Решение № 1191 от 28.02.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1191 гр. София, 28.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I-1 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Екатерина Стоева при участието на секретаря Весела Хр. Станчева като разгледа докладваното от Екатерина Стоева Гражданско дело № 20221100112524 по описа за 2022 година

Предмет на производството е предявен от С. Ш. М. против Прокуратурата на Република България осъдителен иск за сумата 120 000лв. на основание чл.2б ЗОДОВ, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 28.11.2019г. до изплащането.

В исковата молба ищцата сочи, че лично и като наследник на Ш. Х. М., починал на 17.05.2007г., е пострадала от т.нар. "възродителен процес" по асимилация на етническите турци в страната, проведен от тоталитарния режим от БКП в периода 1985г.-1988г., във връзка с който образувано сл.д. № 1/1991г. по описа на Прокуратура на Въоръжените сили, преобразувано в дело № 780-ІІ/1998г. на ВОП - София, а понастоящем ДП № ІІ-048/1999г. по описа на ВОП-София. Твърди, че баща й бил задържан и лишен от свобода без да е извършил престъпления и без съд и присъда последователно в лагера „Белене“, затвора „Бобов дол“ и в с.Овчарци, общ.Сепарева баня, където поставен в изолация и при нечовешки условия, а през 1989г. цялото семейство принудително изселено в Република Турция. В резултат задържането на баща й са били засегнати правата на личен и семеен живот и също подложена на насилствена асимилация, поради което има качеството на пострадал. След общественополитическите промени в страната през 1989г. узнали за започналото разследване по сл.д.№ 1/1991г., което не е приключило и понастоящем, въпреки проявената от баща 1 му и други пострадали активност в упражняване дадените им с НПК процесуални права. Твърди, че продължилото вече 30 години разследване се дължи на действията и бездействията на прокуратурата, като водеща досъдебното производство, и надхвърля разумния срок по чл.6, §1 КЗПЧОС. Като последица е претърпяла неимуществени вреди, за които претендира заплащането на обезщетение.

Ответникът счита иска за недопустим с довод, че ищцата не може да претендира обезвреда на неимуществени вреди претърпени от нейния наследодател, а лично няма качеството пострадал от деянията, предмет на разследването, както и липса на предвидената в чл.8, ал.2 ЗОДОВ предпоставка за упражняване правото на иск. Навежда, че не е налице основанието за отговорност на държавата по чл.2б ЗОДОВ, тъй като делото се отличава с много голяма фактическа и правна сложност.

На два пъти е бил внасян обвинителен акт и за времето до връщане на делото в досъдебна фаза ръководството и движението му се осъществява от съда, поради което прокуратурата не би могла да носи отговорност за забавяне. Оспорва ищцата да е претърпяла неимуществени вреди, които да са в причинна връзка с наказателното производство, както и заявения размер на обезщетението като прекомерен и несъответен на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД.

Съдът, като взе предвид становищата на страните и прецени доказателствата по делото, намира следното:

На е спорно, че ищцата е дъщеря на Ш. Х. М., който е български гражданин с етнически турски произход и по време на т.нар. „възродителен процес“ рождените му имена са били принудително променени с български.

От събраните писмени доказателства се установява, че поради несъгласие с мероприятията на народната власт по отношение етническите турци в страната в периода 21.03.1985г.-31.05.1988г. Ш. М. бил задържан и лишен от свобода последователно в затвора в гр.Белене, в гр.Бобов дол и заселен в с.Овчарци, Сепарева баня, а след това през 1989г. заедно със семейството си принудително изселен в Република Турция.

След падане на тоталитарния режим и настъпилите обществено-политически промени в страната на 31.01.1991г. е образувано сл.д.№ 1/1991г. по описа на Прокуратурата на въоръжените сили, преобразувано в сл.д. № 780-ІІ/1998г. по описа на ВОП-София, а по-късно преобразувано в ДП № ІІ-048/1999г. по описа на ВОПСофия, за разследване на извършени през време на възродителния процес престъпления.

Делото е водено срещу няколко лица, заемащи тогава висши държавни длъжности, които с постановления от 1991г. и 1992г. са привлечени в качеството на обвиняеми за престъпления по чл.162, ал.1 вр. чл.20, ал.2 и чл.26 НК за това, че в периода 1984г.-1988г., при условията на продължавано престъпление всеки от тях в 2 съучастие с други лица проповядвали и подбуждали към национална вражда и омраза, а впоследствие по обвинение за престъпление по чл.387, ал. 2 във вр. с ал.1 и чл.20, ал.2 НК за това, че в същия период при условията на продължавано престъпление злоупотребили и превишили властта си с цел постигане на консолидация на българската нация чрез насилствена асимилация на мюсюлманското малцинство в страната, включваща принудителна смяна на имената на българските мюсюлмани, принудително затваряне в лагери на остров Белене, принудително преместване от работа и дисциплинарно уволнение поради несъгласие с промяната. През 1993г. и 1997г. срещу тях са били внасяни обвинителни актове, но образуваните съдебни производства са прекратявани съответно през 1994г. и 1998г., поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и делото връщано на Прокуратурата за отстраняването им. Не е спорно, че делото е било частично прекратено по отношение някои от обвиняемите, които починали, както и спипано за събиране на доказателства по разпит на свидетели в чужбина. В периода от 2001г.-2004г. са били установени общо 446 пострадали лица, както и законните наследници на починалите, със събрани свидетелски показания. Наследодателят на ищеца е един от тях, разпитан в качеството на свидетел на 19.10.2001г. Впоследствие с постановление от 04.10.2018г. на наблюдаващия прокурор отново е било спряно за съдебна поръчка от Република Турция по установяване и събиране показанията на още свидетели, данни за изпълнението на която липсват.

Представена е молба от ищцата, като наследник на починалия си баща, за конституиране в досъдебното производство по чл.74, ал.2 НПК като пострадал.

По делото са представени доказателства за учредяване на сдружение с наименование „За справедливост, права, култура, и солидарност на Балканите. Една от основните му цели е възстановяване правата и обезпечаване причинените материални и нематериални вреди на представители на турското население и техните семейства, живущи на Балканите и особено в България, които в различни периоди са се противопоставили на наложената им асимилационна политика. Сдружението било особено активно във връзка с наказателното производство с подавани молби, петиции и искания до прокуратурата и различни институции. По молби на пострадали в СГС са били образувани множество дела по чл.368 НПК за ускоряване на досъдебното производство, по които постановявани, по част от които съдът е констатирал необосновано забавяне и указвал срок за приключване на разследването.

С постановление от 31.05.2022г. на прокурор при ВОП досъдебното производство № II-048/1999г. е прекратено поради настъпилата смърт и на последния обвиняем. Срещу това постановление са подадени жалби от множество от пострадалите, включително от ищцата. По с определение по образуваното НЧД № 2337/2022г. по описа на СГС постановлението е потвърдено, но с определение от 22.12.2022г. по ВЧНД № 821/2022г. на САС отменено и делото върнато на ВОП за 3 продължаване на процесуално-следствените действия.

В показанията си св. Н. М., майка на ищцата, разказва подробно за репресията, на която е било подложено цялото семейство; за задържанията на съпруга си Ш. М. в затворите и заселването му в с.Овчарци без възможност за осъществяване на контакти; за търпените ограничения в социален аспект, намиране на работа и възможности за препитание; за подлагането им на натиск от властите и постоянно наблюдение; за принудителното им изселване в Турция през 1989г. след като съпругът й бил освободен и трудностите по устройване на семейството в чуждата държава. Тогава ищцата била на 11г. и заради изселването не завършила образование, а се наложило да започне работа на 15г. в Турция. След промените в България и до смъртта си през 2007г. Ш. М. се интересувал от развитието на досъдебното производство, подавал молби, търсел информация, бил разстроен от липсата на напредък, изпитвал отчаяние, че виновните няма да бъдат наказани и няма да получи справедливост. Ищцата споделяла тревогите му, проявявала лична активност във връзка с делото и неговото развитие. В тази посока са и показанията на свидетелката Н.М..

При тези фактически обстоятелства, съдът обоснова от правна страна следното:

Исковата претенция е основана на чл.2б ЗОДОВ, постановяваща отговорност на държавата за вредите причинени на граждани и юридически лица от нарушение на правото за разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл.6, §1 от ЕКЗПЧ. Нормата на чл. 2б ЗОДОВ е уредено специално вътрешноправно средство за защита на признатото от чл.6, §1 от Конвенцията право за ангажиране отговорността на държавата да обезщети вредите, настъпили вследствие нарушено право на неин гражданин за разглеждане и решаване на дело в разумен срок. Материалната легитимация принадлежи на всеки, който е носител на признати от националното право права, които са засегнати от неоправданото забавяне на наказателното производство и изходът му има решаващо значение за тези права. Затова право да претендира обезщетение има не само този, срещу когото се води делото, но и лицето, което има качеството на пострадал.

Съгласно съдебната практика на ВКС лицето, което е встъпило като наследник на починала страна по дело, производството по което е продължило извън разумния срок, е както процесуално, така и материалноправно легитимирано да иска и получи обезщетение за деликт по чл.2б ЗОДОВ за цялата продължителност на забавеното производство. В този случай наследникът има качеството на пряко пострадал /пряка жертва/, а за предходния период на непряко пострадал /непряка жертва/ от деликта, особено когато предмет на делото е прехвърлимо /наследимо право/ и /или лицето демонстрира личен нематериален интерес още приживе на наследодателя си, който е 4 пряко пострадал от деликта /Решение № 50240/16.12.2022г. по гр.д.№ 4654/2021г. на ВКС, ІVг.о.; Определение № 2127/13.07.2023г. по гр.д.№ 2327/2023г. на ВКС, III г.о. и др./. Поради това ищцата има качеството пострадал и като такава легитимирана по иска, обуславящо неоснователност възражението на ответника за процесуална недопустимост.

Неоснователно е и другото възражение, черпено от разпоредбата на чл.8, ал.2 ЗОДОВ, според която гражданите и юридическите лица могат да предявят иск по чл.2б, ал.1 по приключени производства само, когато е изчерпана административната процедура за обезщетение за вреди по реда на глава трета "а" от Закона за съдебната власт, по която няма постигнато споразумение. В случая досъдебното производство не е приключило, а е висящо, поради което и съобразно изрично постановеното от нормата провеждане на производство по ЗСВ не е необходимо като процесуална предпоставка за упражняване правото на иск.

Съгласно чл.2б, ал.2 ЗОДОВ при разглеждане на иска съдът взема предвид общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти, които имат значение за правилното решаване на спора.

Процесното сл.д.№ 1/1991г. е образувано на 30.01.1991г. и след повече от 30 години не е приключило, като понастоящем е на фаза досъдебно производство.

Действително фактите, обосноваващи обвиненията са многобройни-множество деяния, представляващи репресивни мерки спрямо огромен брой лица по време на т. нар. "възродителен процес", повдигнатите обвинения са срещу няколко лица и за извършването на отделни деяния, което предполага и извършване на множество процесуално-следствени действия, включително в чужбина. Но тази фактическа сложност не може да оправдае продължителността на разследването, поради което е налице нарушение на правото за разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съгласно чл.6, §1 от Конвенцията, което се дължи на действията на органите на досъдебното производство. Не се установяват причини от обективно естество, които да наложат изключително дългата продължителност на делото.