Решение № 4438 от 23.07.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4438 гр. София, 22.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично заседание на девети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Мариана Г.а

БИЛЯНА СИМЧЕВА при участието на секретаря Христина Сп. Кръстева като разгледа докладваното от Мариана Г.а Въззивно гражданско дело № 20231100509246 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.

С решение от 05.06.2023г., постановено по гр.дело № 53509/2022г. по описа на СРС, ГО, 55 състав, е уважен предявеният от Д. Г. Д. срещу Дирекция „Управление на собствеността и социални дейности” – МВР иск с правно основание чл. 181, ал. 1 от ЗМВР за заплащане на сумата от 3 000 лева, представляваща обезщетение за неосигурена безплатна храна за полагане на труд в качеството му на служител на МВР за периода от 05.09.2020г. до 15.09.2022г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното изплащане. Със същото решение е отхвърлена исковата претенция за разликата над сумата от 3 000 лева до пълния предявен размер от 3 600 лева.

Срещу решението, в частта, в която е уважен предявеният иск, е подадена в законоустановения срок въззивна жалба от ответника Дирекция „Управление на собствеността и социални дейности” – МВР, в която са изложени оплаквания за нарушение на материалния закон. Конкретно се твърди, че неправилно първоинстанционният съд е тълкувал разпоредбите на чл. 142, ал. 1 и чл. 181, ал. 3 от ЗМВР и не е съобразил, че право на безплатна 1 храна имат само служителите, които извършват дейности, свързани със специфичен характер на труда и полагащи труд през нощта. Сочи се, че ищецът е държавен служител по чл. 142, ал. 1, т. 2 от ЗМВР с преобразувано служебно правоотношение по § 69 ЗИДЗМВР. За тези служители с оглед изричната санкция на законодателя в чл. 142, ал. 4 от ЗМВР се прилага единствено чл. 181, ал. 3 от КТ в хипотезите, ако служителяг извършва дейности със специфичен характер на труда или ако полага труд през нощта от 22, 00 часа до 06, 00 часа, каквито обстоятелства в настоящия случай не са налице. Навеждат се аргументи, че въпросът кои дейности в системата на МВР имат специфичен характер на труда е решен в действащата през процесния период Наредба за определяне на условията и реда за осигуряване на левовата равностойност на полагащата безплатна храна на служителите на МВР за извършване на дейности, свързани със специфичен характер на труда, и осигуряване на левовата равностойност на ободряващи напитки на служителите на МВР, полагащи труд през нощта от 22, 00 часа до 6, 00 часа /обн. ДВ, бр. 62 от 14.08.2015г., отм. ДВ, бр. 3 от 10.01.2023г./. По аналогичен начин са определени дейностите със специфичен характер и в действащата Наредба № 8121з-105 от 26.01.2023г. Ищецът обаче нито твърди, нито доказва да е извършвал дейности, попадащи сред изброените в цитираните наредби.

На следващо място са развити съображения, че първоинстанционният съд не е направил разграничение между правото на храна, респ. левовата й равностойност по смисъла на чл. 181, ал. 1 от ЗМВР, от една страна, и от друга, правото на безплатна храна, респ. левовата й равностойност по чл. 181, ал. 3 от ЗМВР. Излагат се доводи, че считано от 01.02.2017г. посочените в § 69, ал. 1 от ПЗР към ЗИД на ЗМВР служители са извадени от приложното поле на § 86 от ПЗР към ЗИД на ЗМВР и изцяло са преминали под регулацията на ЗДСл., без възможност да се ползват от правомощията и привилегиите по ЗМВР с изключение на посочените в закона, сред които не попада правото на храна или левовата й равностойност по чл. 181, ал. 1 от ЗМВР. Освен това счита, че първоинстанционният съд неправилно е тълкувал § 69, ал. 6 от ПЗР към ЗИД на ЗМВР /обн. ДВ, бр. 81 от 2016г., в сила от 01.02.2017г./. Според посочената разпоредба при назначаването на служителите по ал. 1 се определя индивидуална основна заплата, не по-ниска от определената към датата на влизане в сила на този закон възнаграждение, определено по реда на ЗМВР и включващо заплата за длъжност, допълнително възнаграждение за 2 прослужено време и за научна степен и левовата равностойност на храна по чл. 181, ал. 1 от ЗМВР. Въззивникът аргументира извод, че самият закон определя начина, по който се формира основната заплата на служителите по служебно правоотношение по ЗДСл. и в нея нормативно е включена левовата равностойност на храната като компонент от основната заплата, а не като отделно перо във ведомостите за заплата. Излага, че от заключението на приетата в първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза се установява, че определената на ищеца заплата, считано от 01.02.2017г., е по-висока от заплатата му преди преобразуването на правоотношението и е формирана от компонентите по § 69, ал. 6, като включва и левовата равностойност на храна по чл. 181, ал. 1 от ЗМВР. Ако се присъди допълнително левовата равностойност на храната, би се стигнало до второ, допълнително плащане на едно и също вземане. В жалбата се излага още, че с разпоредбата на чл. 142, ал. 1 от ЗМВР служителите на МВР са разграничени на три категории, които имат и съответния различен статут според това дали изпълняват специфични за министерството функции. По тези съображения въззивникът счита, че е неправилно различните категории служители да имат еднакви права по отношение на заплата, право на храна или нейната левова равностойност, облекло, социално осигуряване и др.

Релевирани са подробни съображения, че направеното в чл. 142, ал. 1 от ЗМВР разграничение на категориите държавни служители на МВР обосновават извод за два специални закона – ЗМВР и ЗДСл., които намират приложение по отношение на различните категории държавни служители в рамките на системата на МВР. В този смисъл въззивникът счита, че приложното поле на специалния закон /ЗДСл./ във връзка със служебното правоотношение на категория служители в системата на МВР, изключва приложението по отношение на същото правоотношение на другия специален закон /ЗМВР/.

Освен това във въззивната жалба се сочи, че първоинстанционният съд неправилно е уважил претенцията до размер на сумата от 3 000 лева, тъй като исковият период не обхваща 25 пълни месеци, както и че законната лихва следва да се присъди от датата на подаване на исковата молба в съда срещу новия ответник, т.е. считано от 06.03.2023г. По тези съображения е направено искане за отмяна на решението в обжалваната му част и постановяване на друго, с което предявеният иск да се отхвърли в цялост.

Насрещната страна

Д.

Г.

Д.

3 оспорва въззивната жалба като неоснователна по подробно изложени съображения.

Счита първоинстанционното решение за правилно и обосновано, като постановено в съответствие със събраните по делото доказателства и в правилно приложение на относимите материално-правни норми. Сочи, че считано от 03.02.2017г. е бил назначен за държавен служител на длъжност Началник сектор “База за отдих “Зеленика” – Китен към отдел “Почивно дело”, като в определената му месечна заплата не е била включена левовата равностойност на храната на основание чл. 181, ал. 1 от ЗМВР, която е била дължима за всички служители на МВР по чл. 142, ал. 1, т. 1, т. 2 т. 3 от ЗМВР. Поддържа, че левовата равностойност на храната в размер на 120 лева не влиза в брутното му трудово възнаграждение, тъй като не се облага с данък и върху нея не се правят удръжки. Освен това твърди, че ответникът не е доказал възражението си, че сумата за храна е била включена в определената му основна заплата на държавен служител по чл. 142, ал. 1, т. 2 от ЗМВР. Оспорва се и наведеното във въззивната жалба становище, че спрямо държавните служители по чл.

142, ал. 1, т. 2 от ЗМВР единствено приложим е специалният ЗДСл. Напротив, развити са съображения, че правният статут на тези служители се урежда както от общия ЗДСл., така и от специалния ЗМВР. С оглед изложеното е направено искане за потвърждаване на обжалваното решение.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Предявен е иск с правно основание чл. 181, ал. 1 от ЗМВР.

От представената по делото кадрова справка се установява, че ищецът е работил в системата на МВР, считано от 01.04.1986г., като в периода от 22.06.2010г. до 18.11.2015г. е заемал длъжността Началник на група БО “Зеленика” – Китен в сектор “Почивно дело” към отдел “Управление на собствеността, социални дейности и строителство”, а в периода от 18.11.2015г. до 01.02.2017г. – Началник на група /началник на почивна база/ БО “Зеленика” – Китен в сектор “Почивно дело” към отдел “Почивно дело и обществено 4 хранене”. Между страните по делото не е спорно обстоятелството, че ищецът е бил държавен служител по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР с преобразувано служебно правоотношение по § 69 ЗИДЗМВР /ДВ, бр. 81 от 2016г./ съгласно заповед № 8121К-1309/03.02.2017г. на министъра на вътрешните работи и считано от 01.02.2017г. е заемал длъжността началник сектор „База за отдих „Зеленика: - Китен“ към отдел „Почивно дело“, а от 14.03.2022г. към отдел „Социални дейности“, при дирекция „Управление на собствеността и социалната дейност“ – МВР. Страните не спорят също, че правоотношението е било прекратено със заповед № 8121 К-10627/02.09.2022г, считано от 15.09.2022 г., на Министъра на вътрешните работи.

По делото е прието заключение на съдебно-счетоводна експертиза, което преценено по реда на чл. 202 от ГПК следва да се кредитира като пълно и обосновано. От същото се установява, че определената заплата на ищеца от 01.02.2017г. е в размер на 1 778 лева и е по-висока от заплатата, която е получавал през м.12.2016г. /последният пълен отработен месец преди преобразуване на правоотношението му/, в която последна заплата елементите с постоянен характер са били основна заплата, прослужено време, храна и „сп.усл.труд“, при което общият размер бил 1 526, 80 лева. Вещото лице е посочило че основната месечна заплата на Д. Д. в периода 15.09.2019г. 15.09.2022г. е била по-висока от определената в съответствие с § 69 от ПЗРЗИДЗМВР, заплатена през м.02.2017г., и същата е била по-висока от тази, която лицето е имало през м.12.2016г. При изслушването си в съдебно заседание експертът е уточнил, че от м.02.2017г. до момента на изследването във фишовете за заплати на ищеца няма отделно перо в начисленията за храна и такава сума не е изплащана.

Спори се между страните в производството дали служебното правоотношение между тях се регулира от ЗДСл. или приложение намира и ЗМВР и в частност нормата на чл. 181, ал. 1 ЗДМВР.

Съгласно нормата на чл. 169 ЗМВР /отм./, обн. ДВ бр. 17/24.02.2006 г., в сила от 01.05.2006 г., действал към момента на възникване на трудовото правоотношение между страните, служителите на МВР са: държавни служители и лица, работещи по трудово правоотношение. В ал. 3 на същия текст е предвидено, че статутът на лицата, работещи по трудово правоотношение, се урежда при условията и по реда на КТ и на ЗМВР.

5

Съгласно § 5 ПЗР от ЗМВР, обн. ДВ бр. 53/27.06.2014 г., служебните правоотношения на държавните служители в МВР не се прекратяват, а се преобразуват, считано от датата на влизане в сила на закона, като държавните служители са назначени на длъжностите, които са заемали към момента на преобразуване на правоотношенията. Съгласно ал. 2 от същата норма до определяне заплатите на държавните служители по реда на чл. 177 на лицата по ал. 1 се заплащат възнагражденията, определени по досегашния ред.

С оглед на това служебното правоотношение на ищeца е преобразувано, като е продължил да заема същата длъжност.

Съгласно чл. 181, ал. 1 ЗМВР на служителите на МВР се осигурява храна или левовата й равностойност, а съгласно ал. 2 от същата разпоредба, на държавните служители се осигуряват работно и униформено облекло. В ал. 3 е предвидено, че на служителите по чл. 142, ал. 1 и 3 ЗМВР, които извършват дейности, свързани със специфичен характер на труда, за което се полага безплатна храна, се осигурява левовата им равностойност, като размерът на сумите се определя ежегодно със заповед на министъра на вътрешните работи.