Определение № 262 от 16.05.2024, Окръжен съд - Пазарджик

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 262 гр. Пазарджик, 15.05.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на петнадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Красимир Г. Ненчев

Членове:

Албена Г. Палова

Мариана Ил. Димитрова като разгледа докладваното от Албена Г. Палова Въззивно частно гражданско дело № 20245200500268 по описа за 2024 година Производството е по реда на чл.274 и сл. от ГПК във връзка с чл.415, ал.5 от ГПК. С определение № 844/12.12.2023 г., постановено по ч.гр.д. № 675/2023 г.

Велинградският районен съд е обезсилил изцяло издадената по делото заповед за изпълнение на парично задължение № 334/18.07.2023 г. по заявление на заявителя „Асет Плюс Кепитъл“ ЕООД, ЕИК 205729348, със седалище и адрес на управление г.София, бул.“България“ № 102, ет.8, офис 67, общ.Столична, представлявано от Й. Т. К.. За да постанови това определение, районният съд е приел, че заявителят не е предявил в иск за установяване съществуването на вземането си в дадения му едномесечен срок от получаване на съобщението.

Против така постановеното определение в законния срок е постъпила частна жалба от „Асет Плюс Кепитъл“ ЕООД чрез неговия процесуален пълномощник с изложени оплаквания за незаконосъобразност. В частната жалба се твърди, че преди да постанови обжалваното определение, районният съд бил издал незаконосъобразно, но неподлежащо на обжалване разпореждане № 1463/18.10.2023 г. В това разпореждане било прието, че разпоредбата на чл.415, ал.1, т.2 от ГПК следва да се приложи по аналогия, тъй като ГПК изисквал равно третиране на физическите и юридическите лица.

Това разпореждане било незаконосъобразно и издадено при съществено неразбиране на процесуалните правила, а тези пороци водели и до незаконосъобразност на обжалваното определение, тъй като то било постановено вследствие на разпореждането и мотивите му препращали към него. По-нататък в частната жалба се прави критичен анализ на разпоредбите на чл.50, ал.2, чл.50, ал.4 и чл.47, ал.1, вр. ал.5 от ГПК с изразено мнение коя 1 разпоредба в каква хипотеза намира приложение; теоретизира се относно волята и целта на законодателя при приемането на цитираните законови норми, като се прави граматически и синтактичен анализ на използваните в нормите глаголи, за да се стигне до заключението, че нормата на чл.415, ал.1, т.2 от ГПК не е приложима в конкретния случай.

Искането е обжалваното определение да бъде отменено, а делото да се върне на

Велинградския районен съд за продължаване на съдопроизводствените действия.

Окръжният съд след като се запозна с твърденията, изложени в частната жалба, като обсъди и анализира събраните по делото доказателства, намира обжалвания съдебен акт за валиден и допустим, тъй като не страда от пороци, обосноваващи неговата нищожност или недопустимост.

Разгледана по същество въззивната жалба е основателна по следните съображения:

Установява се от приложеното ч.гр.д. № 675/2023 г. по описа на ВРС, че по заявление по реда на чл.410 от ГПК, подадено от „Асет Плюс Кепитъл“ ЕООД, е постановена заповед за изпълнение на парично задължение № 334/18.07.2023 г., която е връчена на заявителя на 09.08.2023 г.

Съобщението за връчване, ведно с екземпляр от заповедта са неуспешно връчени на длъжника на 21.08.2023 г. след трикратно посещение на адреса с отбелязване, че на посочения адрес няма офис, канцелария и работещи служители, няма табела с обозначение на фирмата и няма живеещи на адреса, поради което районният съд е приложил чл.50 от ГПК, без да посочва конкретна алинея и е постановил да се постави уведомление със залепване.

Разпореждането на съда е изпълнено на 30.08.2023 г. С разпореждане от 14.09.2023 г. ВРС е приел, че на основание чл.50 от ГПК заповедта за изпълнение е редовно връчена и е приложил съобщението към делото.

На 18.10.2023 г. е постановил разпореждане № 1463, връчено на заявителя на 31.10.2023 г., с което на основание чл.415, ал.1, т.2 от ГПК му е указал, че може да предяви иск за установяване съществуването на вземането си в едномесечен срок от получаване на съобщението.

Липсват данни по заповедното производство такъв иск да е предявен, поради което с обжалваното определение районният съд е обезсилил издадената заповед за изпълнение на парично задължение.

Въпреки хаотичния анализ на цитираните по-горе законови норми, примесен с разсъждения за приложението им и целите на законодателя, всъщност относимият спорен, който може да бъде изведен от частната жалба и който следва да бъде разрешен от въззивния съд, е въпросът може ли 2 районният съд да даде указания за предявяване на положителен установителен иск за съществуването на вземането на заявителя на основание чл.415, ал.1, т.2 от ГПК, ако длъжникът е юридическо лице и заповедта за изпълнение му е връчена при условията на чл.50, ал.4 във връзка с чл.47, ал.1 от ГПК?

Абсурдно е твърдението, изложено в частната жалба, че чл.47, ал.1 от ГПК в случая не може да намери приложение, защото самата норма на чл.50, ал.4 от ГПК препраща към него, а чл.50, ал.4 от ГПК урежда връчването на съдебни книжа на търговци и юридически лица.

ВКС има трайно установена практика, според която прилагането на начина на връчване по чл.50 ал.4 ГПК е допустимо само при наличието на определените от закона предпоставки – по изричното разпореждане на цитираната норма връчването чрез залепване се прилага само по отношение на адресатитърговци и юридически лица, когато връчителят не намери достъп до канцеларията им или когато не намери лице, съгласно да получи съобщението. Когато адресатът на връчването е търговско дружество, ВКС приема, че предпоставките за връчване чрез залепване на уведомление не са общите предпоставки по чл.47 ГПК, а тези, посочени в специалната норма на чл.50 ал.4 ГПК – да не е намерен достъп до канцеларията на търговеца или да не е намерен някой, който е съгласен да получи съобщението. Тълкуването на разпоредбата налага извода, че призоваване чрез залепване е допустимо ако търговецът се намира на адреса. Ако липсва обозначение за канцелария на адреса на управление залепването на уведомление е лишено от смисъл поради невъзможност да постигне целта си при условие, че търговецът не се намира на регистрирания адрес. В последния случай е приложима разпоредбата на чл.50 ал.2 ГПК. Приложените различни процедури по връчване на призовката и на препис от решението са съобразени с надлежно удостоверената информация, събрана от връчителя и отразена в разписките. /В този смисъл Решение № 48 от 26 март 2015 г. по т.д.№ 1158/2014 г. на ВКС, Решение № 256 от 09.07.2018 г. и др./.

В конкретния случай районният съд не е посочил при условията на коя хипотеза на чл.50 от ГПК е приел, че заповедта за изпълнение е връчена, но очевидно е имал предвид нормата на чл.50, ал.4 от ГПК, тъй като е указал съобщението за издадената заповед да бъде залепено на адреса при условията на чл.47, ал.1 от ГПК и дори и да са налице условията за приложение на нормата на чл.50, ал.2 от ГПК, районният съд е извършил повече – залепил е на адреса на получателя уведомление за издадената заповед и му е указал изрично, че може да я получи в канцеларията на съда. Така или иначе, независимо от това дали длъжникът е уведомен за издадената заповед по реда на ал.2 или ал.4 на чл.50 от ГПК, крайният резултат е един и същ – районният 3 съд е приел, че заповедта е връчена.

Спорният въпрос в случая е друг, а именно дали заповедният съд е трябвало да приеме, че след изтичането на срока, в който представител на дружеството-длъжник не се е явил в канцеларията на съда да получи книжата и след това в срока по чл.414 от ГПК не е подал възражение срещу издадената заповед, районният съд е трябвало да приеме, че заповедта за изпълнение на парично задължение е влязла в сила и да я приложи към делото или е бил длъжен да даде указания на заявителя в хипотезата на чл.415, ал.1, т.2 от ГПК да предяви положителен установителен иск за съществуването на вземането му с указание за последиците в случай, че не предяви такъв иск в указания срок, както е порцедирал ВРС в настоящия казус.

Въззивният съд приема, че районният съд не е бил длъжен да указва на заявителя да предяви установителен иск за установяване съществуването на вземането му, а е трябвало да приеме, че след безрезултатното изтичане сроковете за връчването на заповедта и предявяването на възражение по чл.414 или 414а от ГПК същата е влязла в сила и е следвало да бъде приложена към делото без да се предприемат служебно други действия.

Въззивният съд приема за логично именно това действие, защото ако се приеме, че в заповедното производство редовното връчване на уведомление на търговец или юридическо лице по реда на чл. 50, ал. 4 , вр. чл. 47, ал. 5 от ГПК поражда задължение за предявяване на иск по чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК и ако в исковото производство връчителят също не намери достъп до канцеларията на търговеца/юридическото лице – ответник по иска на последния му вписан в Търговския регистър адрес на управление по седалището му, респ. не намери някой, който да е съгласен да получи съобщението, такъв ответник не би имал никаква защита, тъй като липсва възможност ответникът – търговец или юридическо лице да бъде надлежно представляван от особен представител по чл. 47, ал. 6 от ГПК , защото тази алинея на чл.47 от ГПК е изключена от препращането на чл.47, ал.7 от ГПК.

Липсата на възможност ответникът – търговец или юридическо лице да бъде надлежно представляван от особен представител по чл. 47, ал. 6 от ГПК в исковото производство дава основание на въззивния съд да приеме, че изтичането на двуседмичния срок по чл. 47, ал. 2 от ГПК от залепване на уведомление в заповедното производство по последния вписан в Търговския регистър адрес на управление по седалището на длъжник – търговец или юридическо лице няма за последица задължение на съда по чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК да указва на заявителя за възможността да предяви иск за установяване съществуването на вземането – предмет на издадената заповед за изпълнение. Вписаният в Търговския регистър адрес на управление на търговец или юридическо лице е обявеното от него на всички място, чрез 4 което този субект осъществява своите правоотношения в гражданския и търговския оборот и в публичните правоотношения, в които встъпва, включително и в процесуалните правоотношения. Затова ако на това място липсва достъп до негова канцелария или не се намира лице, което да е съгласно да получи съобщението от съда за връчване на заповед за изпълнение, с изтичането на срока по чл. 47, ал. 2 от ГПК от залепването на уведомление на този адрес, ако надлежен представител на адресата не се е явил в съда или в общината за получаване на съдебните книжа, заповедта за изпълнение следва да се приложи като редовно връчена на основание чл. 50, ал. 4 от ГПК по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК , същата влиза в сила и въз основа на нея съдът следва да разпореди издаване на изпълнителен лист.

По изложените съображения обжалваният съдебен акт следва да бъде отменен, а делото – върнато на ВРС за извършване на следващи процесуални действия съобразно дадените в мотивите на настоящото определение указания.

Като взе предвид гореизложеното, Пазарджишкият окръжен съд ОПРЕДЕЛИ:

ОТМЕНЯ определение № 844/12.12.2023 г., постановено по ч.гр.д. № 675/2023 г. по описа на Велинградския районен съд.

ВРЪЩА делото на Велинградския районен съд за извършване на следващи процесуални действия съобразно дадените в мотивите на настоящото определение указания.

Определението не подлежи на касационно обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5