Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Определение № 68 от 16.01.2024, Върховен касационен съд

Съд
Върховен касационен съд
Дело
Касационно търговско дело 409/2023
Вид
Определение № 68
Подписан
16.01.2024
В сила
16.01.2024
Състав
Анна Баева, Зорница Хайдукова, Мирослава Кацарска

Цитирани разпоредби

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 68 гр. София, 12.01.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на дванадесети декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Анна Баева

Членове:

Зорница Хайдукова

Мирослава Кацарска като разгледа докладваното от Зорница Хайдукова Касационно търговско дело № 20238002900409 по описа за 2023 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на ищците С. Щ. Я., А. Щ. Я. и Д.

Щ. К. срещу решение № 451 от 31.10.2022г. по гр.д. № 378/2022г. по описа на Апелативен съд - Пловдив, в частта, с която след частична отмяна на решение № 260051 от 17.02.2022г. по гр.д. 123/2020г. по описа на ОС – Пловдив, са отхвърлени предявените от тях субективно съединени искове по чл. 432, ал. 1 КЗ срещу „Застрахователно акционерно дружество „ОЗК - Застраховане“ АД за разликата над сумата 80 000 лв. до сумата 135 000 лв. по всеки от исковете – претендирано обезщетение за неимуществени вреди - болки и страдания, претърпени от ищците от смъртта на майка им Адриана И. Яръмова, починала при ПТП на 25.08.2019г. в село Калояново, област Пловдив, на ул.

„Георги С. Раковски“ № 3, за което водачът е признат за виновен с влязла в сила присъда № 40/15.06.2020г., постановена по н.о.х.д. № 646 по описа за 2020г. на Окръжен съд – Пловдив.

Касаторите поддържат, че въззивното решение в обжалваната му част е неправилно предвид постановяването му в нарушение на материалния закон и с оглед неговата необоснованост. Излагат, че въззивният съд неправилно е приложил принципа за справедливост, въведен с нормата на чл. 52 ЗЗД, и е постановил съдебния си акт в нарушение на ППВС № 4/1968г. като не е взел предвид доказаните по делото техни страдания от смъртта на майка им, както и установените близки отношения с нея, трайна и дълбока емоционална връзка. Оспорват като необосновани и противни на закона изводите на въззивния съд, че е налице съпричиняване на вредоносния резултат от починалата. Излагат, че поведението е било правомерно, доколкото от събраните гласни доказателства се установява, че тротоарите са били заети и 1 тя е била възпрепятствана да се движи по тях. Сочат, че ударът е бил в нейния гръб, като се установява, че предвид проблем със слуха не е могла да чуе автомобила, за да предотврати настъпилия инцидент. По тези доводи поддържат, че не е установено по делото при доказателствена тежест за ответника въведеното от него възражение за съпричиняване на вредоносния резултат и неправилно въззивният съд е намалил при условията на чл. 51, ал.

2 ЗЗД дължимото им се обезщетение. Допълнително сочат, че въззивният съд недопустимо се е произнесъл по възражение със съдържание, заявено за първи път пред въззивната инстанция. Молят въззивното решение да бъде отменено в обжалваната част и вместо него да бъде постановено друго, с което исковете им по чл. 432, ал. 1 КЗ да бъдат уважени за разликата над сумата 80 000 лв. до сумата 135 000 лв. Претендират разноски.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК молят да бъде допуснато касационно обжалване на решението по следните въпроси, които сочат като значими за предмета на делото:

1. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл.

52 ЗЗД, при определяне на застрахователно обезщетение и кои са критериите, които формират съдържанието на понятието справедливост, и трябва ли да се съобразят при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди при причинени телесни увреди, в хипотезата на пряк иск срещу застрахователя?

2. Липсата на посочване, анализ, съобразяване на задължителните критерии по приложение на чл. 52 ЗЗД при условията на предявен пряк иск срещу застрахователя, както и на конкретните за разглежданото дело факти, представлява ли нарушаване на принципа на справедливост при определяне на справедливо по размер на обезщетение, в нарушение на задължителното ППВС 4/68?

3. Следва ли съдът при приложението на чл. 52 ЗЗД и определяне на справедливо обезщетение за причинени неимуществени вреди от непозволено увреждане да се съобрази с указанията, съдържащи се в т. II на ППВС № 4/68, и да обсъди и анализира редица конкретни за всеки случай обективно съществуващи обстоятелства и въз основа на оценката им да определи конкретния размер на обезщетението по справедливост?

4. Длъжен ли е съдът да вземе предвид всички последици за здравето на близките - физически и психически, техния интензитет и продължителност при определяне на размера на обезщетението?

5. Следва ли да се вземат предвид и конкретните икономически условия, чийто ориентир се явяват нормативно определените лимити на отговорността на застрахователя по риск "Гражданска отговорност“ на автомобилистите, като критерий, наред с всички останали, за определяне размера на обезщетението по чл. 52 ЗЗД?

6. Следва ли при определяне на справедливо застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, установени към датата на застрахователното събитие, които отразяват промените в 2 икономическите условия и специфичното им проявление за всяко дело?

7. Игнорирането на съществени и значими обстоятелства, непосочването и неотчитането в достатъчна степен на задължителните критерии с оглед специфичното им проявление за всяко дело, предпоставя ли нарушение на принципа на справедливостта?

8. Длъжен ли е съдът да посочи всички съществени критерии и да ги съпостави реално с доказателствата по делото, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика по ППВС 4/68г.?

9. Следва ли съдът в мотивите на постановеното решение да обсъди поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти, и да изложи мотиви защо кредитира едни доказателства, а отхвърля други?

10. Следва ли съдът да се произнася по нововъведено възражение за съпричиняване, ако такова се прави за първи път пред въззивната инстанция, респ. може ли ответникът да изменя възражението си за съпричиняване на вредоносен резултат, респ. да прави ново такова, сочейки правонарушение от страна на пострадалия, различно от това, посочено в отговора на исковата молба?

11. Трябва ли противоправното поведение на виновния водач, включително когато същият е създал пречки за правомерното поведение на пострадалия, да се отразява върху степента на съпричиняване?

12. За да се приеме съпричиняване на основание чл. 108, ал. 2, т. 1 ЗДвП, трябва ли да е доказано, че срещуположното движение на пешеходката ще даде възможност за реагира и да се предпази, или е достатъчен фактът на присъствието ѝ на траекторията на движение на увреждащия автомобил?

13. Следва ли съдът да извърши преценка на поведението на всеки от участниците в пътно-транспортното произшествие и в частност на водача и на пострадалото лице при преценката за наличие на съпричиняване на вредоносния резултат?

14. При определяне степента на съпричиняване следва ли да бъде направена съпоставка между тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителния обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпването на съвкупния вредоносен резултат, като само формалното посочване на процента съпричиняване достатъчно условие ли е за това?

15. Допустимо ли е приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД да се основава на предположения относно причинността между поведението на пострадалия /действие или бездействие/ и вредоносния резултат?

16. Кои са предпоставките на чл. 51, ал. 2 ЗЗД за намаляване на претендираното с иска по чл. 432, ал. 1 КЗ обезщетение за вреди при принос на пострадалия и необходимостта от доказване на приноса като условие за прилагане на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД?

Излагат, че по поставените въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с цитираната в изложението практика на ВКС, с което 3 обосновават искането си за допускане на решението до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Сочат, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото - чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Поддържат очевидна неправилност на съдебния акт в обжалваната му част.

Ответникът по касация, „Застрахователно акционерно дружество „ОЗК Застраховане“ АД, в предоставения му срок за писмен отговор не депозира такъв и не взема становище по касационните жалби.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касаторите доводи, приема следното:

Касационните жалби са редовни – подадени са от надлежни страни срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд с обжалваното решение е приел, че сезиран с искове с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ при спазена процедура по чл. 380 КЗ, вр. чл. 496, вр. чл. 498, ал. 3 КЗ. Счел е, че не е спорно между страните наличието на застрахователно правоотношение по застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите между извършителя на деликта и ответното застрахователно дружество. Досежно вината на застрахования при ответника водач се е позовал на нормата на чл. 300 ГПК и на влязлата в сила на 27.05.2021г. присъда № 40/15.06.2020г. по приложеното към преписката н.о.х.д. 646/2020 г. на Окръжен съд – Пловдив. Изтъкнал е, че съгласно разпоредбата на чл. 493, ал. 1 от КЗ застрахователят по задължителна застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите покрива отговорността на застрахования за причинените на трети лица, в това число пешеходци, велосипедисти и други участници в движението по пътищата, вреди вследствие на притежаването или използването на моторно превозно средство по време на движение или престой, като в т. 1 сред подлежащите на покриване вреди са посочени неимуществените и имуществените вреди вследствие на телесно увреждане или смърт. Посочил е, че по делото са ангажирани доказателства, че починалото вследствие на процесното ПТП лице - Адриана И. Яръмова, е имала трима наследници - ищците по настоящето дело, които са нейни деца и са увредени лица по смисъла на чл.

478, ал. 2 от КЗ. Приел е, че от показанията на разпитаните по делото свидетели се установява, че между тях и починалата е имало изградена връзка родител – дете; че загубата на тяхната майка се е отразила на състоянието им – започнали да пият лекарства; посещавали всяка седмица гроба ; затворили се в себе си; станали мълчаливи; не излизали; трудно приемали станалото; тъгували. Позовал се е на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, че обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Изтъкнал е, че вътрешното убеждение на решаващия съдебен орган следва да е изградено на база събрания по делото доказателствен материал, установяващ характера на увреждането, начина по който то се е отразило на духовното и психично 4 състояние на увреденото лице и икономическата обстановка в страната, както и конкретния жизнен стандарт. Допълнил е, че при преценка начина на отразяване върху духовното и психично състояние на увредения в случаите на смърт на негов близък същата следва да се извърши и като се вземе предвид възрастта на починалия, както и действителните отношения между починалия и родственика, претендиращ обезщетение. Съобразил е, че към момента на пътно-транспортното произшествие – 25.08.2019г., пострадалата Адриана Яръмова е била на 71 години, а ищците, нейни деца, са били съответно: С. Щ.

Я.- на 54 години, Д. Щ. К. - на 50 години, и А. Щ. Я. на 38 години, като само А. Я. е трудово зает със сезонна работа. Изтъкнал е, че по делото не са ангажирани експертни доказателства относно здравословното и психическото състояние на ищците вследствие смъртта на тяхната майка, поради което е приел, че изградената връзка родител деца е съществувала между ищците и пострадалата, но тя не е била такава, че да предполага изпадане в състояние на продължителен стрес, дискомфорт и психическо разстройство от смъртта на майката в повече от обичайното. Съобразявайки тези обстоятелства и възрастта на починалата, както и че размерът на паричното обезщетяване на неимуществените вреди не следва да бъде източник за неоснователно обогатяване, за което се е позовал на практиката по решение № 60144/12.11.21. по т.д. 2202/20г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, е приел, че справедливият размер на дължимото на всеки един от ищците обезщетение би следвало да е по 100 000 лв. Цитирал е в подкрепа на извода си практиката на ВКС по постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 74/22.07.22г. по т.д. 569/21г. по описа на ВКС, ТК, II ТО.