Определение № 1012 от 31.03.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1012 гр. София, 31.03.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и пети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Костадинка Недкова

Членове:

Николай Марков

Красимир Машев като разгледа докладваното от Красимир Машев Касационно търговско дело № 20248002902338 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Консервинвест” ООД, чрез адв.

П. А. от САК, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 327/21.05.2024 г., постановено по в. т. д. № 206/2024 г. по описа на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 6287/07.12.2023 г., постановено по гр. д. № 9729/2022 г. по описа на СГС, ГО, с което е отхвърлен предявеният от „Консервинвест” ООД срещу „Булконс Първомай” ЕООД иск с дадена от първоинстанционния съд правна квалификация по чл.

49 ЗЗД за заплащане на сумата от 222345,96 лв., представляваща компенсаторно обезщетение за причинени имуществени вреди под формата на пропуснати ползи, изразяващи се в законната мораторна лихва, изтекла за периода от 08.03.2019 г. до 16.08.2022 г., върху внесената като обезпечение за спиране по реда на чл. 282 ГПК на изпълнението на въззивно решение № 500/28.02.2019 г. по т.д. № 2146/2018 г. по описа на САС сума в размер на 636284,16 лв.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е недопустимо, тъй като то е постановено при нередовна искова молба – апелативният съд се е произнесъл по предявения деликтен иск, като е разгледал, от една страна, материалните предпоставки, уредени във фактическия състав на чл. 49 ЗЗД, 1 във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД (при виновна, субективна имуществена отговорност), а, от друга, юридическите факти, обосноваващи обективната (безвиновната) имуществената отговорност по чл. 403 ГПК. По отношение на правилността на въззивното решение касаторът счита, че в противоречие с приложимия материален закон апелативният съд е достигнал до незаконосъобразното правно становище, че вносителят на паричното обезпечение по чл. 282, ал. 1 ГПК – за спиране изпълнението на въззивното решение, не притежава право на компенсаторно обезщетение за причинените му от това обезпечение имуществени вреди - по правилото на чл. 403, ал. 1 ГПК. В този смисъл, поддържа правния довод, че тази правна норма не разграничава обстоятелствата нито какво по правен характер е внесеното обезпечение (вкл. и за спиране на въззивно решение), нито коя страна в процеса е поискала неговото допускане – ищецът или ответникът, както и дали срещу внасяне на гаранция или без гаранция. Счита за неправилен и правния извод на въззивния съд, че ищецът не е установил и своята активна материална легитимация, тъй като обезпечението, въз основа на което е спряно изпълнението на навлязлото в сила осъдително въззивно решение, е внесено не от него, а от трето на настоящото исково производство лице – макар и да не оспорва този факт, поддържа, че това трето лице е внесло обезпечението по учредено с ищеца в настоящия исков процес мандатно правоотношение, съчетано с упълномощителна сделка, т.е. от негово име и за негова сметка.

Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, както със специалните процесуални предпоставки, регламентирани в чл.

280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, така и със самостоятелните селективни основания, уредени в чл. 280, ал. 2, предл. 2 и предл. 3 ГПК – решението е вероятно недопустимо и очевидно неправилно, като поставя следните материалноправни и процесуалноправни въпроса: 1. „Какви са предпоставките за ангажиране на отговорността за обезщетение за вреди в хипотезата на чл. 403 ал. 1, предл. 1 ГПК и връзката и съотношението на посочената норма с чл. 282, ал. 2 ГПК, и по-точно съставлява ли внесената гаранция по чл. 282 ал. 2 ГПК обезпечение по чл. 403, ал. 1, предл. 1 ГПК, и може ли молителят по чл. 282, ал. 2, т. 1 ГПК да претендира обезщетение за вреди в хипотезата на чл. 403 ал. 1, предл. 1 ГПК?” (по този материалноправен 2 въпрос се твърди противоречие с определение № 50555/03.11.2022 г. на ВКС по т. д. № 2270/2021 г., II т. о.; решение № 156/18.12.2017 г. по т. д. № 449/2017 г. на ВКС, II т. о. и решение № 281/04.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1684/2010 г., III г.о.; касаторът счита, че правният отговор на този материалноправен въпрос ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитие на правото) и 2. „Кой има материалноправна легитимация да води иск по чл. 403 ГПК за обезщетяване на вредите вследствие на задържането на сумата по чл. 282, ал.

2 ГПК - третото лице, наредило сумата, представляваща размера на обезпечението по чл. 282, ал. 2 ГПК, или молителят-ответник по чл. 282, ал. 2 ГПК - лицето, от чието име и за чиято сметка е наредена сумата (задълженото да внесе гаранция по чл. 282, ал. 2 ГПК лице)?” (касаторът счита, че правният отговор на този материалноправен въпрос ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитие на правото).

Ответникът по касационната жалба „Булконс Първомай” ЕООД е подал в законоустановения срок писмен отговор, в който развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба.

Третото лице-помагач на ответника – Народното събрание на Република България, не е подало в законоустановения срок писмен отговор.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІI отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.

280, ал. 1 ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник – с редовно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.

283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд – в отлика от първоинстанционния съд, е приел, че съобразно действително наведените фактически твърдения и търсения вид и обем на съдебна защита е сезиран с деликтен иск с правно основание чл. 403, ал. 1 ГПК. Изяснил е, че правната квалификация на заявената искова претенция се определя от съда с оглед фактите, на които тя се основава – те следва да са в логическо съответствие с искането за предоставяне на съдебна защита. В този смисъл, съобразил е, че 3 ищецът е поддържал както в исковата молба, така и в хода на производството пред първоинстанционния съд, вкл. и в оплакванията си във въззивната жалба, че е претърпял имуществена вреда под формата на пропуснати ползи, тъй като е внесъл парична сума като обезпечение за спиране на изпълнението на постановено от въззивната инстанция невлязло в сила осъдително решение на основание чл. 282, ал. 2 ГПК, т.е. претендира вреди от ищеца по прекратеното исково производство по т.д. № 1270/2019 г. по описа на ВКС, за които твърди, че отговаря в размер на законната лихва върху внесеното обезпечение по чл.

282, ал.2 ГПК. Именно от тези фактически твърдения въззивният съд е достигнал до правния извод, че ищецът претендира заплащане на компенсаторно обезщетение за причинените му имуществени вреди под формата на пропуснати ползи, поради което иска да бъде ангажирана обективната/безвиновната отговорност на ответника на основание чл. 403, ал.

1, т. 1 ГПК (предявените от ответника по настоящето производство искове в обуславящото исково производство са били оставени без разглеждане като процесуално недопустими). Апелативният съд е изяснил, че макар с изготвения доклад по делото по чл. 146, ал. 1 ГПК първоинстанционният съд да е счел, че правната квалификация на предявения иск е по чл. 49 ЗЗД, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД, той е дал точни указания на ищеца относно обстоятелството, че нему принадлежи процесуалното задължение (доказателствената тежест) единствено да установи следните правнорелевантни факти: 1) че процесните вреди са настъпили по начина, описан в исковата молба; 2) конкретния им размер и 3) че те са настъпили в причинно-следствена връзка с противоправното действие на представител на ответника, изразяващо се в предявяване на искова молба, въз основа на която е образувано т. д. № 5163/2014 г. по описа на СГС. На ищеца не били давани указания да установява, че представител на ответника е злоупотребил с право по т. д. № 5163/2014 г. по описа на СГС. От друга страна, ищецът-въззивник не е твърдял нито в исковата молба, нито в хода на процеса пред първоинстанционния съд, че ответното търговско дружество - чрез съответните лица, е извършило противоправно деяние чрез злоупотреба с право, предявявайки недопустим иск. Напротив, фактическите твърдения, на които той е основал предявения деликтен иск, се изчерпвали със заявените обстоятелства, че е внесъл парична гаранция по реда на чл. 282, ал. 2 ГПК като обезпечение за спиране на невлязлото в сила осъдително въззивно 4 решение по предявени искове от ответното дружество (впоследствие оставени без разглеждане), вследствие на което внесената от него сума като обезпечение се явявала неправомерно задържана и върху нея се дължи обезщетение за претърпени имуществени вреди, съизмерими като минимален размер със стойността на законната мораторна лихва. При така наведените фактически твърдения и вида на търсената съдебна защита въззивният съд е приел, че е сезиран с иск с правно основание чл. 403, ал. 1 ГПК, поради което и след съобразяване на задължителните за правосъдните органи тълкувателни разяснения по т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ВКС по т. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС е обосновал правното съждение, че макар дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск да е неправилна, с оглед на обстоятелството, че са дадени точни указания относно подлежащите на доказване факти, на страните е обезпечено надлежното участие в процеса.

Въззивният съд е приел за безспорни по делото следните правнорелевантни факти: 1) между страните е бил висящ предходен исков процес - по т. д. № 5163/2014 г. по описа на СГС, ТО, образуван по искова молба от „Булконс Първомай” ООД срещу „Консервинвест” ООД по искове с правно основание чл. 76 ЗМГО (отм.); 2) с решение № 500/28.02.2019 г. по т. д.

№ 2146/2018 г. въззивният съд е уважила тези искове; 3) по подадена срещу това решение касационна жалба от „Консервинвест” ООД е било образувано т. д. № 1270/2019 г. по описа на ВКС; 4) по това дело „Консервинвест” ООД е поискало спиране на изпълнението на невлязлото в сила осъдително въззивно решение по реда на чл. 282, ал. 2 ГПК; 5) с определение № 187/12.03.2019 г. по ч. т. д. № 598/2019 г. ВКС е постановил спиране на изпълнението на въззивно решение; 6) с решение № 69/05.07.2022 г. по т. д. № 1270/2019 г. на I т. о. ВКС е обезсилил въззивното решение и е прекратил производството по делото и 7) с определение № 176/16.08.2022 г. по т. д. № 1270/2019 г. на I т. о. на ВКС е освободено внесеното на основание чл. 282, ал. 2 ГПК обезпечение в размер на 636284,16 лв.

Изяснил е, че в платежното нареждане като задължено лице е посочено „Консервинвест”ООД, а като наредител на сумата - „Хорцето логистик” ЕООД. Именно поради този факт с определението за освобождаване на внесената гаранция е разпоредено тя да се върне на вносителя - „Хорцето Логистик” ЕООД, а не на въззивника.

5

Апелативният съд е изяснил, че в съдебната практика еднозначно се приема, че предмет на иска по чл. 403, ал. 1 ГПК е вземането на ответника по обезпечителното производство за обезщетяване на вреди, причинени от допуснатото обезпечение. Това притезание е основано на общата деликтна отговорност, но представлява особена/специфична негова форма, като тя има безвиновен и обезпечителен характер. Именно поради това по правилото на чл. 51, ал. 1 ЗЗД обезщетението се дължи за всички вреди - претърпени загуби и пропуснати ползи, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, т.е. в конкретния казус на обезщетение подлежат всички преки и непосредствени вреди, намиращи се в причинно-следствена връзка с неоснователно допуснато обезпечение. Въззивният съд е счел, че основателността на този иск се обуславя от установяване на всички елементи от фактическия състав на общия деликт - увреждащото действие (наложеното обезпечение), неговата неоснователност, вредата, настъпила от него, и нейният размер. Субективният признак (вината) е ирелевантен.

Разпечатката съдържа 30 от 63 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/36b8650a-3de9-4122-b1a0-03a4fdf8acb4