Решение № 389 от 25.01.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 389 гр. София, 24.01.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО III ВЪЗЗИВЕН БРАЧЕН СЪСТАВ, в публично заседание на пети декември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Любомир Луканов

Членове:

Клаудия Р. Митова

Десислава Ст. Чернева при участието на секретаря Ирина Ст. Василева като разгледа докладваното от Десислава Ст. Чернева Въззивно гражданско дело № 20221100504717 по описа за 2022 година

Производството е въззивно – по реда на чл. чл. 258 – 273 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

С Решение № 20213150 от 17.11.2021 г., постановено по гр. дело № 47469/2019 г. по описа на Софийският районен съд, Гражданско отделение, 37-ми състав, е прекратен с развод бракът, сключен на 27.08.1995 г. в гр.

София, за което е съставен акт за граждански брак № 65/27.08.1995 г. на Столична община, ТОА, "Искър", между Е. П. Н., с ЕГН **********, и И. Д.

Н., с ЕГН **********, като дълбоко и непоправимо разстроен, на основание чл. 49, ал. 1 СК; обявено е на основание чл. 49, ал. 3 СК, че вина за дълбокото и непоправимо разстройство на брака имат и двамата съпрузи; както и, че ползването на семейното жилище, представляващо апартамент № 16, находящ се в жилищна сграда в гр.Б., Столична община, шести жилищен етаж с площ от 75, 20 кв. м, и прилежащите му части, се предоставя на И. Д.

Н., с ЕГН **********.

Първоинстанционното Решение е обжалвано и от двете страни.

Първоначалната ищща и ответница по насрещните искове Е. П. Н. (въззивник 1 и въззиваема страна в настоящото производство) е обжалвала първоинстанционното решение с въззивна жалба от 29.12.2021 г., в частта, с която бракът е прекратен и по нейна вина, както и в частта относно ползването на семейното жилище. Сочи, че обжалваният съдебен акт е неправилен. Твърди, че не е допринесла за дълбокото и непоправимо разстройство на брака, като изключителната вина носел ответника. Излага аргументи за наличие на жилищна нужда, тъй като не притежава свое собствено жилище. Представя като доказателство по делото заповед за незабавна защита по гр. д. № 72473/2021 г. на Софийски районен съд издадена в полза на общото пълнолетно дете на страните А.И. Н.. Прави искане и съдът да вземе предвид представените от нея в първоинстанционното производство медицински документи относно здравословното й състояние. Моли въззивния съд да отмени решението в обжалваната част и да постанови друго, с което да бъде прието, че дълбокото и непоправимо разстройство на брака е по вина единствено на съпруга И. Н., като й бъде възложено ползването на семейното жилище.

Ответникът по първоначалните искове и ищец по насрещните –И. Д. Н., в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е подал отговор на въззивната жалба, с който оспорва изцяло изложеното в последната и моли жалбата да се остави без уважение. Подал е и въззивна жалба срещу първоинстанционното решение в частта относно вината му за дълбокото и непоправимо разстройство на брака.

В жалбата си въззивникът подробно е изложил съображенията си за неправилност на първоинстанционното решение в обжалваната част.

Въззивникът моли да се отмени решението в обжалваните части и да се постанови друго, с което да се обяви, че вина за дълбокото и непоправимо разстройство на брака има само съпругата.

Въззивните жалби са допустими. Подадени са в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от страна, притежаваща правен интерес от обжалването и са насочени срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, който е валиден като цяло и допустим в обжалваната му част.

Първоинстанционното решение е влязло в сила, като необжалвано, в частите относно прекратяването на брака между страните като дълбоко и непоправимо разстроен, както и в частта с която е прекратено производството по делото по исковете за определяне на издръжката до 03.02.2021г.

2 включително на навършИ. пълнолетие в хода на процеса А.И. Н., както и в частта, с която е отхвърлен предявеният от И. Н. иск за осъждане на Е. Н. да заплаща издръжка на сина им А. Н. в размер на 200 лева месечно за процесния период.

Софийски градски съд, като прецени доказателствената съвкупност и обсъди доводите на страните по реда на въззивното производство, и при така очертания от въззивните жалби предмет на делото, от фактическа и правна страна приема следното:

Обжалваното решение е валидно и допустимо, но частично неправилно.

Видно от представените писмени доказателства се установява, че страните по делото са съпрузи, сключили граждански брак на 27.08.1995 г., както и че от брака си страните имат две пълнолетни деца.

Пред първата инстанция са разпитани свидетелите М.М. сестра на ответника по първоначалните искове и ищец по насрещните такива страните по делото и – Д.Б. - съседка на страните, водени от ответника, и Д.С. – приятелка на ищцата, водена от същата.

Не е спорно между страните, а и е видно от показанията на разпитаните от първоинстанционния съд свидетели, бившите съпрузи са се намирали в продължителна фактическа раздяла от лятото на 2019 г. Преди това са живеели в жилището на майката на Е. Н., като впоследствие наели апартамент. Основно съпругата се е грижела за децата. Основен източник на доходи е бил съпругът. През 2016г. закупили и заживели в семейното жилище и спорен предмет по делото – собственост на двете им деца, като било учредено вещно право на ползване за двамата съпрузи. Съпрузите са имали неразбирателства, които са се засилили от момента, в който съпругата е започнала да работи. Съпругът се противопоставял на работното време на ищцата, във връзка, с което й е налагал ограничения, поради което възниквали конфликти в семейството.

По този начин двете страни са нарушили изискването на чл. 15 от СК за съвместно съпружеско съжителство, поради което правилно е обявено, че вината за дълбокото и непоправимо разстройство на брака е обща. От друга страна, неподдържайки контакти помежду си след напускането на общото им жилище от страна на съпругата, страните са нарушили и изискванията на чл.

14 от СК и чл. 17 от СК. По делото не са събрани годни доказателства за 3 твърденията на въззивницата и въззиваема страна Е. Н., че въззиваемата страна и въззивник И. Н. я е принудил да напусне семейното жилище. За тези обстоятелства свидетелката Д.С. има сведения от самата Е. Н. т. е. показанията й не почиват на лични възприятия и правилно в тези части те не са кредитирани от районния съд. Недоказаният факт е неосъществил се, несъществуващ факт, поради което не могат да възникнат и неговите правни последици. Други доказателства за посочените твърдения не са събрани. Вина за дълбокото и непоправимо разстройство на брака имат и двамата съпрузи – видно е, че отчуждението между тях е настъпило още докато са съжителствали в семейното жилище. Прояви на заплашително и агресивно поведение от страна на съпруга неминуемо е довело до отчуждаване на съпрузите – твърдения в този смисъл са налице в исковата молба на Е. Н., като същите намират потвърждение и с приетия по делото Доклад на Институт за социални дейности и подкрепа, Център за обществена подкрепа – София от 21.01.2020г. , в който по думите на общото дете на страните – А.

Н. той ,, се чувства объркан от поведението на бащата/ определя го като агресивен/породило е чувство за страх от бащата‘‘.Съпругът е допринесъл за разваляне на брачните отношение с опити да наложи своята воля и да определя поведението на съпругата си. Първоинстанционният съд правилно е кредитирал и показанията на свидетелката Д.С. в частта, в която е видяла майката на ответника на автобусната спирка, от която Е. Н. отива и се прибира от и до работното си място. От същите данни, съдът прави извод за упражняване на прекомерен контрол на съпруга, изразяващ се и в следене от страна на роднина на ответника. Като основание за растройство на брака той сочи късното прибиране на ищата вкъщи. От Удостоверение издадено от работодателя на Е. Н., а именно ,, Л.Д.‘‘ ЕООД / което писмено доказателство следва да се обсъди като непреклудирано, поради предоставяне на по-дълъг срок от съда/ се установява, че същата полага труд от 26.07.2018 г. на адрес: гр. София, бул. ,,******* *******, с работно време – на смени, като втората смяна е с продължителност от 14:00 до 22:00 часа. С оглед предвижване от местоработата до семейното жилище в гр. Б. предполага по- късен час на прибиране. Това поведение безспорно е брачно провинение, от което следва, че съпругът има вина за дълбокото и непоправимо разстройство на брака.

Не следва да бъде обсъждана заповедта за незабавна защита в полза на А. Н. срещу ответника, тъй като същата касае трето за настоящото 4 производство лице.

От друга страна не се установява въззивницата и въззиваема Е. Н. да е напуснала принудително семейното жилище. Напротив, напускайки го, тя е извършила брачно провинение. По делото се установява, че е имало множество скандали между съпрузите и неразбирателства в ежедневието им, както и по въпросите, свързани с възпитанието на общото им дете, за ко ито провинения и двамата имат вина.

Не е проведено пълно и главно доказване на твърдяното брачно провинение – изневяра на съпругата. Въпреки че от показанията на св.М.М., които следва да се ценят съобразно разпоредбата на чл. 172 от ГПК може да бъде направен извод за вероятната истинност на твърденията на съпруга И. Н. в тази насока, по правилата на гражданския процес главното доказване (онова, за което страната носи доказателствена тежест) трябва да бъде винаги пълно: да създаде абсолютна достоверност – сигурно убеждение на съда в истинността или неистиннността на съответното фактическо твърдение; само насрещното доказване може да се задоволи да бъде непълно. В случая в съда не е формирано сигурно убеждение, че фактът, предмет на доказване /извънбрачна връзка на съпругата/ се е осъществил.

Доколкото изводите на въззивния съд съвпадат с тези на първоинстанционния, обжалваното решение, следва да бъде потвърдено в частта, с която е обявено, че вина за дълбокото и непоправимо разстройство на брака имат и двамата съпрузи.

Относно ползването на семейното жилище.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК, в правомощията на въззивния съд е да се произнесе служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. В съответствие с посочената норма, въззивният съд извърши служебна проверка на допустимостта на обжалвания първоинстанционен акт относно предоставеното за ползване семейно жилище, и приема следното:

Съгласно чл. 56, ал. 1 СК при допускане на развода съдът се произнася за ползването на семейното жилище. В случая, производството пред първата инстанция е образувано по брачен иск, респективно – за допускане на развод на страните. Съгласно практиката на ВКС / Решение № 511 от 16.01.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1364/2011 г., IV г. о., ГК/ по правната си същност 5 производството по претенцията за предоставяне ползването на семейното жилище не е исково, а спорна съдебна администрация - форма на съдебна намеса в гражданските правоотношения, осъществявана по реда на двустранно спорно производство, решението по което няма сила на пресъдено нещо и може да бъде променяно при промяна на обстоятелствата.

Съгласно чл. 322, ал. 2 ГПК искането за ползване на семейното жилище се съединява с брачния иск, поради което то следва да бъде въведено от ищеца с исковата молба, а от ответника може да бъде предявено с отговора на исковата молба или насрещен иск. След въвеждането му като предмет на делото от една от страните, становището на насрещната страна относно начина на разпределянето му или на кого от съпрузите да бъде предоставено ползването, съставлява правен довод, който може да бъде заявен вкл. и до приключване на устните състезания по делото.

Съгласно разпоредбата на чл. 56, ал. 1 СК, при допускане на развода, когато семейното жилище не може да се ползва поотделно от двамата съпрузи, съдът предоставя ползването му на единия от тях, ако той е поискал това и има жилищна нужда. Когато от брака има ненавършили пълнолетие деца, съдът служебно се произнася за ползването на семейното жилище.

Съгласно чл. 56, ал. 5 СК, когато съпрузите са съсобственици или имат общо право на ползване върху семейното жилище, съдът предоставя ползването му на единия от тях, като взема предвид интересите на ненавършилите пълнолетие деца, вината, здравословното състояние и други обстоятелства.