Решение № 2260 от 14.04.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2260 гр. София, 14.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети декември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Любомир Василев

Членове:

Калина Анастасова

СТОЙЧО Т. ПОПОВ при участието на секретаря Донка М. Шулева като разгледа докладваното от СТОЙЧО Т. ПОПОВ Въззивно гражданско дело № 20221100506614 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258-273 ГПК.

С Решение № 2020 от 14.03.2022 г., постановено по ГД № 50263 по описа за 2021 г. на СРС, I ГО, 46 състав, Т. М. М., ЕГН ********** на основание чл.

79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД е осъдена да заплати на „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК 831609046 сумата от 4189,16 лева – главница, представляваща стойност на реално потребена топлинна енергия /ТЕ/ за периода от м.11.2012 г. до м.04.2014 г. за топлоснабден имот с адрес: гр.

София, п.к. 1113, обл. София, общ. Слатина, ж.к. ****, абонатен номер 095112 и ИД номер: 73698, ведно със законната лихва върху сумата от 4189,16 лева от 09.07.2015 г. до изплащане на вземането и 765,96 лева - мораторна лихва за забава от 01.01.2013 г. до 24.06.2015 г., като предявените искове са отхвърлени, както следва: иска за главница, представляваща стойност на реално потребена топлинна енергия за горницата над уважения размер от 4189,16 лева до пълния претендиран размер от 4699,47 лева, иска мораторна лихва за горницата над уважения размер от 765,96 лева до пълния претендиран размер от 859,27 лева и претенцията за законна лихва върху неоснователния размер на главницата.

Решението е постановено при участието на „Бруната България“ ООД – трето лице-помагач на страната на ищеца.

Решението е обжалвано в срок от ответника в частта, с която предявените искове са уважени. Въззивникът излага съображения за 1 неправилност, необоснованост, противоречие на материалния и процесуалния закон на първоинстанционното решение в обжалваната част. Излагат се съображения в тази връзка в три групи оплаквания: 1. За неправилност извода на СРС за наличие на облигационно правоотношение между ищеца и ответника в исковия период с предмет доставка на топлинна енергия в процесния топлоснабден имот, респ. че ответникът е имал качеството потребител на ТЕ като собственик на този имот в исковия период; 2. За неправилност извода на СРС, че в разглеждания случай е приложимо правилото на чл. 415, ал. 1, пр. 3 ГПК, респ. че давността за вземането е прекъсната с подаване на заявлението по чл. 410 ГПК; 3. За неоснователност на иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД поради липса на главен дълг и изпадане на длъжника в забава, както и за недължимост на законна лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК. В тази връзка моли първоинстанционното решение да бъде отменено в обжалваната част, а предявените искове – отхвърлени изцяло.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна.

Първоинстанционното решение е влязло в сила в частта, с която предявените искове са били отхвърлени, както следва: иска за главница, представляваща стойност на реално потребена топлинна енергия за горницата над уважения размер от 4189,16 лева до пълния претендиран размер от 4699,47 лева, иска мораторна лихва за горницата над уважения размер от 765,96 лева до пълния претендиран размер от 859,27 лева и претенцията за законна лихва върху неоснователния размер на главницата, доколкото в тази част същото не е било обжалвано в срок от ищеца – по арг. от чл. 296, т. 2 ГПК.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:

Депозираната въззивна жалба е допустима. Същата е подадена в законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване акт на първоинстанционния съд, от процесуално легитимирано лице и при наличието на правен интерес от обжалването.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна, респективно обжалваното решение е правилно, по следните съображения:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните в жалбата въззивни 2 основания. Относно доводите за неправилност съдът е ограничен до изложените във въззивната жалба изрични доводи, като може да приложи и императивна норма в хипотезата на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съдът служебно трябва да даде и правна квалификация на исковете.

В мотивите първоинстанционният съд е възпроизвел фактическата обстановка. Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Не е допуснато и нарушение на императивни правни норми. Поради това, съдът дължи произнасяне по съществото на правния спор в рамките на доводите, изложени във въззивната жалба, от които е ограничен съгласно разпоредбата на чл. 269, предл. 2 ГПК, като в останалата част препраща към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл. 272 ГПК.

Изложените фактически констатации и правни изводи, които районният съд е направил въз основа на събраните в хода на първоинстанционното производство доказателства, напълно се споделят от настоящия въззивен състав, като на основание чл. 272 ГПК препраща към тях без да е необходимо да ги повтаря.

Независимо от това във връзка с оплакванията в жалбата е необходимо да се добави следното.

Предявени са за разглеждане кумулативно обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 149, чл.

150, чл. 153 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Основателността на исковата претенция по чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 149, чл. 150, чл. 153 ЗЕ е обусловена от кумулативното наличие на следните предпоставки (юридически факти), а именно: валидно облигационно правоотношение по договор за доставка на топлинна енергия за битови нужди, по силата на което ищецът е предоставил на ответника на адреса на процесния имот и заявения период услуги, чиято цена възлиза на претендираната сума, а за ответника е възникнало задължението за заплащането им. Установяването на тези обстоятелства е било в тежест на ищеца. В тежест на ответника (при доказване на предпоставките за основателност на иска) е било да установи по делото погасяване на задълженията си към ищеца.

3

Във въззивното производство спорни в отношенията между страните се явяват два въпроса: 1. За наличието на облигационно правоотношение между ищеца и ответника в исковия период с предмет доставка на топлинна енергия в процесния топлоснабден имот, респ. че ответникът е имал качеството потребител на ТЕ като собственик на този имот в исковия период; 2. За приложението на чл. 415, ал. 1, пр. 3 ГПК в разглеждания случай, респ. дали давността за вземането е прекъсната с подаване на заявлението по чл. 410 ГПК; 3. За дължимостта на обезщетението за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД поради липса на главен дълг и изпадане на длъжника в забава, както и за дължимостта на законна лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК.

По делото не е спорно, а се установява и от приетите доказателства, че през исковия период процесният имот е бил топлофициран и че сградата етажна собственост, в която се намира, е била присъединена към топлопреносната мрежа.

Понятието „потребител на топлинна енергия за битови нужди “ е определено в § 1, т. 42 ДР на ЗЕ (отм.), действал до 17.07.2012 г., а именно: физическо лице - собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за домакинството си. Съгласно разпоредбата на чл. 153 ЗЕ - в редакцията, действала до 17.07.2012 г., всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са „потребители на топлинна енергия“. След отмяната на § 1, т. 42 ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието „клиент на топлинна енергия“, което е еквивалентно по смисъл на понятието „потребител на топлинна енергия“.

Съгласно § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ (приложима редакция след 17.07.2012 г.) „Битов клиент“ е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди. Съгласно чл.

153, ал. 1 ЗЕ (редакция след 17.07.2012 г.) всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение 4 по чл. 140, ал. 1, т. 2 ЗЕ на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3 ЗЕ. Посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови нужди, са собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване върху имота. Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, съответно - на носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи условия с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо имота лице придобива качеството „клиент“ на топлинна енергия за битови нужди и като страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното предприятие. Сключването на договора с третото лице следва да се докаже с всички допустими по ГПК доказателствени средства, например с откриването на индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното дружество (ТР № 2/17.05.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 г. по описа на ОСГК на ВКС).

В мотивите на тълкувателното решение е посочено, че предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от ДКЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие.

С оглед на изложеното, собственикът или титуляр на вещно право на ползване в имот, под режим на етажна собственост, по презумпция на закона се смята потребител на отдадена от сградната инсталация и отоплителните тела на общите части на сградата топлинна енергия. По силата на закона между битовия клиент и топлопреносното предприятие възниква правоотношение по продажба на топлинна енергия при публично известни общи условия, без да е необходимо изричното им приемане от потребителя. Достатъчно е взето решение на Общото събрание на етажните собственици за присъединяване към топлопреносната мрежа, за да бъде всеки етажен собственик потребител на постъпилата в сградата топлинна енергия. Следователно договорът за доставка на топлинна енергия за даден имот, част от сграда, намираща се в режим на етажна собственост, може да бъде както изричен писмен (при 5 постигане на съгласие относно същественото съдържание на договора), така и презюмиран (сключен със самия факт на придобиване на собствеността или вещното право на ползване), като всеки нов договор за този имот, сключен по който и да е от двата начина (изричен или презюмиран), преустановява действието за в бъдеще на предходно сключен договор за същия имот с друго лице. Ето защо за преценката с кого дружеството – ищец е в облигационни отношения за доставка на топлинна енергия за процесния имот през процесния период, от значение е обстоятелството с кое лице последно по време е бил сключен договор за доставка на топлинна енергия (изричен или презюмиран).

Настоящият състав на съда приема, че ищецът е изпълнил доказателствената си тежест да установи, че през процесния период ответникът е имал качеството клиент на топлинна енергия, доставяна до процесния имот, по следните съображения.