Решение № 5231 от 11.08.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5231 гр. София, 11.08.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Пепа Маринова-Тонева

Членове:

Василена Дранчовска

Цветомир М. Минчев при участието на секретаря Донка М. Шулева като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско дело № 20251100500812 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Въззивното производство е образувано по въззивна жалба на ответника „Ти Би Ай Банк“ ЕАД срещу решение № 20470 от 12.11.2024 г., постановено по гр. дело № 40207/2024 г. по описа на СРС, 27 състав, в частта, с която са уважени предявените от Т. С. Д. отрицателни установителни искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за признаване за установено, че клаузата по чл. 9.1. и клаузата по чл. 10, вр. чл. 7.1. от договор за потребителски кредит № ********** от 27.05.2022 г., сключен между страните, са нищожни като сключени по недействителен на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договор за потребителски кредит № ********** от 27.05.2022 г.

Във въззивната жалба са развити оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост, като се поддържа, че първоинстанционният съд погрешно е приел, че застрахователната премия се включва при изчислението на ГПР. Въззивникът счита, че същата не е общ разход по кредита, тъй като сключването на застраховка не е било условие за получаване на кредита, а потребителят изрично е декларирал съгласието си да я сключи. Поддържа, че премията е финансов компонент на кредита и е част от главницата, с която ответникът е бил кредитиран, като последният във всеки един момент от действието на договора е могъл да се откаже от 1 застраховката. Ето защо моли за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната част и отхвърляне на предявените искове в цялост.

Въззиваемата Т. С. Д. е подала отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата. Счита, че решението на СРС в обжалваната част е правилно и следва да бъде потвърдено.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение, следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно в обжалваната част, като въззивният състав споделя мотивите на първоинстанционния съд, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Във връзка с доводите във въззивната жалба следва да се добави и следното:

С оглед твърденията на страните и на основание чл. 145, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК по делото са обявени за безспорни и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че между „Ти Би Ай Банк“ ЕАД и Т. С. Д. е сключен договор за потребителски кредит № ********** от 27.05.2022 г. с описаните в исковата молба клаузи, по който е отпусната в заем сумата от 20000 лв., получена от ищцата, а последната е заплатила вноски по договора в общ размер от 22965,60 лв., както и че сумата за застрахователната премия не е била включена при изчисление на отразения в договора за кредит годишен процент на разходите. Видно от съдържанието на приложения по делото договор (чл. 7.1), „Ти Би Ай Банк“ ЕАД е предоставило на длъжника заем в общ размер на 29359,34 лв., който включва размер на усвоения кредит от 20000 лв. и застрахователна премия в общ размер от 9359,34 лв., от който сумата от 599,42 лв. е за застраховка BANK ПАКЕТ 3 СМЕТКА и сумата от 8759,92 лв. е за застраховка BANК ПАКЕТ 3 КРЕДИТ + СМЕТКА. Уговорено е връщане на заетата сума на 60 месечни вноски, ведно с възнаградителна лихва в размер на 30,39 % годишно, като е посочен размер на годишния процент на разходите от 34,45 % и общо дължима сума от потребителя от 57413,92 лв.

Сключената сделка несъмнено има характеристиките на договор за потребителски кредит съгласно дадената в чл. 9, ал. 1 ЗПК легална дефиниция, като заемополучателят по него има 2 качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, поради което съдържанието му следва да бъде изцяло съобразено с изискванията на ЗПК и ЗЗП. С оглед наведените с исковата молба възражения за нищожност на договорните клаузи и доводите във въззивната жалба, спорно между страните е обстоятелството дали застрахователната премия представлява общ разход по кредита и следва да бъде включена при изчисление на ГПР по договора, респ. правилно ли е изчислен посоченият размер на ГПР от 34,45 % или е налице нарушение на императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, обуславящо нищожност на целия договор за кредит на основание чл. 22 ЗПК.

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид в т. ч. и тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

Предвид това е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжникът, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. Гореизложеното поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, следва в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.

В случая, в процесния договор за паричен заем е посочен процент на ГПР от 34,45 %, с което формално изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е било изпълнено. В същото време обаче, от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР – в чл. 10 от договора е посочено формално кои са взетите предвид допускания при изчисление на размера на ГПР, но не и кои са конкретните разходи, които са съобразени при изчисляване на този размер по точно тази сделка, сключена с длъжника. Така не може да се установи дали в посочения размер на ГПР са включени всички общи разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, респ. дали посоченият размер от 34,45 % е правилно изчислен.

3

Същевременно, очевидно е, че уговореният размер от 34,45 % не отразява реалния ГПР, тъй като в него не се включват част от разходите по кредита, а именно застрахователната премия в общ размер от 9349,34 лв., която съгласно легалната дефиниция на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК е част от общите разходи по кредита. В посочената разпоредба се предвижда, че „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В случая, премията за предоставената допълнителна услуга по застраховане на кредита несъмнено представлява разход, свързан с договора за потребителски кредит и следва да бъде включен в ГПР по кредита, като тя е била изначално известна на кредитора – същата е уговорена още към момента на сключване на договора за кредит, дължи се ежемесечно и представлява част от месечните погасителни вноски (част от дължимата ежемесечно главница, която се олихвява с уговорения годишен лихвен процент от 30,39 %), без заплащането й да е обусловено от евентуално допуснато неизпълнение от страна на кредитополучателя.

Във връзка с доводите във въззивната жалба следва да се отбележи, че изразеното от кредитополучателя в приложената по делото декларация (л. 94 от делото на СРС) формално съгласие за сключване на застраховката, както и клаузата на чл. 19 от договора, съобразно която потребителят не е длъжен да сключва застраховка, не водят автоматично до извод, че сключването на договора за тази допълнителна услуга е било незадължително условие за получаване на кредита. При извършване на преценка в тази насока следва да бъде съобразено задължителното за българските съдилища Решение на Съда на ЕС от 21.03.2024 г. по дело С-714/22, съобразно което член 3, буква ж) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „годишен процент на разходите“ по смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит. За да осигури по-голяма защита на потребителите, законодателят на Съюза е възприел широко определение на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ (Решение от 16 юли 2020 г. по дело C-686/19, т. 31 и цитираната съдебна практика), което включва всички 4 разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора (Решение от 21 април 2016 г. по дело C-377/14, т. 84), а за да обезпечи тази защита, член 22, параграф 3 от Директива 2008/48 задължава държавите членки да гарантират, че разпоредбите, които приемат за изпълнение на тази директива, не могат да бъдат заобиколени посредством начина, по който са формулирани договорите (Решение от 11 септември 2019 г. по дело C-383/18, т. 30).