Решение № 4202 от 30.09.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4202 гр. Пловдив, 30.09.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Александър В. Точевски при участието на секретаря Ангелина Хр. Димитрова като разгледа докладваното от Александър В. Точевски Гражданско дело № 20255330107658 по описа за 2025 година

Предявен е иск с правна квалификация по чл. 26 ал. 1, предложения първо и трето от ЗЗД, вр. чл. 11 от ЗПК и чл. 92 от ЗЗД по чл. 55 ал. 1, предложение първо от ЗЗД.

Ищцата

С.

Т.

А.,

ЕГН:

**********, от

************************************************, чрез пълномощник ЕАД Е.И., е предявила против „Креди Йес” ООД, ЕИК: 200688545, със седалище и адрес на управление: град Хасково, бул. „България” № 196, представлявано от ********** В.М.И., иск за прогласяване като нищожен поради противоречие с добрите нрави, заобикаляща изискването на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, накърняващи договорното равноправие и нарушаваща предпоставките на чл. 11 т. 9 и 10 от ЗПК сключеният между страните договор за кредит № ***** от 27.07.2022 г., както и за връщане на сумата от 2 576, 75 лева- неоснователно платена по договора, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба- 25.04.2025 г. до окончателното изплащане.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за кредит № ***** от 27.07.2022 г., по който на ищеца била предоставена сумата от 2 500 лева, при ГПР48, 048 %. Като обезпечение по договора се предвиждало или поръчителство на едно или две физически лица, които отговарят на определени условия или представяне на банкова гаранция, а в противен случай се дължала неустойка в размер на 2 635, 61 лева, платима разсрочено. За да се заобиколи нормата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК фирмите за бързи кредити въвели практика да поставят на кандидатстващите за кредит лица изисквания, на които те не могат да отговорят (неизпълними условия за поръчителство или банкова гаранция), а като 1 санкция за неизпълнение се предвиждало заплащане на неустойки или такси, чрез които се гарантирала допълнителна печалба за дружествата. Преценката за действителността на неустойката следвало да се прави с оглед претърпените вреди, доколкото тя следвало да служи като обезщетение при неизпълнение. В конкретния кредит обаче неустойката била загубила присъщите си функции, защото размерът й бил над 100 % от този на получения заем и така скрито се оскъпявала цената на услугата, с което неоснователно се обогатявал кредиторът, а това било в разрез с принципа за спазване на добрите нрави. Недобросъвестно финансовата институция поставила неизпълними изисквания към потребителя, изцяло в негов ущърб. Разходите и печалбата на търговеца следвало да са включени във фиксирания лихвен процент по договора, но неустойката не била, като така размерът на ГПР не отговарял на законовото ограничение по чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Предявяват се искове за прогласяване на нищожността на клаузата за неустойка, както и за връщане на неоснователно платената сума по договора над неустойката. Претендират се и разноските в процеса. В съдебно заседание страната не се явява, но пълномощникът й подава писмено становище.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който исковете се оспорват. Твърди се, че на ищеца била предоставена необходимата преддоговорна информация, като той се съгласил с условията по договора, включително и за обезпечението. Лицето платило сумата от общо 5 076, 75 лева, с която погасило изцяло предсрочно задълженията си по кредита. Посочва се, че ищецът бил запознат с изискванията на кредитора за обезпечение и можел да прецени дали желае да сключи договора при тези условия. Клаузата за неустойка била индивидуално договорена, но тя била под отлагателно условие, което зависело изцяло от клиента. Тя била израз и на свободата на договаряне, като неустойката отговаряла на присъщите й по закон функции- обезпечителна, обезщетителна и санкционна. Това бил разход по кредита, който се дължал само при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение и затова той не можел да бъде включен в ГПР. Клаузата не била нищожна, нито противоречала на закона или на добрите нрави. Отделно от това, ищецът можел и да се откаже от договора, но не го направил. Неустойката не представлявала нито разход по управление на кредита, нито пък допълнителна печалба към лихвата. Незнанието на потребителя не било оправдание за него, защото ответникът го бил осведомил за параметрите на договора, които били изцяло приети.

Моли за отхвърляне на исковете, също претендира разноски. В с.з. страната не се явява и не се представлява, но взема писмено становище по спора.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от страните доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

С договор за паричен заем № ***** от 27.07.2022 г., сключен между страните, на ищеца е предоставен кредит в размер на 2 500 лева, при следните условия: срок- 17 месеца, при фиксиран месечен лихвен процент- 3, 330 % и годишен процент на разходите- 48, 048 %, при общ размер на всички плащания- 3 314, 39 лева. Предвидена е още и неустойка при неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение в размер на 2 635, 61 лева, 2 платима разсрочено заедно с всяка вноска.

Като писмени доказателства са представени копия от договора за паричен заем, както и справка от кредитора за платени по договора суми в общ размер на 5 076, 75 лева.

Във връзка с тази справка в първото по делото с.з. е увеличен размерът на осъдителния иск на сумата от 2 576, 75 лева, вместо първоначално предявения такъв от 50 лева.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 48, 048 %, а възнаградителната лихва (фиксиран месечен лихвен процент)- 3, 330 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това 3 именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Пак в тази връзка, следва да се посочи, че още при сключването на договора е предвидено, че неустойката по чл. 8 ще се заплаща разсрочено, заедно с всяка вноска по договора, като общият й размер е 2 635, 61 лева (при отпусната заемна сума от 2 500 лева тя дори надвишава стойността на кредита), като според тази норма към всяка месечна вноска за тази неустойка се прибавят допълнително различни суми за целия срок на договора. Така въведените изисквания в цитираните клаузи от договора за вида обезпечение (банкова гаранция, ипотека, особен залог, ценна книга) и условията за представянето му, създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства. Непредставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по кредита. В случая е предвидено неустойката по договора да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин тя се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита.

Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката на практика се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя.

Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че дори целият договор е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, без да е необходимо да се обсъждат останалите аргументи на ищеца. Оттук- целият договор за кредит се явява нищожен, в който смисъл установителният иск е основателен и следва да се уважи.

По отношение на осъдителния иск, следва да се приеме, че справката от кредитора за плащанията по договора, инкорпорирана в отговора на исковата молба, представлява доказателство за размера на платеното по кредита, доколкото информацията касае неизгодни за страната обстоятелства, които тя сама представя. Според тази справка по договора е платена от страна на потребителя сума в размер на 5 076, 75 лева, като при получен заем от 2 500 лева, надплатени се явяват 2 576, 75 лева. Предвид нищожността на кредита, на основание чл. 23 от ЗПК платеното над главницата се явява заплатено при начална липса на основание и подлежи на връщане, доколкото дължима е единствено чистата стойност на 4 кредита или това, което реално е било отпуснато като заем на потребителя. Така вторият осъдителен иск следва да бъде уважен в поддържания му след изменението размер и претенцията да се присъди за търсената сума, която се дължи ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска, доколкото това е законна последица от уважаване на осъдителната претенция.

Предвид изхода на делото- уважаването на иска, на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК на ищеца се дължат направените по делото разноски, които се претендират и за тях е представен списък по чл. 80 от ГПК. Ищцата е заплатила държавна такса в размер на 341, 07 лева, която сума следва да й се възстанови от ответника, като законна последица от решението. Ищцата освен това е представлявана от свой пълномощник в процеса, на когото тя не е заплатила хонорар, в която връзка същата моли за определяне на неговото възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото в представения договор за правна защита и съдействие на ищцата е посочено, че тя се представлява безплатно от ЕАД Е.И., поради затрудненото си материално положение, което по смисъла на чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗА представлява основание за оказването му на безплатна адвокатска помощ. Изрично в подобни хипотези законодателят е предвидил възможността съдът да определи размер на адвокатското възнаграждение, което следва да се определи само за един иск (доколкото в осъдителния се включва като задължителен елемент от фактическия състав на претенцията и установителната, без обаче тя да представлява отделен иск), на база трайно установената съдебна практика по потребителските спорове, липсата на фактическа и правна сложност на делото и решение на СЕС по дело С-438/ 22, както и с оглед нормата на чл. 7 ал. 2 т. 1 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г. за възнаграждение за адвокатската работа, използвана в случая като ориентир, като то възлиза на сумата от 480 лева с ДДС (вр. § 2а от ДР на Наредбата, тъй като адвокатското дружество е регистрирано по ЗДДС). Тази сума обаче следва да се присъди директно в полза на адвоката, доколкото страната не е направила разноски, за да й се възстановяват на нея.

Разпечатката съдържа 29 от 39 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/36117783-b50b-4547-a4a6-1e1d264e68e5