Решение № 613 от 22.05.2024, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 613 гр. София, 22.05.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 10-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на деветнадесети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Цветко Лазаров

Членове:

Ралица Д.а

Нина Стойчева при участието на секретаря Мария Ив. Крайнова като разгледа докладваното от Ралица Д.а Въззивно гражданско дело № 20231000502520 по описа за 2023 година

Производството е образувано по въззивна жалба на М. Ц. Л. срещу решение № 260109/ 28.06.2023г. на СГС, постановено по гр.д. № 12359/20г. в частта, в която са уважени искове с правно основание чл.422 във вр. с чл.415, ал.1 от ГПК.

Жалбоподателят твърди, че в обжалваната част решението е неправилно и необосновано. Незаконосъобразно е прието, че обявяването на кредита за предсрочно изискуем е станало с исковата молба, който факт на основание чл.235, ал.3 от ГПК трябва да бъде съобразен от съда. Това противоречи на практиката на ВКС. Правото на кредитора да обяви кредита за предсрочно изискуем трябва да бъде упражнено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. В случая тя не е обявена преди подаване на заявлението. С влязло в сила определение по ч.гр.д. № 12764/20г. на СГС, е отменено разпореждането за незабавно изпълнение от 28.01.2020г. в частта, в която е допуснато незабавно изпълнение и е разпоредено да се издаде в полза на заявителя заповед за сумата над 585, 69евро до 17 695, 30 евро, представляваща главница по договор за кредит за текущо потребление от 18.07.2012г. и за сумата от 60 евро разходи за 1 изискуем кредит. Отхвърлено е заявлението над 585, 69 евро до 17 695, 30 евро и за 60 евро разходи. Счита, че спорът се свежда само за сумата от 585, 69 евро. Релевира довод, че погасителната давност тече от момента, в който вземането е станало изискуемо, т.е. на съответните падежни дати. Излага, че вземането за договорна лихва е периодично плащане и се погасява с тригодишната давност по чл.111, б. „в“ от ЗЗД. Съдът правилно е приел, че клаузата на чл.7 от ОУ е нищожна, но не е обсъдил защо не приема останалите посочени клаузи в исковата молба за нищожни . Съдът не се е съобразил с ТР № 1/27.04.2022г. на ОСГТК на ВКС.

Затова моли въззивния съд да отмени постановеното решение в обжалваната част и да отхвърли изцяло предявените искове.

„Банка ДСК“ АД в депозиран писмен отговор и в съдебно заседание чрез процесуалния си представител оспорва жалбата. Сочи, че обжалваното решение е правилно, а посоченото в жалбата е неоснователно.

Съдът след като съобрази доводите на страните и събраните доказателства в първоинстанционното и въззивно производство на основание чл.235 от ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Съдът е сезиран с искове по чл.422 във вр. с чл.415, ал. 1 от ГПК във вр. с чл.430, ал.1 и ал.2 от ТЗ във вр. с чл.9 от ЗПК. В исковата молба ищецът твърди, че с ответника са сключили договор за текущо потребление на 18.07.2012г. за предоставяне на сумата от 21 500евро със срок на издължаване 120 месеца. Кредитът е усвоен по сметка № ********** с титуляр ответника.

Съгласно чл.8 от договора кредитът се олихвява с променлив лихвен процент от 9, 45 % годишно или 0, 03% на ден. Годишният процент на разходите е 10, 38% и може да бъде променян при предпоставките, предвидени в Общите условия. Неразделна част от договора са Общи условия за предоставяне на кредити за текущо потребление на физически лица. На основание чл.19.1 от тях при забава в плащанията на месечна вноска лихвеният процент се увеличава с надбавка за забава от 10 процентни пункта, а съгласно чл.19.2 при допусната забава над 90 дни, остатъкът от кредита става предсрочно изискуем. Към договора за кредит са сключени две споразумения от 30.09.2016г. и 22.08.2018г. като е уговорен размер на възнаградителната лихва и крайния срок на издължаването на кредита. Месечните погасителни 2 вноски са с падеж 9то число. За периода от 09.05.2019г. до 09.11.2019г. ответникът не е заплатил девет погасителни вноски, поради което целият кредит е станал предсрочно изискуем. С уведомление от 04.09.2019г., адресирано до М. Л., кредитът е обявен за предсрочно изискуем. Като такъв той е осчетоводен на 06.12.2019г. Със заявление банката е поискала издаване на заповед за изпълнение на основание чл.417 от ГПК, което е било уважено.

Издаден е бил изпълнителен лист и е образувано изп. д. № 1099/20г.

Подадено е възражение от длъжника. Ищецът е направил изрично изявление в исковата молба за обявяване на кредита за предсрочно изискуем.

Ответникът не е платил задължението си затова моли съда да признае за установено по отношение на него, че му дължи сумата от 17 695, 30евро. главница в едно със законната лихва, считано от 21.01.2020г. до окончателното й плащане, 1 049, 89 евро договорна лихва за периода 09.05.2019г. до 05.12.2019г., 37, 42 евро- обезщетение за забава за периода 17.05.2019г. до 05.12.2019г., 226,12 евро обезщетение за забава след настъпване на предсрочната изискуемост за периода 06.12.2019г.20.01.2020г. и 60 евро- разходи ри изискуем кредит. Претендира разноски в заповедното и съдебно производство.

Ответникът в депозиран писмен отговор в срок чрез процесуалния си представител оспорва исковете. Поддържа, че кредитът не е обявен за предсрочно изискуем преди подаване на заявлението. С влязло в сила определение на 15.03.2021г. по ч.гр.д. № 12764/20г. на СГС, е отменено разпореждането за незабавно изпълнение в частта, в която е допуснато незабавно изпълнение над 585, 69 евро до 17 695, 30 евро и за 60 евро разходи при изискуем кредит. Счита, че спорът за главницата следва да е само за 585, 69 евро и до пълния предявен размер претенцията да се отхвърли. Прави възражение за изтекла погасителна давност. Счита, че всяка погасителна вноска става изискуема на падежа и от тогава започва да тече погасителната давност. С подписваните две допълнителни споразумения е капитализирана лихва. Такава уговорка е нищожна. Счита за недължимо обезщетение за забава след обявяване на кредита за предсрочно изискуем и за периода от 17.05.2019г. до 05.12.2019г. Поддържа, че в процесния договор и общите условия има неравноправни клаузи, които са конкретизирани.

Не се спори, че на 18.07.2012г. между страните по делото е сключен 3 договор за кредит за текущо потребление. Неразделна част от него са Общи условия от 2012г., Приложение № 1, погасителен план, условия по пакет „Частно банкиране златен“, Такси по кредити за текущо потребление, декларация за съответствие, изходяща от кредитополучателя, проучване за разрешаване на кредит, информация по чл.19, ал.1 от ЗЗЛД, съгласие на работодателя за превеждане на всички вземания по трудово правоотношение по разплащателна сметка във връзка с предоставяне на кредит и уведомление за залог на вземания. Като обезпечение за вземането на банката е сключен договор за залог върху вземания.

Няма спор, че страните са сключили допълнително споразумение към договора за кредит на 30.09.2016г. Неразделна част от него са ОУ от 26.07.2016г., такси по кредити за текущо потребление, информация по чл.19, ал.1 от ЗЗЛД, договор за залог на вземане от 30.09.2016г.

Безспорно е, че банката и кредитополучателя М. Л. са сключили допълнително споразумение към договора за кредит на 22.08.2018г., договор за залог на вземане от същата дата. Неразделна част от него са погасителен план, ОУ от 01.07.2018г. и Такси по кредити за текущо потребление.

С покана от 04.09.2019г. кредитът е обявен за предсрочно изискуем. То е връчено на ответника с уведомление по чл.47 от ГПК от ЧСИ. В тази връзка е съставен протокол за връчване на съдебни книжа, удостоверяващ датите на посещение на адреса на длъжника.

Видно от гр.д. № 2836/20г. на СРС, 77 състав, образувано по заявление на „Банка ДСК“ ЕАД от 20.01.2020г. и по което е издадена заповед за незабавно изпълнение на 28.01.2020г. и изпълнителен лист. На 17.09.2020г.

М. Л. е подала възражение по чл.414, ал.2 от ГПК. С влязло в сила определение на 15.03.2021г. на СГС, постановено по ч.гр.д. № 12764/20г. е отменено частично разпореждането за незабавно изпълнение от 28.01.2020г.

Ищецът е представил Тарифа за лихвите, таксите и комисионните, които банката събира по извършени услуги на клиенти – физически лица и Методология за определяне на БЛП, използван за определяне на лихвения процент по кредити на физически лица.

В хода на съдебното дирене е прието заключение на счетоводна експертиза. Вещото лице, след преглед на счетоводните документи на ищеца 4 е установило, че на 18.07.2012г. по сметка на М. Л. е преведена сумата от 21 500 евро превалутирана в 41 989, 50 лв. Вещото лице е посочило каква сума е погасена от ответника по кредита, какво остава дължимо като главница и лихви. Посочило е размера на капитализираните лихви към главницата съгласно двете споразумения. Посочило е погаситлените вноски с настъпил падеж към 21.01.2020г., както и че на 04.07.2019г. е последната вноска за погасяване на кредита в размер на 235 евро. След тази датата вноски за погасяване на кредита не са правени. Не са погасени вноски от 09.05.2019г. до 09.01.2020г. Задължението е 15 079, 62 евро- главница, 778, 25 евровъзнаградителна лихва до 05.12.2019г., 324, 02 евро- санкционираща лихва , 192, 68 евро обезщетение за забава за периода 06.12.2019г. до 20.01.2020г.

Неиздължените суми са към последната падежна датата и към датата на изготвяне на заключението.

Съдът възприема заключението като компетентно и безпристрастно.

СГС е уважил исковете за главница и за договорна лихва. Отхвърлил е изцяло тези санкционираща лихва, за обезщетение за забава след обявяване на предсрочната изискуемост и за 60 евро разходи при изискуем кредит. В отхвърлителната част решението е влязло в сила.

Пред настоящата инстанция нови доказателства не са ангажирани.

При така установената фактическа обстановка от правна страна съдът приема, че предмет на въззивно разглеждане са обективно съединени искове по чл.422 във вр. с чл.415 от ГПК във вр. с чл.430, ал.1 и ал.2 от ТЗ вр. с чл.9 от ЗПК.

Въззивният съд се произнася служебно по валидността на първоинстанционното решение, по допустимостта му в обжалваната част, а по отношение на правилността му е обвързан от посоченото в жалбата- чл.269 от ГПК, с изключение на случаите на допуснато нарушение на императивна материално правна норма.

Обжалваното решение е валидно и допустимо.

Искът по чл.422 от ГПК е специален положителен установителен иск. С него разполага кредиторът, чието вземане в заповедното производство е оспорено от длъжника. Чрез него се търси защита на предявеното вземане като със сила на пресъдено нещо се признае за установено, че то съществува.

5

Така се постига стабилизиране на заповедта за изпълнение, която да послужи като изпълнителен титул за принудителното събиране на вземането на кредитора. Абсолютна положителна процесуална предпоставка за съществуването и упражняването на правото на иск е правният интерес. / Р № 246/11.01.2013г. по т.д. № 1278/11г., ІІ то. на ВКС, Р № 89/02.06.2011г. по т.д. № 649/10г., ІІ т.о. на ВКС, Р № 171/24.04.2012г. по гр.д. № 801/11г. на ІV г.о. на ВКС/.

Допустимостта на иска е поставена в зависимост от това дали длъжникът ще оспори вземането на кредитора, предявено в заповедното производство. Оспорването става чрез подаване на възражение по чл.414, ал.2 от ГПК. Ако такова не е подадено или е оттеглено заповедта за незабавно изпълнение влиза в сила. Това препятства упражняването на правото на иск по чл.422 от ГПК. Той е недопустим поради липса на правен интерес.

Неговата недопустимост е налице и в хипотезата, когато заповедта за изпълнение не е влязла в сила, но и при неизтичане на срока по чл.414, ал.2 от ГПК, в който длъжникът може да подаде възражение срещу нея.

В случая видно от приложеното заповедно производство е, че заповедта за незабавно изпълнение от 28.01.2020г. е била връчена М. Л.. На 17.09.2020г. тя е подала възражение в срока по чл.414, ал.2 от ГПК. Поради което исковете по чл.422 от ГПК са допустими при наличието на абсолютна процесуална предпоставка за съществуването и упражняването на правото на иск, а именно правен интерес.

В жалбата и в отговора на исковата молба е направено възражение относно предмета на установителния иск по чл.422 от ГПК поради частична отмяна на разпореждането за незабавно изпълнение от 28.01.2020г. и частично обезсилване на издадения изпълнителен лист. Съгласно т.9 от ТР 4/18.06.2014г. на ОСГТК на ВКС в хипотезата на чл.418, ал.1 от ГПК заповедта за изпълнение подлежи на изпълнение преди да е влязла в сила. Т.е. разпореждането за незабавно изпълнение е основание за предварително изпълнение на вземането по заповедта за изпълнение-чл.404, т.1 ГПК, издадена въз основа на документите, предвидени в чл.417 от ГПК. Заедно с разпореждането за незабавно изпълнение се издава и изпълнителен лист, който да послужи за започване на индивидуално принудително изпълнение 6 срещу длъжника. Предвидената възможност в чл.419, ал.1 от ГПК за обжалване на разпореждането за незабавно изпълнение не води до отмяна и на заповедта за изпълнение, тъй като съгласно чл.413, ал.1 от ГПК тя не подлежи на обжалване, освен в частта за разноските. Отмяната, пълна или частична, на разпореждането за незабавно изпълнение е относимо към възможността на кредитора да събере вземането си преди заповедта за изпълнение да е влязла в сила, но не води до отричането му. То продължава да съществува във вида и размера, посочен в заповедта за изпълнение, тъй като тя и разпореждането за незабавно изпълнение са два различни съдебни акта с различни правни последици. В т.5г от ТР № 4/18.06.2014г. на ОСГТК на ВКС е прието, че при отменено разпореждане за незабавно изпълнение, а исковият процес е висящ, няма основание за издаване на обратен изпълнителен лист, тъй като не е установено, че вземането не се дължи.