Решение № 5683 от 02.09.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5683 гр. София, 02.09.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО III ВЪЗЗИВЕН БРАЧЕН СЪСТАВ, в публично заседание на тридесет и първи август през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Любомир Луканов

Членове:

Клаудия Р. Митова

Михаела П. Михова при участието на секретаря Ирина Ст. В.а като разгледа докладваното от Клаудия Р. Митова Въззивно гражданско дело № 20261100506945 по описа за 2026 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.258-273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на В. С. Г. срещу Решение № 9436/20.05.2026 г. по гр.д. № 55847/2025 г. по описа на Софийски районен съд. В жалбата са развити оплаквания за недопустимост на първоинстанционното решение, за неговата неправилност, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Отправено е искане за обезсилване на обжалвания съдебен акт като недопустим, евентуално за неговата отмяна и връщане на делото за разглеждане от друг състав на Софийски районен съд или за отмяната му и постановяване на друго решение, с което да се отхвърли молбата за защита по Закон за защита от домашното насилие (ЗЗДН), депозирана от С. А. А.. Претендира присъждане на сторените пред двете съдебни инстанции разноски.

В срока по чл.17, ал.4 ЗЗДН въззиваемата страна С. А. А. е депозирала отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата като неоснователна. Претендира присъждане на сторените в производството разноски.

Жалбата е допустима. Подадена е в срока по чл.17, ал.1 ЗЗДН от ответника в първоинстанционното производство, притежаващ правен интерес от обжалването, насочена е срещу подлежащ на въззивно обжалване, по силата на чл.258 ГПК във вр.с чл.17 ЗЗДН, валиден и допустим съдебен акт.

1

Неоснователни са доводите за недопустимост на първоинстанционното решение.

Недопустимостта е порок, при който съдебното решение е валидно, но е постановено при липса на условия материалноправният спор да бъде разгледан по същество. Касае се за порок в процесуалноправната основа на производството – изначална липса на положителна, наличие на отрицателна предпоставка за търсената защита, последващо отпадане на процесуална предпоставка, респ. възникването на процесуална пречка в хода на делото, която има за своя последица отсъствието на право и задължение за правораздавателния орган да извършва процесуални действия, насочени към разглеждане и решаване на спора по същество (виж мотивите към т. 1 от ТР от 09.07.2019 г. по тълк.д. № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС). Тези пороци са свързани с липсата на процесуална легитимация на страните, липса на самото субективно материално право, чиято защита се търси, постановяване на решение, с което не е дадена търсената защита при правна квалификация несъответстваща на твърденията на страните и доказаните факти или съдът е дал защита в обем по-голям от търсената (Решение № 24/16.05.2016 г. по гр.д. № 5335/2015 г. по описа на ВКС, II г.о.).

Между страните не е спорно и въз основа на приетите от първоинстанционния съд писмени доказателства се установява, че В. С. Г. и С. А. А. са бивши съпрузи и са родители на две непълнолетни деца. Поради това ответникът по молбата попада в кръга лица по чл.3, т.1 и т.3 ЗЗДН, срещу които молителят може да търси защита по реда на ЗЗДН и това право е било упражнено от въззиваемата в настоящото производство (от пострадалото лице в лично качество - чл.8, т.1 ЗЗДН) по надлежен ред, пред надлежен съд (арг. от чл.7 в приложимата редакция на ДВ, бр.66 от 2023 г.) и в срока по чл.10, ал.1 ЗЗДН (в приложимата редакция на ДВ, бр.66 от 2023 г.). Поради изложеното е налице валидно сезиране на Софийски районен съд от процесуално легитимирана страна.

Не се твърди и установява молителят да е получила съдебна защита за очертаните в молбата по чл.9 ЗЗДН актове на домашно насилие.

Съдът се е произнесъл по сезиралото го искане за защита.

Твърдяното във въззивната жалба за допуснато от първоинстанционния съд нарушение на чл.142, ал.2 ГПК не сочи на недопустимост на обжалвания съдебен акт. Когато допуснати процесуални нарушения са довели до лишаване на страната от възможност да участва в делото, те биха били основание за отмяна на влязлото в сила решение, ако не е било възможно релевирането им по реда на редовния инстанционен контрол (Определение № 3607 от 1.07.2026 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2049/2026 г., IV г. о.).

Независимо от горното следва да се посочи, че не се установява твърдяното процесуално нарушение. Трайно установена е практиката на ВКС (изразена в Решение № 65/15.07.2020 г. по гр.д. № 4304/2019 г. на III ГО, Решение № 600084/14.07.2021 г. от 14.07.2021 г. по гр. д. № 51/2021 г. на I ГО и др.), която приема, че препятствия, които страната не може да отстрани и са основание за отлагане на делото по смисъла на чл.142, ал.2 ГПК са внезапно, неочаквано и обективно възникнали такива, които са попречили на страната или на нейния пълномощник или само на пълномощника да се явят.

Ответникът е бил редовно лично уведомен да насроченото за 13.02.2026 г. открито 2 съдебно заседание, ден преди провеждане на което чрез надлежно упълномощения си процесуален представител е поискал отлагане разглеждане на делото, поради служебен ангажимент на пълномощника, който е посочил и свободни дати от своя работен график, на които му е възможно явяване, сред които и 20.03.2026 г. За тази дата пълномощникът е посочил, че е свободен през целия ден. В проведеното на 13.02.2026 г. открито съдебно заседание Софийски районен съд не е дал ход на делото и е отложил същото за първата свободна за пълномощника на ответника дата - 20.03.2026 г., за която страната е била уведомена на основание чл.56, ал.2 ГПК. На посочената дата ответникът повторно е депозирал заявление за отлагане на делото, тъй като след предходното заседание пълномощникът е бил призован за участие по други две дела и е посочил други свои свободни от ангажименти дати. Първоинстанционният съд отново не е дал ход на делото и е отложил същото за 24.04.2026 г., която не фигурира сред две посочени в заявлението от 20.03.2026 г. дати през месец април за процесуалният представител. Със заявление от 24.04.2026 г. ответникът отново е поискал отлагане на делото поради служебен ангажимент на пълномощника по друго дело, но първоинстанционният съд е дал ход на делото.

Сочените от ответника в първоинстанционното производство обстоятелства не представляват внезапно и неотстранимо препятствие в изискуемия от закона смисъл.

Производството по делото е своевременно насрочено за разглеждане в открито съдебно заседание при съобразяване на неговия предмет, ответникът е бил надлежно и своевременно уведомен още за първото насрочено открито съдебно заседание, като за гарантиране на правото на защита на страната в същото не е даден ход и са съобразени ангажиментите на пълномощника. Още за насроченото за 20.03.2026 г. не е била налице внезапно, неочаквано и обективно възникнала причина, попречила явяване на пълномощника. Независимо от това периодът от уведомяване за насроченото на 24.04.2026 г. открито съдебно заседание е достатъчен за страната да организира участието си, включително с възможността да упълномощи друг процесуален представител или за пълнощника да преупълномощи друг адвокат. Делото няма за предмет строго лични права, нито по същото са били допуснати и извършени действия, изискващи лично присъствие на страната или пълномощника й.

Делото пред първата инстанция е образувано по молба на С. А. А. за защита от домашно насилие, извършено от В. С. Г. на 07.12.2025 г., 11.12.2025 г. и на 14.12.2025 г., описано в молбата за защита.

Ответникът не е оспорил твърденията в подадената молба за извършено от него насилие. Пред въззивния съд сочи, че срещите му с въззивника са провокирани от невъзможността му да осъществи контакт по друг начин с нея, за да види децата си.

С Решение № 9436/20.05.2026 г. по гр.д. № 55847/2025 г. по описа на Софийски районен съд е издадена заповед за съдебна защита по ЗЗДН срещу В. С. Г. като последният е задължен да се въздържа от извършване на домашно насилие по отношение на молителя С.

А. А., забранено му е на основание чл.5, ал.1, т.3 ЗЗДН за срок от 15 месеца, считано от издаване на заповедта за незабавна защита да приближава същата, жилището, което обитава на адрес гр. София, ж.к. „Надежда 4“, ул. „********, вход единствен, ет. ********, 3 местоработата й – гр. София, ул. „********, както и местата за социални контакти и отдих на разстояние не по-малко от двеста метра, освен при осъществяване на режима на лични отношения между него и децата К. В. Г. и С. В.а Г.а, когато В. С. Г. не следва да приближава С. А. А. на повече от четири метра и той е задължен на основание чл.5, ал.1, т.6 ЗЗДН да посещава специализирана програма в „Център отворена врата“, отправено му е предупреждение по чл.21, ал.3 ЗЗДН и е осъден да заплати по сметка на Софийски районен съд държавна такса в размер на 12,78 евро и 2,56 евро при издаване на изпълнителен лист, а на молителя – сторените в производството разноски в размер на 750 евро.

Възприетата от първоинстанционния съд фактическа обстановка е в унисон със събраната по делото доказателствена съвкупност и се споделя от въззивния съд. Сезиралата съда въззивна жалба има бланкетен характер в частта, касаеща твърдяната неправилност на първоинстанционното решение, доколкото в същата няма наведени доводи в тази насока и липсват посочване на допуснати от първоинстанционния съд нарушения, различни от по – горе обсъденото относно недопустимостта на обжалвания акт.

Правилно и законосъобразно първоинстанционният съд е приел за доказан акта на домашно насилие от 07.12.2025 г. Представената от въззиваемата декларация по чл.9, ал.3 ЗЗДН съдържа данни за време, място и начин на осъществяване на акта на домашно насилие и същият е описан по начин, идентичен с този в сезиращата молба. Поради това, декларацията е годно доказателствено средство по смисъла на чл.13, ал.2, т.3 ЗЗДН.

Доколкото не се твърди и установява наличие на други доказателства за описаното поведение на въззивника на горепосочената датата и доказателствената сила на декларацията не е оборена, то съдът следва да издаде заповед за защита само на основание приложената декларация по аргумент от новелата на чл.13, ал.3 ЗЗДН.

Като е приел за доказани актовете на домашно насилие от 11.12.2025 г. и от 14.12.2025 г. първоинстанционният съд е формирал правилни правни изводи, основани на доказателствената съвкупност по делото. По отношение на първия от тях изложеното в молбата и представената към нея декларация се подкрепят от показанията на свидетеля Б.Б.Ц., станала очевидец на част от описаното в молбата поведение на въззивника на 11.12.2025 г., а по отношение на втория от тези актове отразеното в декларацията кореспондира с показанията на свидетеля А.Д.Т.. Не е проведено от въззиваемия насрещно доказване и ангажираните от въззивника доказателства не са оборени, дори при преценка на свидетелските показания съгласно нормата на чл.172 ГПК.

Правилно първоинстанционният съд е съобразил дадената в § 1, т.3 ПЗР на ППЗЗДет легална дефиниция, която следва да намери приложение и по отношение на домашното насилие, осъществено не само спрямо деца с оглед новелата на чл.46, ал.2 ЗНА и е приел, че поведението на ответника съставлява психическо насилие по чл.2 ЗЗДН като целенасочено засягащо по отрицателен начин психиката на въззивника и застрашаващо спокойствието на същата и е отчел установената системност в поведението на Г., а наложените мерки за защита са съобразени с целите по чл.1а ЗЗДН, с вида, броя и характера на установените насилнически актове.

4

Въззивният съд констатира, че при постановяване на първоинстанционното решение не са нарушени императивни материалноправни норми.

Първоинстанционият съд правилно е анализирал събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, достигайки до правилни правни изводи за основателност на молбата за защита.

По изложените съображения обжалваното решение на районния съд е правилно и законосъобразно и следва да се остави в сила.

При този изход от спора въззивникът дължи такса в размер на 6,39 евро за въззивната жалба.