Решение № 335 от 25.03.2026, Окръжен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 335 гр. Варна, 25.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ ГО, в закрито заседание на двадесет и пети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Светла В. Пенева

Членове:

Красимир Т. Василев

Деница Славова като разгледа докладваното от Красимир Т. Василев Въззивно гражданско дело № 20263100500592 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 435, ал. 1 т. 3 от ГПК и е образувано по жалба с Вх. № 20 577от 20.10.2025 година от Л. И. Д., ЕГН **********, чрез адв. Л. против Разпореждане на ЧСИ Станев, с което се връща депозираната Жалба Вх.№ 012339 от 20.01.2026 година, както и жалба против Разпореждане на ЧСИ от 04.02.2026 година, с което е била върната Жалба Вх.№ 05623 от 19.02.2026 година.

В жалбите против Разпорежданията на ЧСИ Станев се излага, че същия тълкува закона неправилно и превратно, както и че Длъжника не е задължен да внася разноски за ЧСИ, а единствено по сметка на Съда, бидейки държавна такса. Излага се още по съществото на спора, че перемцията е настъпила по закон и ЧСИ е бил задължен да прекрати производството; за целта се цитира съдебна практика и се прави разбор за извършеното изпълнителното производство до момента, което (също според жалбата) е основание и за неговото перемиране. По същество се настоява съдът да отмени разпорежданията на ЧСИ да се произнесе по съществото на спора, като укаже на ЧСИ да прекрати производството.

По делото е постъпил отговор от страна на Взискателя, в лицето на „ВИК“ ООД, чрез ю.к. Д., според които жалбата се явява необоснована и следва да се остави без уважение.

Съгласно мотивите на ЧСИ Станчев искането се явява неоснователно.

Жалбите са подадени от процесуално легитимирана страна - Длъжник по изпълнително дело, в установения срок по чл. 436 ал. 1 от ГПК и е срещу 1 подлежащ на обжалване на акт по чл. 435 ал. 1 т. 3 от ГПК, поради което са и процесуално допустими.

Съдът, след като разгледа жалбите на длъжника и прецени представените по делото доказателства, намира за установено следното:

Изпълнителното дело е образувано по молба на Взискателя „ВиК Варна“ ООД от 24.03.2017 година, в Кантората на ЧСИ Станев. С молбата за образуване са представени ИЛ против Длъжника/Длъжниците, с които е бил осъден да заплати на Взискател сумата от 818.11 – главница неплатен остатък;

213.12 лева – лихва за периода от 08.12.2009 година до 04.11.2014 година; 125 лева – разноски.

От материалите по делото става ясно, че от образуването му до момента са били извършени следните действия:

На 24.03.2017 година е било образувано изп.дело.

На 18.04.2017 година е пратено присъединен НАП.

На 03.05.2018 година Взискателя е заявил искане за спиране.

На 11.09.2020 година е постъпила сума за погасяване на задължението резултат от наложен запор.

На 05.05.2021 година е налична молба от Взискателя за проячване и предприемане на изп.действия.

На 20.05.2021 година Взискателя актуализира задължението, като става ясно, че Длъжника е заплащал част от тези задължения направо на него.

На 14.06.2021 година е наложена възбрана върху имот на Длъжника.

На 25.04.23 година Взискателя е депозирал молба за плоучване състоянието на Длъжника.

На 22.05.2024 година е извършено проучване състоянието на Длъжника.

На 09.04.2025 година е постъпила молба за проучване състоянието на Длъжника и предприемане на изп.действия.

В конкретния случай хронологията на обжалването на действията на ЧСИ се явява безпредметно дълга, белязана със Становища, Виждания, Намерения и прочее. Нейното преповтаряне не е необходимо. Необходимо е обаче да се знае следното:

По аргумент от чл. 436, ал. 4 от ГПК ЧСИ/ДСИ следи за редовността на подадената срещу действията му жалба и по отношение на нея се прилагат разпоредбите на чл. 260 от ГПК относно съдържанието на жалбата и на чл.

261 от ГПК относно приложенията към жалбата. Съгласно чл. 262 от ГПК ЧСИ/ДСИ указва на страната да отстрани нередовностти, когато жалбата не отговаря на изискванията на чл. 260, т. 1, 2, 4 и 7 и 261 от ГПК. В негови правомощия е да върне подадена жалба, при наличие на предпоставките на чл.

262, ал. 2 от ГПК.

По делото не е спорно, че в указания срок жалбоподателката не е представила доказателства за внесена дължима такса в размер на 48 лева, съгласно т. 5 и 8 от ТТРЗЧСИ. Съгласно чл. 80 от ЗЧСИ за всяко действие на 2

ЧСИ дължимата такса се внася авансово. В случая посочените такси по ТТРЗЧСИ се дължат за администриране на подадената жалба. В този смисъл настоящият състав не споделя становището на жалбоподателя, че чл.

436, ал. 4 във вр. с чл. 261, т. 4 от ГПК визира само държавната такса. От прочита на разпоредбата на чл. 261, т. 4 е видно, че към жалбата се прилага документ за внесена такса, без изрично да се посочва, че се касае само за държавна такса, поради което съдът счита, че посочената разпоредба касае всяка такса по администриране на жалбата, доколкото е необходима за сезиране на решаващия орган. В случая посочените от ЧСИ такси по т. 5 и т. 8 от ТТРЗЧСИ се отнасят до действия по администриране на жалбата, които ЧСИ е задължен да извърши съгласно чл. 436, ал. 2 и ал. 3 от ГПК, като изпрати на препис от жалбата на другите страни, както и да изпрати копие от изпълнителното дело. Становището, че ЧСИ може да събира дължимите му такси по реда на чл. 410 от ГПК е несъстоятелно, основно защото идеята на заповедното производство, като възможност за иницииране на принудително изпълнение, е удовлетворяване на секвестируемо вземане чрез способите на държавната принуда. Не би следвало една добросъвестна страна в производството, която чрез жалба търси защита на своите интереси, да става причина за образуване на принудително изпълнение. Да се приеме обратното би означавало да се узакони практика, при която страните по изпълнителното дело няма да заплащат дължимите от тях такси, а ЧСИ ще бъде принуден да търси всяка от тези такси по реда на принудителното изпълнение, което на практика ще парализира изцяло института на частното съдебно изпълнение, а не това е целта на ЗЧСИ. Съществуващата възможност ЧСИ да се снабди с изпълнителен лист за дължимите му такси не освобождава добросъвестната страна, която е подала жалба и търси защита на свой интерес, от задължението й за внасяне на дължимите такси по реда на чл. 261, т. 4 във вр. с чл. 80 от ЗЧСИ и ТТРЗЧСИ, като не следва да се очаква от частния съдебен изпълнител да води дела за всяка дължима му се такса, определена в ТТРЗЧСИ. В тази връзка цитираната от молителката практика е известна на съда, но той не я споделя, а се придържа към константната такава. Ето защо, по горните съображения и двете разпореждания , с които се връщат жабите, като нередовни следва да бъдат потвърдени.

Въпреки горното, съдът намира за необходимо да изложи няколко съображения и по съществото на спора:

Отказът на ЧСИ да прекрати изп.производство е законосъобразен и съображенията за това се крият в закона и в наличните по делото материали.

Това е така, защото:

Съгласно чл. 433 ал. 1 т. 8 от ГПК изпълнителното производство се прекратява, когато взискателят не поиска извършването на изпълнителни действия в продължение на две години, с изключение на делата за издръжка.

За да е осъществен фактическият състав на тази разпоредба е нужно в продължение на две години взискателят да не е поискал каквито и да е 3 изпълнителни действия. Прекратяването на изпълнителното производство поради т. нар. „перемция” настъпва по силата на закона, а съдебният изпълнител може само да прогласи в постановление вече настъпилото прекратяване, когато установи осъществяването на съответните правно релевантни факти. Началото на срока по чл. 433 ал. 1. т. 8 от ГПК се поставя от последното изпълнително действие, предприето от съдебния изпълнител, както и с всяко искане на взискателя за извършване на действие, което съставлява елемент от ФС на предвиден в закона способ.

Съгласно т. 10 на ТР №2/26.06.2015г. на ВКС по т.д. №2/13г. на ОСГТК изпълнително е това действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на ЧСИ по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ): насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н. Не са изпълнителни действия образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др.

В настоящия случай, се установява, че двугодишния срок е бил последователно прекъсван с действия на Взискателя и съдът конкретно ги е изброил по – горе.

Според възприетото становище, не са изпълнителни действия и не прекъсват срока образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и други, назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др. Срокът по чл.433 ал.1 т.8 ГПК е преклузивен и започва да тече от последното същинско изпълнително действие по изпълнителното дело, по смисъла на чл.116 б. “В“ от ЗЗД. При изпълнителния процес срокът се прекъсва многократно - с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко следващо изпълнително действие, изграждащо съответния способ.

Изпълнителният процес се образува по молба на Взискателя и се движи по инициатива на последния, а не служебно. Затова при всички способи на изпълнение е необходимо, взискателят да изяви активно своята воля и да 4 предприеме необходимите изпълнителни действия за събиране на вземането– предмет на принудителното изпълнение. В случай, че взискателят не поиска извършване на изпълнителни действия за събиране на вземането си в продължение на две години, законодателят приема, че се е дезинтересирал от изпълнението и същото подлежи на прекратяване (перемиране) по изричната норма на чл.433 ал.1 т.8 ГПК. Прекратителното основание е проявление на основния принцип, че в изпълнителното производство не се прилага служебното начало, т. е. движението на изпълнителното производство става по искане на взискателя, включително и като се иска повтаряне на неуспешните изпълнителни действия и прилагането на нови изпълнителни способи.

Съобразно правилата на изпълнителното производство, визирани в новия ГПК, Съдия изпълнителят не дължи по делото действия, които не са били поискани от взискателя или от длъжника. В разпоредбите на ГПК, уреждащи изпълнителното производство, е предвидено изрично, че същото се движи единствено от взискателя, като съдебният изпълнител няма задължение нито служебно да извършва действия по образуваното вече изпълнително производство, нито да уведомява взискателя за тях, нито да инициира по собствено усмотрение и по своя инициатива действия по хода на делото.

Взискателят е този който следва да следи и да се интересува от това което се случва по делото и да прави искане за извършване на определени действия във връзка с принудителното изпълнение срещу длъжника, да посочва начина на изпълнението и да дава насоки на принудителното изпълнение, като прави изрични искания за това. Без инициативата и активността на взискателя, движението по изпълнителното дело е невъзможна.

В мотивите на т. 10 от Тълкувателно решение от 26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК е прието още, че прекратяването на изпълнителното производство поради т. нар. "перемция" настъпва по силата на закона, а съдебният изпълнител може само да прогласи в постановление вече настъпилото прекратяване, когато установи осъществяването на съответните правно релевантни факти. Дори и при неиздаване на нарочно постановление от страна на частния съдебен изпълнител, изпълнителното производство вече е прекратено по отношение на длъжника, след като е изтекъл предвиденият в закона двугодишен преклузивен срок, като правните последици не се свързват с постановлението на съдебния изпълнител за 5 прекратяване на производството, с което същият само го прогласява.