Решение № 140 от 27.03.2024, Окръжен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 140 гр. Плевен, 27.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, ІV ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ЦВЕТЕЛИНА М. ЯНКУЛОВАСТОЯНОВА

Членове:

РЕНИ В. ГЕОРГИЕВА

ЕМИЛИЯ АТ. КУНЧЕВА при участието на секретаря Ж. Н. С. като разгледа докладваното от ЕМИЛИЯ АТ. КУНЧЕВА Въззивно гражданско дело № 20244400500049 по описа за 2024 година Производство по чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е въз основа на постъпила въззивна жалба от М. П. П. – ответник в производството по гр.д.

№ 2993/2023 г. по описа на

Районен съд - Плевен, подадена чрез назначения му особен представител адв.

Н. Я. от АК-Плевен, срещу постановеното по същото дело съдебно решение № 1696 от 04.12.2023 г., в частта му, в която на основание чл. 422, ал. 1 ГПК е признато за установено съществуването на вземането на „Топлофикация – Плевен” ЕАД към М. П. П., от гр. Плевен, за сумите, както следва: сумата от 597,84 лв. – главница за периода 01.01.2020 г. до 30.11.2022 г.; сумата 93,22 лв. – мораторна лихва за периода 04.03.2020 г. до 09.01.2023 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 17.01.2023 г. – датата на депозиране на заявлението, до окончателното й изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение на основание чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 290/2023 г. по описа на Плевенски районен съд.

С жалбата се поддържа довод, че първоинстанционното решение е неправилно и незаконосъобразно, постановено при непълнота на 1 доказателствата. Релевирани са оплаквания, че изводите на решаващия съд са в противоречие с европейското законодателство, като са цитирани конкретни директиви на ЕП. Жалбоподателят претендира отмяната на решението в обжалваната му част и отхвърляне на предявения иск.

В съдебно заседание въззивната жалба се поддържа от процесуалния представител на страната.

Ответникът по въззивната жалба „Топлофикация – Плевен” ЕАД, със седалище гр. Плевен, изразява становище за нейната неоснователност чрез пълномощника юрк. С.С.. Подробни съображения са изложени в представения писмен отговор на жалбата.

По допустимостта на въззивната жалба окръжният съд се е произнесъл с определението по чл. 267 ГПК от 19.01.2024 г.

Като взе предвид събраните по делото доказателства и доводите на страните, настоящият съдебен състав намира по същество въззивната жалба за неоснователна, предвид следните съображения:

Видно е от данните по делото, че в полза на „Топлофикация Плевен” ЕАД е била издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 290/2023 г. по описа на Плевенски районен съд, срещу длъжника М. П. П., от гр. Плевен, с ЕГН **********. Тъй като съобщение за издадената заповед е връчено на длъжника по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК, заповедният съд е дал указания на заявителя, на основание чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК, че може да предяви иск за установяване на вземането си, при което заявителят в срок е предявил положителен установителен иск по реда на чл. 422 ГПК.

Предмет на иска е установяване дължимостта на присъденото със заповедта в полза на „Топлофикация – Плевен” ЕАД вземане /главница, мораторни лихви и законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението до окончателното изплащане на сумата/ за ползвана и незаплатена топлинна енергия в имота на длъжника М. П. П. с адрес: П., ж.к.

„С.“ ***.

Ответникът е оспорил основателността на предявения иск чрез назначения му особен представител адв. Н. Я. от АК-Плевен.

От доказателствата по делото се установява по безспорен начин, че ответникът М. П. е собственик на процесния недвижим имот, представляващ 2 апартамент в гр. Плевен, с административен адрес: ж.к. „С.“ ***.

Жилището се намира в топлофицирана сграда в режим на етажна собственост. Отчитането и дяловото разпределение на потребената топлинна енергия се извършва от „Холидей - Райзен“ ЕООД – дружество, включено в публичния регистър по чл. 139а от ЗЕ, по силата на сключен с етажната собственост договор и споразумителен протокол с „Топлофикация – Плевен“ ЕАД.

За процесния имот при ищцовото дружество съществува партида с потребителски № 16479, чийто титуляр е М. П. П..

Съгласно приетото по делото заключение на вещото лице по назначената съдебно-икономическа експертиза неплатеното задължение на ответника към „Топлофикация – Плевен“ ЕАД за процесния период е в общ размер на 597,84 лв. – главница, която сума включва дължимата сума за отопление без ИРУ, дължимата сума за топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация и сума за дялово разпределение. Дължимата мораторна лихва за исковия период според заключението е в размер на 94,60 лв., но е претендирана по-малка сума от 93,22 лв. В заключението е посочено, че в имота на ответника не е отчитана през процесния период топлинна енергия за отопление с ИРУ и за БГВ.

От приетото в първоинстанционното производство заключение на вещото лице по назначената съдебно-техническа експертиза се установява, че до имота на ответника е доставяна топлинна енергия през процесния период, тъй като абонатната станция в сградата е работила. Разпределението на топлинната енергия за имота е извършено в съответствие с действащата нормативна уредба в областта на енергетиката, като разлики в изчисленията на ФДР не констатирани. Отчитането на общата топлинна енергия в абонатната станция се осъществява чрез търговски уред – топломер, който е преминал изискващите се държавни проверки.

С оглед на така установеното от фактическа страна, въззивният съд приема, че правният спор в случая следва да бъде разгледан на плоскостта на законовия регламент, даден със Закона за енергетиката /ЗЕ/ и подзаконовите нормативни актове по неговото приложение.

Съгласно въведеното с разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ законово правило, собственикът или титулярът на вещното право на ползване в имот, под режима на етажна 3 собственост, по презумпция на закона се смята за клиент на топлинна енергия, а по силата на ал. 6 от същата разпоредба, клиентите, прекратили топлоподаването към отоплителните тела в имотите си, остават по презумпция клиенти на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация и отоплителните тела в общите части на сградата.

В този смисъл и въз основа на доказателствения материал по делото въззивната инстанция приема за установено по безспорен начин, че ответникът М. П. притежава качеството на клиент на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на Глава Десета, Раздел VІІ от Закона за енергетиката /ЗЕ/ и между него и ищцовото дружество съществува валидно облигационно правоотношение по доставка и продажба на топлинна енергия, което се регламентира от действащите в тази област нормативни актове.

Ползването на топлинна енергия в жилището на ответника през процесния период е било отчитано в съответствие с нормативните изисквания. Отчетите на дружеството, осъществяващо дяловото разпределение, са възпроизведени в счетоводните данни на ищеца, въз основа на които е изготвено приетото по делото и неоспорено от ответника заключение на вещото лице по назначената съдебно-икономическа експертиза.

Въззивният съд намира за неоснователно направеното с въззивната жалба възражение, че разпоредбата на чл. 153, ал. 6 от ЗЕ се явява в противоречие с цитираните директиви на ЕП. На първо място следва да бъде посочено, че относимите към кръга обществени отношения, визирани в чл. 1 от Закона за енергетиката, директиви на ЕП са транспонирани в същия закон, съгласно § 13а от ДР на ЗЕ. Също така, с тълкувателно решение № 2 от 25.05.2017 г. на ВКС по т. д. № 2/2016 г., ОСГК, е прието, че за отношенията, възникващи при доставяне на топлинна енергия за битови нужди в сграда етажна собственост, се прилагат разпоредбите на Закона за енергетиката, които не противоречат на разпоредбата на чл. 62 във връзка с § 1 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите.

Предвид тези съображения, предявеният положителен установителен иск се явява доказан по своето основание и следва да бъде уважен в размера, посочен в заключението на вещото за претендираната главница и в 4 претендирания размер за мораторните лихви, както е правилно е приел и първоинстанционният съд.

Отделно от гореизложеното, настоящият съдебен състав на въззивната инстанция споделя изцяло фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд и на основание чл. 272 ГПК възприема същите като мотиви и на настоящия съдебен акт.

Въззиваемата страна е претендирала деловодни разноски и с оглед изхода на спора следва да й бъдат присъдени сторените такива в общ размер на 500 лв., от които 400 лв. заплатено възнаграждение за особения представител на въззивника и 100 лв. за юрисконсултско възнаграждение.

Воден от горното и на основание чл. 271, ал. 1 от ГПК, Окръжният съд РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 1696 от 04.12.2023 г. на Плевенски районен съд, постановено по гр.д. № 2993/2023 г., в обжалваната му част.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК М. П. П., от П., ЕГН **********, да заплати на „Топлофикация – Плевен“ ЕАД гр. Плевен, ЕИК ***, сумата 500 лв. /петстотин лева/, представляваща направени деловодни разноски във въззивното производство.

Решението е окончателно.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5