 в края на м. 10.2016 г., м. 11.2016 г., м. 12.2016 г. и м. 01.2017 г. В чл. 6 от споразумението банката се е съгласила да не продава недвижимите имоти, описани в Приложение № 1 до срока на действие на споразумението - 31.01.2017 г. В чл. 7 е уговорено, че след предоставяне от страна на „Крит” ЕООД на фактури за извършените СМР и други дейности по въвеждане на имотите в експлоатация, всички доклади по чл. 5, както и оферти, съдържащи план-сметка на разходите, общото задължение на „Крит” ЕООД па договор за кредит № 367/2008 г. и анексите към него, изчислено към датата на предоставяне на акт 16, ще бъде прихванато от банката само и единствено до размера на сумата на фактура, равна на 169171,82 лв. с ДДС. В клаузата на чл.7.2. е уговорено, че частичното погасяване на вземането на банката по договора за банков кредит чрез насрещно прихващане ще се извърши след предоставяне на доказателства от страна на „Крит” ЕООД, че дължимият ДДС по фактури е надлежно деклариран и внесен чрез представянето на справка-декларация по ДДС за месеца, в който фактурата е издадена, дневник на покупките и продажбите на „Крит” ЕООД, както и платежно нареждане за дължимия ДДС. В чл. 10 от споразумението страните са постигнали съгласие, че то е със срок на действие до 31.01.2017 г., като всяко удължаване на срока следва да бъде договорено писмено между страните. Споразумението следва да се счита за автоматично прекратено, без необходимост от правни действия по уведомяване на страна, в случай че до 31.01.2017 г. не бъде изпълнено което и да било от договорните задължения на страните по него. Те са установили в отношенията помежду си, че към момента на сключване на споразумението размерът на задълженията на кредитополучателя, породени от процесния договор за банков кредит, възлиза на 317185,88 евро, от които: 116961,64 евро - главница и 200224,24 евро законна мораторна лихва.

4

С писмо от 16.04.2020 г. „Юробанк България” АД (универсален правоприемник на „Банка Пиреос България” АД) е отговорило на „Крит” ЕООД, че на основание чл. 10 от споразумението банката счита, че то е прекратено на 01.02.2017 г. - поради неизпълнение от „Крит” ЕООД, като с прекратяването на споразумението банката е продължила изпълнението на изискуемите вземания по договор за кредит № 367/2008 г.

Въззивният съд е съобразил, че с договор за прехвърляне на вземане (цесия) от 15.04.2021 г., сключен между „Крит” ЕООД – цедент, и Р. И. И. цесионер, търговското дружество е прехвърлило възмездно на цесионера вземането си в размер на 49882,47 лв. – дължима сума от „Юробанк България” АД (универсален правоприемник на „Банка Пиреос България” АД) за увеличената стойност на магазин И103, след извършване от „Крит” ЕООД на необходими и полезни разноски - като добросъвестен владелец, упражняващ фактическа власт по споразумение от 03.10.2016 г. със собственика „Банка Пиреос България” АД. С известие за прехвърляне на вземане „Крит” ЕООД е уведомило на 14.05.2021 г. ответната банка за договора за цесия.

Въззивният съд е обсъдил фактическите изводи, до които е достигнала приетата в производството по обезпечаване на доказателства по гр. д. № 33907/2020 г. по описа на ГО, СРС, 143 с-в СТЕ - към момента на извършване на огледа от вещото лице процесният магазин № И103 е в напълно завършен вид, годен за експлоатация, като са изпълнени всички необходими за функционирането му СМР. Обектът се ползва като студио. Той е с площ от 63,10 м2, като е придобит от „Юробанк България” АД в незавършен вид (подовете на циментова замазка, стените - мазилка и шпакловка, таван – стоманобетонова плоча; ВиК инсталации - частично изпълнена, на тапа, Ел. и ОВ инсталация - частично изпълнени). Всички необходими довършителни СМР са изпълнени от собственика – след достигане на сградата до стадий на завършеност „груб строеж“ до издаване на разрешение за ползване.

При така приетите за установени правнорелевантни факти апелативният съд е изяснил, че с молба от 16.10.2023 г. ищецът е уточнил, че, тъй като съдът е квалифицирал иска по чл. 79, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 266, ал. 1 ЗЗД и чл. 99 ЗЗД, поради което е налице сключен договор за извършване на СМР, за ищеца не е налице правен интерес от поддържане на иска, основан на извъндоговорно основание. В тази част е заявено оттегляне на исковата молба, 5 като с влязло в сила определение, постановено в проведеното на 05.02.2024 г. о. с. з., съдът е прекратил производството по делото в частта, в която е предявен иск за заплащане на претендираната сума на извъндоговорно основание. Съобразно това процесуално действие на ищеца и доколкото на основание чл. 6, ал. 2 ГПК предметът на делото и обемът на дължимата защита се определят от страните, въззивният съд е достигнал да правния извод, че първоинстанционният съд е разгледал и се е произнесъл по заявеното и поддържано от ищеца договорно основание за ангажиране отговорността на ответника, поради което е приел за неоснователни правните доводи на въззивника за недопустимост на обжалваното решение - като постановено по непредявен иск. В този смисъл, апелативният съд е обосновал правното съждение, че ищецът е предявил иск за реално изпълнение на договорно задължение – за заплащане на възнаграждение за извършената от него работа (СМР в процесния магазин И103), която е приета от възложителя.