Решение № 10 от 07.02.2024, Апелативен съд - Варна

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 10 гр. Варна, 06.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Диана В. Джамбазова

Членове:

Росица Сл. Станчева

Юлия Р. Бажлекова при участието на секретаря Юлия П. Калчева като разгледа докладваното от Юлия Р. Бажлекова Въззивно гражданско дело № 20233000500442 по описа за 2023 година за да се произнесе съобрази следното:

Производството е въззивно, по реда на чл.258 и сл. ГПК. Образувано е по въззивна жалба на Я. Д. Г. и К. К. Г., чрез адв. Л.П. срещу решение № 679/06.06.2023г. на ОС – Варна, постановено по гр.д. № 2100/2022г., с което:1. е отхвърлени предявените от възивниците срещу И. К. Г. иск за прогласяване за нищожен на сключеният между тях договор за покупко-продажба от 08.09.2021г., обективиран в НА № 195, том II, рег. № 2449, дело № */2021г., с който Я. Г. и К. Г. са продали на И. Г. ПИ с идентификатор № *** по КККР на гр.Варна, с адрес: гр. В., ул. „* * *“ № * с площ от 608 кв. м. по кадастрална скица, а по предходен документ за собственост с площ от 600 кв. м., за сумата от 9 800 лева, като съглашение с което се уговаря предварително, че ако задължението не бъде изпълнено, кредиторът ще стане собственик на вещта, като начин за удовлетворяване на , различен от този, който е предвиден в закона, на осн. чл. 152 ЗЗД; 2. Е отхвърлен предявеният от Я. Д. Г. и К. К. Г. срещу И. К. Г. иск за прогласяване на договора за нищожен, поради накърняване на добрите нрави, поради нееквивалентността на престациите.

В жалбата се излагат оплаквания за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон и неправилен, избирателен и превратен анализ на събраните по делото доказателства. Инвокират се доводи за неправилност на извода на съда, че забраната на чл. 152 ЗЗД се отнася само до съглашения, които се сключват 1 преди или едновременно със сделката, от която възниква главното вземане за връщане на заем. Развити са доводи, че по своята правна същност посочената разпоредба забранява сключването на сделка, обезпечаваща точното изпълнение на договорно задължение посредством поемане на друго такова, извън уредените в закона реални и персонални обезпечения, като при сключване на подобна сделка, тя би била нищожна, поради нарушаване на императивна правна норма и заобикаляне на закона. Твърди се, че от заключението на ССчЕ се установява, че сумата от 10 000 лева уговорена със споразумение от 01.09.2021г. е реално заплатена от Ст. Ст., който е действал от името и за сметка на ответника Г.. Съдът не се е произнесъл по твърденията на въззивниците, че нито сумата от 10 000 лева/ по споразумението/, нито сумата от 9 800 лева, като цена по договора за покупкопродажба, са им реално заплатени. Наведени са доводи за необоснованост на извода на ВОС, че действителната продажна цена на недвижимия имот е в размер на сумата от 107 836.90 лева. Твърдят, че невъзможността на Д. Д. да заплаща в срок погасителните вноски по сключен от неговата майка договор за инвестиционен кредит, не дава основание да се приеме, че е налице уговорено даване вместо изпълнение или договорка за цена от 107 836.90 лева, респ. 117 661.90 лева. Съдът неправилно е приел, че плащането на целия размер на дълга по договора за инвестиционен кредит от И. Г., със собствени и привлечени средства, опровергава твърденията за сключен договор за заем и установява симулативност на уговорената цена за покупко-продажба, тъй като не е съобразил, че разговори между страните по сделката не са водени. Предвид действителната воля на страните по договора за покупко-продажба имотът да бъде прехвърлен обратно на Я. Г. и Д. Д., след като последният върне заема от 10 000 лева на И. Г., този договор е нищожен, поради нарушение на забраната на чл. 152 ЗЗД. Отправеното до настоящата инстанция искане е за отмяна на обжалваното решение и постановяване на акт, с който предявените искови претенции да бъдат уважени и да бъдат присъдени разноски за двете съдебни инстанции.

В срока по чл.263 ГПК е постъпил писмен отговор от въззиваемия И. Г., чрез адв. Д.С., с който по подробно изложени доводи жалбата се оспорва като неоснователна.

Подадена е и частна жалба от въззивниците Я. Д. Г. и К. К. Г., срещу постановеното от първоинстанционния съд, по реда на чл.248 ГПК определение № 3448/11.09.2023 г. по гр. д. № 2100/2022г., в частта, в която е оставена без уважение молбата им за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските. Твърди се, че претендираното от ответната страна адвокатско възнаграждение е прекомерно, като и че същото следва да се определи върху вписаната в процесния договор цена – 9800лв.

С писмен отговор насрещнатастрана е оспорла частната жалба като неоснователна.

Обжалваното решение е валидно и допустимо, постановено по 2 предявени от въззивниците Я. Д. Г. и К. К. Г. срещу възиваемия И. К. Г. евентуално съединени искове с правно основание чл.26, ал.1, предл.1, вр.

Чл.152 ЗЗД и чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД.

В исковата молба и уточнителните молби и в първо съдебно заседание ищците са изложили твърдения, че по време на брака си в режим на СИО въз основа на договор за покупко-продажба от 19.12.2019г., са придобили собствеността върху ПИ с идентификатор ***, гр.В., ул.“* * *“, № *. Върху имота от 25.07.2008г. е била вписана ипотека за обезпечаване на вземания на „Р. б.“ ЕАД, произтичащи от договор за инвестиционен банков кредит, сключен на 24.07.2008г. с „Т.-К“ЕООД, представлявана ат К. Г. – дъщеря на ищците и съдлъжник по договора. След смъртта на К. Г., задълженията й по договора следвало да се погасят от нейните наследници – Д. Д. и А. Й.. За да избегнат принудителното изпълнение върху имота, поради просрочие на месечните вноски ищците сключили на 01.09.2021г. писмено споразумение с ответника, той да плати по банков път сумата от 10 000лв., представляваща задължение по договор за банков инвестиционен кредит от 24.07.2008г., по който Д. Й. е конституиран като длъжник, а Я. Г. – собственик на ипотекирания имот. На 08.09.2021г. ищците прехвърлили собствеността върху имота на ответника за сумата от 9 800лв., при данъчна оценка – 23 037,10лв. Сделката за прехвърлянето на правото на собственост върху имота обезпечавала вземането на И. Г., произтичащо от споразумението от 01.09.2021г. и е недействителна, тъй като с нея е уговорен начин за удовлетворяване на кредитора, различен от този, който е предвиден в закона. В първо съдебно заседание ищците са изложили твърдения, че наред с дворното място с договора от 08.09.2021г. е прехвърлена собствеността и върху два преместваеми обекта – фургони. С оглед на тези твърдения предявяват иск за прогласяване недействителността на договора за покупкопродажба, обективиран в НА № 195/08.09.2021г., поради противоречие с императивната норма на чл.152 ЗЗД. В условие на евентуалност претендират договорът да се прогласи за недействителен, поради това, че уговорената в него цена е по-ниска от данъчната оценка за имота и десетократно по-ниска от действителната стойност на имота.

С депозиран в срока по чл.131 ГПК писмен отговор въззиваемият И. Г. е оспорил исковете като неоснователни. Не се оспорват твърденията, че на 01.09.2021г. между страните е постигнато споразумение, с уговорки, отразени в съставения документ. Оспорва твърденията за възникнали между страните по споразумението или между страните по делото заемни правоотношения и постигане на съгласие за удовлетворяване на кредитора по начин, различен от предвидения в закона. Твърди, че към датата на сключване на споразумението задълженията по договора за кредит са били просрочени и е съществувала възможност банката да ги обяви за предсрочно изискуеми. Ответникът е заплатил сумата от 10 000лв. за погасяване на просрочените задължения по кредита на длъжника Д. Д., за да се избегне принудителното изпълнение.

Освен това твърди, че сделка, съдържаща уговорка в хипотеза на чл.152 ЗЗД 3 относно начина на удовлетворяване на кредитора, е нищожна само ако уговорката предхожда или е сключена по време на прехвърлителна сделка. В случая прехвърлителната сделка относно процесния имот не прикрива съглашение по чл.152 ЗЗД, тъй като същата не предхожда, нито съвпада по време със сключване на споразумението от 01.09.2021г. Оспорва като неоснователен и евентуалния иск за прогласяване на договора за покупкопродажба за недействителен, поради нарушаване на добрите нрави поради нееквивалентност на престациите, като твърди, че между страните е постигнато съгласие за продажба на цена от 116 974,36лв., която е равна на остатъка от вземането на банката по договора за кредит от 24.07.2008г., която е заплатена от купувача на имота със собствени и заемни средства в периода от 01.09.2021г. до 22.02.2022г. Общо платената сума за придобиването на имота е в размер на 60 319,33 евро, която е значително по-висока от пазарната цена. Не оспорва твърденията на ищците, че с процесния договор за покупкопродажба е прехвърлена и собствеността върху находящите се в имота преместваемите обекти.

При така очертания предмет на спора, наведените във въззивната жалба оплаквания и въз основа на съвкупния анализ на доказателствата по делото и приложимия закон, съдът приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Между страните не е спорна следната установена от ангажираните по делото писмени доказателства фактическа обстановка – „Т. К“ЕООД с едноличен собственик и управител К. Г. е придобило на 25.07.2008г. с договор за покупко-продажба, обективиран в НА № 34/25.07.2008г. право на собственост върху ПИ № 1079 по плана на кв. В., одобрен със заповед № 84/20.11.1985г., идентичен с ПИ с идентификатор ***, находящ се в гр. В., ул.“* * *“ №* за сумата от 80 000 евро, като цената е платена със заемни средства по сключен на 24.07.2008г. договор за инвестиционен кредит с „Р. Б.“ АД. В качеството на кредитополучател „Т. К“ЕООД е усвоило сумата от 115 000евро, от която 80 000 евро за покупката на имота, която се е задължило да върне в срок до 05.07.2023г. Договорът е подписан от К. Г., в качеството и на солидарен длъжник за задълженията по договора за кредит. С НА № 35/25.07.2008г. „Т. К“ЕООД е учредило ипотека върху придобития имот за обезпечаване на всички вземания на банката. Ипотекирания имот е внесен като непарична вноска в капитала на „З. 2014“ООД през 2015г., едновременно с приемането на „Т. К“ като съдружник.

С договор за покупко-продажба, обективиран в НА № 162/19.12.2019г.

„З. 2014“ЕООД е прехвърлило собствеността върху процесния имот, служещ като обезпечение на вземанията по договора за инвестиционен кредит на Я.

Г., която към момента на сделката е била в брак с К. Г.. На *г. К. Г. е починала и е оставила за свои законни наследници двете си деца- Д. Д. и А.

Й..

На 01.09.2021г. е сключено писмено споразумение между Д. Д., Я. Г. и 4

И. Г., че И. Г. заплаща сумата от 10 000лв., представляваща задължение по банков кредит на „Р. /Б./“ЕАД, внесена по банков път на 01.09.2021г., по който Д. Т. Д. е конституиран длъжник, а Я. Д. Г. е собственик на недвижим имот, послужил като гаранция по посочения кредит.

Съгласно приетото пред първоинстанционния съд заключение на ССчЕ, неоспорено от страните и кредитирано от съда като обективно, компетентно и кореспондиращо на приетите като доказателства вносни бележки и банкови извлечения, към 01.09.2021г. не са били платени 8 бр. месечни погасителни вноски с падежи, настъпили в периода 05.01.2021г. – 05.08.2021г. в общ размер от 4 242,47 евро / 8298,53лв./, от които 2696 евро-главница; 1297,75 евро- възнаградителна лихва; 249,22 евро комисионна за управление. На 01.09. е направена вноска за погасяване на задължението по кредита в размер на 10 000лв. с равностойност 5 104,65лв. с вносител Ст. Ст.. Погасени са общо 4 456,36 евро и към 01.09.2021г. оставащата главница по кредита е в размер на 49 507,46 евро. Вещото лице е посочило, че в периода02.09.2021г. – 24.02.2022г. извършените вноски по договора за кредит са в общ размер от 97 861,90 лв. / 50 023,21 евро/: от Ст. К. Ст. – на 06.10.2021г. – 997лв., на 05.11.2021г. – 800лв., на 06.12.2021г. 1000лв., на 11.12.2021г.-997лв. и от И. К.