Определение № 5623 от 11.03.2026, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 5623 гр. София, 11.03.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-II-Е, в закрито заседание на единадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Дамян Ив. Х. като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно частно гражданско дело № 20261100501162 по описа за 2026 година

Производството е по чл. 274, ал. 1, т. 2 ГПК, вр. чл. 248, ал. 3 от ГПК.

Образувано е по частна жалба на “Кредито“ ЕООД срещу определение от 28.10.2025 г., постановено по гр. д. № 3669/2024 г. по описа на СРС, 155-ти състав, с което е оставено без уважение искането на жалбоподателя за изменение на решение № 14956 от 01.08.2025 г., постановено по гр. д. № 3669/2024 г. по описа на СРС, 155-ти състав, в частта за разноските.

В жалбата са изложени оплаквания, че обжалваното определение е незаконосъобразно, тъй като искането му за изменение на решението в частта за разноските е оставено без уважение при наличие на оскъдни мотиви в подкрепа на извода, до който е достигнал съдът и без да бъдат разгледани наведените от ответника доводи. Поддържа, че е налице основание за присъждане на адвокатско възнаграждение в полза на процесуалния представител на ищеца под предвидения в наредбата минимум с оглед на ниската фактическата и правна сложност на делото. Счита за неправилен извода на съда за недължимост на разноски в полза на ответното дружество с оглед на извършеното в хода на производството плащане и при съобразяване на обстоятелството, че предявените от ищеца искове следва да се считат за частично уважени с оглед на извършеното от ответника плащане преди искането за изменение на размера на предявените искове. Моли съда да отмени обжалваното определение и да измени решението като намали размера на присъденото в полза на процесуалния представител на ищеца адвокатско възнаграждение, както и да осъди ищеца да заплати на ответника разноски съразмерно с отхвърлената част на исковете.

Ответникът по частната жалба – адв. Д.М., действащ в лично качество и като представител на ищеца – Т.Х.М., е подал отговор в законоустановения срок, в който оспорва същата по подробно изложени съображения. Сочи, че определеният от първоинстанционния съд размер на адвокатското възнаграждение съответства на фактическата и правна сложност на делото. Наред с това поддържа, че не е налице основание за присъждане на разноски в 1 полза на ответната страна, доколкото предявените искове са отхвърлени с оглед на извършено ответника плащане в хода на процеса, с оглед на което последният е дал повод за образуване на делото. Моли съда да потвърди определението и да остави без уважение частната жалба.

Жалбата е процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК от страна, имаща правен интерес и против подлежащ на обжалване съдебен акт, като е заплатена дължимата държавна такса.

Производството пред СРС е образувано по предявени от Т.Х.М. против “Кредито“ ЕООД установителни искове с правно основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 21, ал. 1 ЗЗП за признаване на установено, че клаузата от Договор за потребителски кредит от разстояние № ОL00072148 от 14.12.2022 г., предвиждаща такса за бързо разглеждане, както и клаузата, предвиждаща заплащане на неустойка от същия договор, са нищожни като неравноправни, като противоречащи на добрите нрави, поради противоречие и заобикаляне на закона, както и осъдителни искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 3 лв., заявена като частична претенция от общо 238, 26 лв., и сумата от 2 лв., заявена като частична претенция от общо 158, 84 лв., представляващи недължимо платени суми по договор за кредит, заедно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното им плащане.

С отговора на исковата молба от 23.05.2024 г. и в срока по чл. 131 ГПК ответникът е навел твърдения за плащане в полза на ищеца на сума в общ размер на 206, 88 лв., от които 158, 84 лв. – такса експертно разглеждане и 48, 04 лв. - надвнесената сума, като е представена разписка от 21.02.2024 г. /л. 55 от делото пред СРС/, от която се установява действителното заплащане на така посочената сума.

С молба от 11.11.2024 г. ищецът е направил искане за изменение на предявените осъдителни искове, като с определение на съда от 19.02.2025 г. му е указано да конкретизира исканото увеличение. С оглед на изпълнението на дадените от съда указания, с протоколно определение от 10.04.2025 г. е допуснато изменение на предявени осъдителни искове, чрез увеличението им, както следва: исковата претенция, предявени като частична за 2 лв. е увеличена на 158, 84 лв., а исковата претенция, предявена като частична за 3 лв. е увеличена на 48, 04 лв., частична претенция от общо 238, 26 лв.

С молба от 09.04.2025 г. процесуалният представител на ищеца е направил искане за присъждане на разноски за ищеца, съгласно представен по делото списък по чл. 80 ГПК, както следва: 150, 00 лв. – държавна такса, 400, 00 лв. – депозит за вещо лице, 480, 00 лв. с ДДС – адвокатско възнаграждение за първия иск, 480, 00 лв. – адвокатско възнаграждение за втория иск и 480, 00 лв. – адвокатско възнаграждение за третия иск. По делото е представен договор за правна защита и съдействие /л. 81 от делото пред СРС/, по силата на който е уговорено предоставянето на безплатна правна помощ от страна на адв. Д.М. в полза на ищеца Т. Х.

С молба от 17.12.2024 г. ответникът е направил искане за присъждане на разноски съгласно представен по чл. 80 ГПК списък както следва: 1600, 00 лв. – адвокатско 2 възнаграждение. По делото е представен договор за правна защита и съдействие, сключен между “Кредито“ ООД и адв. Т.К., по силата на който адвокатът е поел задължение да осъществява процесуалното представителство на ответника по процесното дело срещу възнаграждение в общ размер на 1600 лв., плащането на която сума е посочено, че е извършено изцяло в брой.

С влазлото в сила решение от 01.08.2025 г. е прието за установено по предявените от Т.Х.М. против “Кредито“ ЕООД установителни искове с правно основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 21, ал. 1 ЗЗП, че клаузата на чл. 11 от Договор за потребителски кредит от разстояние № ОL00072148 от 14.12.2022 г., е нищожна поради заобикаляне на закона, като исковите претенции на ищеца за установяване по отношение на ответника, че същата е нищожна като неравноправна, противоречаща на добрите нрави и поради противоречие със закона, са оставени без разглеждане. Признато е за установено и че клаузата на чл. 26, ал. 4 от Договор за потребителски кредит от разстояние № ОL00072148 от 14.12.2022 г. също е нищожна като неравноправна, като исковата претенция за прогласяване нищожност на клаузата в останалата й част е отхвърлена, а предявените претенции за прогласяване нищожността й поради противоречие със закона, заобикаляне на закона и накърняване на добрите нрави, са оставени без уважение.

Със същото решение “Кредито“ ЕООД е осъден да заплати на Т.Х.М. законна лихва на първоначално претендирания размер на главницата от 2 лв., като частичен от общата сума от 158, 84 лв., считано от датата на предявяване на исковата молба – 19.01.2024 г. до плащането й – 21.02.2024 г., както и законна лихва върху първоначално претендирания размер на главницата от 3 лв., като частичен от общата сума от 238, 26 лв., считано от датата на предявяване на исковата молба – 19.01.2024 г. до плащането й – 21.02.2024 г., както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 550, 00 лв., представляваща разноски по делото, като предявените осъдителни искове за сумата от 48, 04 лв., предявена като частична от сума в общ размер от 238, 26 лв. и за сумата от 158 лв., са отхвърлени като погасени чрез извършено плащане в хода на процеса.

Пак със същото решение “Кредито“ ЕООД е осъден да заплати на адв. Д.М., на основание чл. 36, ал. 2 във вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА, сумата от 1440, 00 лв., представляваща възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на ищеца Т.Х.М..

С молба от 26.08.2025 г. ответникът “Кредито“ ЕООД е направил искане за изменение на решението в частта за разноските по реда на чл. 248 ГПК, като разноските по делото бъдат разпределени между страните съразмерно на отхвърлената/уважена част на предявените искове и присъдените в полза на ищеца разноски за адвокатско възнаграждение бъдат намалени с оглед на фактическата и правна сложност на делото.

С обжалваното определение от 28.10.2025 г. СРС е оставил без уважение искането на “Кредито“ ЕООД за изменение на решението в частта за разноските.

Разгледана по същество жалбата е основателна.

Отговорността за разноските в исковото производство се разпределя съобразно 3 разпоредбата на чл. 78 ГПК. Така съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК заплатените от ищеца такси, разноски по производството и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, се заплащат от ответника съразмерно с уважената част от иска, като в ал. 2 – ал. 4 ГПК са изрично уредени хипотезите, в които разноските се заплащат от ищеца. Така в съответствие с чл. 78, ал. 2 ГПК, когато ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и ако признае иска, разноските се възлагат върху ищеца.

В конкретния случай предявените от ищеца установителни искове са уважени, като са уважени и акцесорните искове за заплащане на законна лихва за забава върху първоначално заявените частични претенции за заплащане на парични суми, като предявените от ищеца искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД са отхвърлени поради извършено от ответника плащане в хода на процеса. С оглед на така очертаната фактическа обстановка, по аргумент от разпоредбата на чл. 78, ал. 1 ГПК ищецът има право на разноски, доколкото с поведението си ответникът е дал повод за завеждане на делото.

Следва обаче да бъде съобразено, че първоначално заявените от ищеца искови претенции по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД са имали за предмет сумата от 3 лв., заявена като частична претенция от общо 238, 26 лв. и сумата от 2 лв., заявена като частична претенция от общо 158, 84 лв., представляващи недължимо платени суми по договор за кредит.

Доколкото на 21.02.2024 г. ответникът е заплатил на ищеца сума в общ размер на 206, 88 лв., от които 158, 84 лв. – такса експертно разглеждане и 48, 04 лв. - надвнесената сума, / така разписка на л. 55 от делото пред СРС/, то към момента на изменението на предявените искове, допуснато с протоколно определение от 10.04.2025 г., ответникът не е бил дал повод за образуване на делото по отношение на разликата между първоначално заявените искови претенции и увеличените такива, както следва: исковата претенция, предявени като частична за 2 лв. е увеличена на 158, 84 лв., а исковата претенция, предявена като частична за 3 лв. е увеличена на 48, 04 лв., частична претенция от общо 238, 26 лв., поради което и в съответствие с разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК на ответника се следват разноски, съобразно тази от размера на предявените искове, за предявяването на която не е дал основание. Така с оглед на представянето на доказателства за действително сторени разноски от ответника по делото, в негова полза следва да бъде присъдена сумата от 240, 00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение съразмерно на частта на предявените искове, за завеждането на които ответникът не е дал основание и която сума съответства на ниската правна и фактическа сложност на делото.

По отношение на оплакването, касаещо размера на присъденото в полза на процесуалния представител на ищеца възнаграждение за безплатна правна помощ настоящият състав на съда намира следното:

Претендираното от адвокатско възнаграждение за безплатна правна помощ по начало е съобразено с минимума по НМРАВ при съобразяване на материалния интерес по исковете за установяване на недействителността на процесните клаузи от договора за потребителски кредит и предявените осъдителни искове, съразмерно размера на които се дължат разноски в полза на ищеца по аргумент от вече изложеното.

4

Следва обаче да бъде съобразено, че с Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 е прието, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи. Национална уредба, съгласно която: от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, - и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията "с оглед на целта" по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС.