Акт от 16.05.2019, Окръжен съд - Габрово

Р Е Ш Е Н И Е

№ 93 гр. Габрово

16.05. 2019 год.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Габровският окръжен съд колегия в открито заседание на осемнадесети април през две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ : В. Генжова

ЧЛЕНОВЕ: Кр.Големанова

И.Димова при секретаря В. Килифарева като разгледа докладваното от съдията

Генжова в.гр.д. № 61 по описа за

2019 год., за да се произнесе взе предвид следното:

Производство по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 186/27.12.2018 г., постановено по гр.д. № 560/2017 г., Дряновският районен съд е отхвърлил предявеният от „Профи Кредит България” ЕООД – София против Р.А.М. *** иск с правно основание чл. 422 ГПК за признаване за установено, че ответницата М. дължи на ищеца сумата от 1950,40 лв. – главница по договор за кредит № **********/15.08.2016г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 18.09.2017г. и до окончателното й изплащане, за която сума е издадена Заповед № 194/18.09.2017г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК в производството по ч.гр.д. № 418/2017г. на ДРС, като неоснователен и недоказан.

В законния срок против така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от ищеца „Профи Кредит България” ЕООД – София, чрез юриск. К.А.

В жалбата се твърди, че решението е неправилно, необосновано, незаконосъобразно и в противоречие с императивни правни норми..

Твърди неправилност извода на съда, че споразумението за предоставяне на пакет допълнителни услуги е недействително поради противоречие с императивните правни норми на чл. 10а ,във вр. с чл. 19, ал.4 ЗПК и с добрите нрави.

От представените по делото доказателства се установявало, че кредитополучателката Р. М. преди подписване на договора за кредит е била информирана за всички условия по него, включително и за възможността да сключи споразумение за допълнителни услуги, като в заявлението си, тя изрично е посочила, че желае сключването на това споразумение.Развива подробни съображения за липсата на обвързаност между двата договора – за кредит и на споразумението за допълнителни услуги, както и евентуалната полза за кредитополучателката от сключването на споразумение за допълнителни услуги към договора за кредит.Застъпва становище, че сключеният договор за кредит и споразумението за допълнителни услуги към него е в съответствие с разпоредбата на чл. 9 ЗЗД при условията на свободно договаряне между страните. Неправилно съдът приел, че сключеният договор и споразумение противоречат на добрите нрави.

Известен бил фактът, че лихвите при небанковите институции са високи, с оглед риска, който поемат при отпускане на кредитите.Твърди, че извода на съда, за липса на обявяване от страна на кредитора предсрочната изискуемост на договора за кредит, поради липса на доказателства за постъпило при кредитополучателя уведомление за това е неправилен.Счита, че ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк.д. № 4/2013г. на ОСГТК, в частта за предсрочната изискуемост, не намира приложение в случая, тъй като ищецът е небанкова институция и не е обвързан от разпоредбата на чл. 60, ал.2 от ЗКИ, доколкото за небанковите институции не е гарантирано право на удовлетворяване по чл. 418 ГПК, съответно автоматичното действие на продължителната забава на кредитополучателя, следва да се зачита според уговорките в общите условия като начален момент на предсрочна изискуемост за цялата главница. Освен това счита, че дори да се приеме липсата на предсрочна изискуемост, то това не е пречка да бъдат присъдени вноските по договора, за които падежът е настъпил.

Моли първоинстанционното решение да бъде отменено и вместо него да се постанови ново, с което предавеният иск да бъде уважен.

Ответницата, чрез назначения й по делото особен представител оспорват въззивната жалба. Излагат съображения за правилност и законосъобразност на съдебният акт и молят да бъде потвърден.

След извършената служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК, съдът намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо.

В рамките на служебната проверка за допустимост съдът констатира наличието на издадена заповед за изпълнение в полза на въззивника за вземане, точно съответстващо на описаното в твърденията му при предявения от него установителен иск – просрочие на вноски, породили автоматично изискуемост на главницата и лихвата по кредита. Заповедта е била връчена по реда на чл. 47, ал. 7 ГПК, което поражда интерес от съдебно установяване по специалния ред спрямо ненамерения на адреса му длъжник.

Искът е предявен в указания от съда срок.

По същество и с оглед наведените във въззивната жалба оплаквания, съдът намери решението за частично неправилно.

По възражението за неприложимост разпоредбата на чл. 60, а.2 ЗКИ и съответно на указанията дадени с ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

От доказателствата по делото е установено, че жалбоподателят/ ищец в първоинстанционното производство/ на 15.08.2016г. е сключил с ответницата Р.М. потребителски кредит № ********** по силата на който й предоставил сумата от 900 лв., а кредитополучателката се задължила на 24 месечни вноски от по 55.64 лв. да върне сума в размер на 1335,36 лв. включваща общо главница и лихви. На същата дата между страните било сключено и споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги, съобразно което уговореното възнаграждение се дължи при предоставянето от кредитора на една от всички посочени в споразумението услуги, като размерът на възнаграждението не е посочен в споразумението, а е включено в договора за кредит, като е посочено, че възнаграждението за пакета допълнителни услуги е в размер 900 лв. и месечната вноска по него е 37.50 лв. , или общото задължение по двата договора е в размер на 2235.36 лв., а общият размер на вноската е 93.14 лв. Приложен е и подписан от страните погасителен план, в който подробно са посочени главници и лихви, за всяка от вноските по договора за кредит и по споразумението за допълнителни услуги към него. От приложените и неоспорени по делото писмени доказателства е установено, че ответницата е заплатила три вноски от по 93,14 лв.или общо 287,14 лв., след което е преустановила плащанията.Последната падежна дата по договора е на 20.08.2018г. Към доказателствата по делото се намира и уведомително писмо от 02.03.2017г. с което кредиторът обявява договора за кредит за предсрочно изискуем, но липсват доказателства това негово изявление да е достигнало до ответницата- кредитополучател.

Ищецът е подал заявление по чл. 410 ГПК на 15.09.2017г., възоснова на което е образувано ч.гр.д. № 418/2017г. на ДРС, като е издадена Заповед № 194/18.09.2017г. за сумата от 1950,40 лв. – главница по договор за потребителски кредит № **********/15.08.2016г., и лихва върху главницата считано от 18.09.2017г. до 28.02.2017г. в размер на 6.54 лв. и разноски по делото в размер на 89.14 лв.

За да отхвърли иска с правно основание чл. 422,ал.1 във вр. с чл. 415 ГПК , първоинстанционният съд е приел за нищожно споразумението за предоставяне на пакет допълнителни услуги към договора за кредит . От друга страна, макар да е счел, че не е налице нищожност на договора за кредит поради противоречието му с добрите нрави е приел, че не е обявена на длъжника предсрочната му изискуемост, а тъй като заявлението по чл. 410 ГПК е подадено за цялата претендирана сума както за непадежирани, така и за падежирани вноски, то съдът е в невъзможност да се произнесе по падежиралите вноски към датата на подаване заявлението по чл. 410 ГПК.

Правилно първоинстанционният съд е приел, че към подаване заявлението по чл. 410 ГПК не е настъпила предсрочна изискуемост на вземането на кредитора по договора за кредит, предвид липсата на достигнало до длъжника уведомление, че кредиторът обявява вземането за предсрочно изискуемо.

Предсрочната изискуемост следва да се разбира като изменение на договора, което за разлика от общия принцип в чл. 20а, ал. 2 от ЗЗД, настъпва с волеизявление само на едната от страните и при наличието на две предпоставки: обективният факт на неплащането и упражненото от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл. 60, ал. 2 от ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми. Предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й (в този смисъл ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК).

Трайна и последователна е съдебната практика по въпроса, че надлежното обявяване е елемент от фактическия състав за настъпване на предсрочната изискуемост както в случаите, когато се иска издаване на заповед за изпълнение по реда на заповедното производство, така и в случаите, когато кредитният дълг се претендира по общия исков ред. Независимо от обстоятелството, че ищцовото дружество не е банка, а финансова институция по смисъла на чл. 3, ал. 1 от ЗКИ, даденото в ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС разрешение за необходимостта преди подаването на заявлението да се съобщи на длъжника изявлението на кредитора, че счита кредитът за предсрочно изискуем, е принципно и следва да намери приложение по аналогия. Същото следва да се прилага не само за настъпване на предсрочната изискуемост на задължения по договор за банков кредит (който по същността си е договор за заем), но и по отношение настъпването на предсрочна изискуемост на разсрочени парични задължения по други договори, по които престацията на кредитора е била изпълнена в цялост, а задължението на длъжника е разсрочено. Не съществуват правно-логически аргументи, които да послужат като основание за различно третиране на предсрочната изискуемост на кредитите (заемите), отпускани от небанкови финансови институции, и тези, отпускани от търговските банки. Няма основание заемодателят, който е финансова институция по смисъла на чл. 3, ал. 1 от ЗКИ и по занятие предоставя заеми със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства, да бъде освободен от задължение да обявява на длъжника, че счита кредитът за предсрочно изискуем, защото това несъмнено би го поставило в привилегировано положение спрямо банката, която също по занятие предоставя в заем парични суми за своя сметка и на собствен риск. Липсва и основание за поставяне на кредитополучателите по договори, сключени с небанкови финансови институции, в по-неблагоприятно положение спрямо длъжниците по договори за банкови кредити.

По тези съображения настоящият съдебен състав счита, че и при договор за кредит, сключен от небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3, ал. 1 от ЗКИ, съдържащ клауза за предсрочна изискуемост при неплащане на определен брой вноски, предсрочната изискуемост на вземанията по този договор не настъпва автоматично, а е необходимо преди подаване на заявлението кредиторът да е уведомил длъжника, че упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, и това волеизявление да е достигнало до длъжника. Срокът за изпълнение на задължението е съществен елемент от съдържанието на договора за кредит, поради което за промяната му е необходимо не само наличие на договорна клауза, но и изявление на правоимащия (кредитора), че се възползва от това право и обявява задълженията за предсрочно изискуеми. Постигнатата в договора предварителна уговорка, че при неплащане на определен брой вноски или при други обстоятелства кредитът става предсрочно изискуем и кредиторът може да събере вземането си без да уведомява длъжника, не поражда действие, ако банката, съответно финансовата институция, изрично не е заявила, че упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, което волеизявление да е достигнало до длъжника - кредитополучател.

В конкретния случай, по делото не е доказано наличието на надлежно изявление на кредитора, доведено до знанието на длъжника за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Към исковата молба е приложено изходящо от кредитора уведомително писмо от 02.03.2017 г., но липсват каквито и да било доказателства за връчването му на длъжника (в т. ч. дори за изпращането му до адресата и/или направен опит за връчване).