Решение № 7124 от 24.11.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 7124 гр. София, 24.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Йоана Кр. Кацарска при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Ивета Антонова Въззивно гражданско дело № 20241100506996 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по подадена от „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“АД въззивната жалба срещу решение № 3628/28.02.2024г. постановено по гр.д. № 26154/2022г. на Софийски районен съд, ГО, 171 състав, в частта, с която са уважени предявените от

Ж. П. В. и Б. С. В. искове при условията на активна солидарност с правно основание чл.55 ал.1 предл.1 от ГПК за сумата от 10 756,43., представляваща недължимо платени суми по договор за кредит за извършване на ремонт/подобрения на недвижим имот № HL13566/23.10.2006г. в периода 18.05.2017г. – 18.05.2022г. въз основа нищожни договорни клаузи – чл.3 ал.4 и чл.6 ал.3 от договора и банката е осъдена да заплати направените по делото разноски на основание чл.78 ал.1 от ГПК.

Във въззивната жалба се навеждат доводи за допуснати съществени процесуални нарушения - при преценка редовността на исковата молба и заявените претенции, така и в хода на производството с недопускане за разглеждане на направено редовно и своевременно възражение за прихващане от страна на ответника, неправилна преценка на доказателствата и логическите изводи при установяване на релевантните факти, както и неправилно приложение на материалния закон.

Счита, че от събраните по делото доказателства по несъмнен начин се установява, че измененията на лихвения процент е вследствие на обективни икономически фактори, които са заложени в Методологията на банката и с която ищците са били запознати, съответно същата в процесния период не е била изменяна. Посочва, че първоинстанционният съд е неправилно не е тълкувал договора по реда на чл.20 от ЗЗД, част от който е и методиката за изменение на лихвата. Посочва, че в обжалваното решение съдът не е обсъдил всички направени възражения от ответника и които обосновават валидността на спорните договорни клаузи, а именно – чл. 144 ал.3 т.1 от ЗЗП, приложима в случая, както и възражението по чл.83 ал.2 от ЗЗД спрямо претендираните от ищците вземания, включително и възражението, че по отношение на вноските правени от трети лица, не може да се счете, че е възникнало вземане на основание чл.55 ал.1 от ЗЗД в полза на ищците, поради липса на обедняване от тяхна страна.

1

Въззивникът моли решението в обжалваната му част да бъде отменено и постановено друго, с което иска се отхвърли изцяло. Претендира разноски.

В срока по чл.263 ал.1 от ГПК от насрещните страни Ж. П. В. и Б. С. В. е постъпил отговор на въззивната жалба, с който оспорват да са налице наведените във въззивната жалба пороци на първоинстанционното решение, твърди същото да е постановено при съвкупна преценка на доказателствата и правилно приложение на материалния закон, както и не са допуснати процесуални нарушения в хода на процеса. Считат, че правилно първоинстанционният съд не е допуснал разглеждане на възражение за прихващане заявено от ответника, поради неиндивидуализиране на вземанията, а и е недопустимо въззивният съд да разглежда такова. Молят решението в обжалваната част да бъде потвърдено. Претендират разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 12 и чл.235 ал. 2 ГПК , намира следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259 ал. 1 ГПК и е процесуално допустима, поради което следва да бъде разгледана по същество.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно.

Във връзка с изложените възражения относно недопустимост на обжалваното съдебно решение във въззивната жалба, настоящият състав намира следното:

Предметът на делото е спорното материално субективно право – претендирано или отричано от ищеца, индивидуализирано чрез основанието и петитума на иска. Правната квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения за правнорелевантните за спора факти. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран, или когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, тогава решението е недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание.

Съобразно изложеното в исковата молба, ищците обосновават качеството си на потребители по смисъла на § 13 т. 1 ДРЗЗП, както и твърдят да са извършвали плащания в полза на ответника по нищожни договорни клаузи, поради което претендират връщането на тези суми на основание чл.55 ал.1 предл.1 от ЗЗД.

Именно по заявените фактически обстоятелства и в съответствие с формирания петитум се е произнесъл първоинстанционния съд в обжалваното решение. Липсва произнасяне по установителен иск с правно основание чл.26 ал.1 от ЗЗД относно конкретни договори клаузи от процесния договор за банков кредит, а мотивите на първоинстанционният съд относно нищожността на договорните клаузи освен, че е въз основа на направените твъредния в исковата молба, то е и в изпълнение на служебните задължения на съда – чл.7 ал.3 от ГПК. Ирелевантно е дали в последствие с уточнителна молба от 06.01.2023г. ищците са променили първоначално волята си относно видовете и условията, при които предявяват искове и дали е налице последващо обективно съединяване на искове или отстраняване нередовности на исковата молба, доколкото липсва диспозитив в първоинстанционното решение по установителен иск за нищожност /липсва и искане и произнасяне по същия по реда на чл.250 от ГПК/.

Досежно правилността обжалваното решение съдът намира поддържаните с въззивната жалба доводи за неоснователни по следните мотиви:

2

Първоинстанционният съд е сезиран с искове с правно основание чл.55 ал.1 предл.1 от ЗЗД, както следва:

-за сумата 10 756,43 лв., представляваща платена въз основа на нищожни договорни клаузи - чл. 3 ал. 4 и на чл. 6 ал. 3, сума по договор за кредит за извършване на ремонт/подобрения на недвижим имот № HL 13566/23.10.2006 г. в периода 18.05.2017 г. – 18.05.2022 г., представляваща разликата между предварително договорените анюитетни вноски и заплатените от ищците в завишен размер такива, ведно със законна лихва от датата на депозиране на исковата молба до окончателното изплащане на вземането.;

-за сумата от 50 лв., представляваща надплатена годишна такса за управление по договор за кредит за извършване на ремонт/подобрения на недвижим имот № HL 13566/23.10.2006 г. в периода 18.05.2017 г. – 18.05.2022 г. въз основа на нищожна догворно клауза, ведно със законна лихва от датата на депозиране на исковата молба до окончателното изплащане на вземането.

С решението на първоинстанционният съд иска с правно основание чл.55 ал.1 предл.1 от ЗЗД за сумата от 50,00 лв. е отхвърлен като неоснователен, като решението в тази му част, като необжалвано от страните, е влязло в законна сила.

Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като по този начин те стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт.

По конкретно наведените във въззивната жалба оплаквания, които определят предмета на проверка от въззивния съд, настоящия състав намира следното:

Възникване на правото за връщане на даденото при начална липса на правно основание се обуславя от кумулативното наличие на следните материалноправни предпоставки /юридически факти/: 1. процесната сума да е заплатена от ищците; 2. тя да е получена от ответника и 3. това имуществено разместване на блага от материалната сфера на ищеца в имуществения комплекс на ответника да е без правно основание, т.е. без да е било възникнало задължение за заплащане на възнаградителна лихва над действително уговорения размер и в разме на заплатения.

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съотвено проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на фактическите констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстационното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци.

В този смисъл не е предмет на проверка във въззивната инстанция, а и се установява непротиворечиво от доказателлствата по делото вкл. и не е спорно между страните, че : между ищците от една страна и банката- ответник от друга, на 23.10.2006 г. е сключен договор за кредит за извършване на ремонт/подобрения на недвижим имот № HL 13566/23.10.2006 г. в размер на 79 700 лв., обезпечен с учредена в полза на банката ипотека – нотариален акт от 23.10.2006г. – л.111 от делото на СРС и със съдържание обективирано в неоспорения и двустранно подписан договор – л.17 и сл. от делото на СРС;кредитополучателите са се задължили да върнат кредита на 360месечни вноски, в първоначален размер от 530,25 лв.; сумата по кредита е преведена от банката по посочена от ищците банкова сметка с титуляр Ж. П. В. и усвоена от тях; според клаузоите на чл.3 ал.1 вр. чл.3 ал.4 и чл.6 ал.3 от договора кредитополучателите дължат годишна лихва в размер на БЛП БПБ АД за жилищни кредити за лева валиден за съответния период. Към момента на сключване на настоящия договор БЛП на БПБ АД за жилищни кредити за лева е в размер на 7 %, а в случай, че по време на действието на настоящия договор банката промени БЛП за жилищни кредити в лева, размерът на погасителните вноски, определен в алинея 1 се променя автоматично, а БЛП на банката не подлежи на договоряне между страните; по първоначалния погасителен план месечната вноска е в размер на 530,25 лв.; считано от 06.12.2007г. погасителната вноска е увеличена от банката - в размер на 556,93 лв., от 06.05.2008г. – 570,27 лв, от 06.09.2008г. – 638,30 лв, от 06.12.2008г. – 722,91 лв, от 06.11.2012г. – 709,52 лв. – до края на процесния период и които вноски в посочените размери са погасявани и внасяни от кредитополучателите.

На първо място следва да се посочи, че процесният договор за банков кредит е сключен 3 на 13.10.2006г., т. е. при действието на Закона за потребителския кредит , в сила от 01.10.2006 г. / На основание чл. 12 за договора за потребителски кредит се прилагат и чл. 143 - 148 от Закона за защита на потребителите. Безспорно е, че кредитът не е предназначен за извършване на търговска или професионална дейност /поддържаните в отговора ни исковата молба възражения от ответника в тази насока не се релевиратвъв въззивната жалаба/, същият е предоставен за извършване на ремонт на недвижим имот на ищците, съответно кредитополучателите имат качеството на потребители по смисъла на§ 13, т. 1 от ДР на ЗЗП , а банката – ответник се явява търговец по смисъла на § 13 т. 2 от ДР на ЗЗП .

Във връзка с наведените от ответника възражения, че договора за потребителски кредит съдържа неравноправни клаузи, както и задължението на съда по силата на чл. 7 ал. 3 ГПК служебно следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, дори и без направени възражения, респективно не е обвързан от същите, а в случая такива са наведени от ищците в исковата молба и поддържани във въззивната жалба, настоящият състав счита следното:

За да бъде квалифицирана като неравноправна клауза в потребителски договор, е необходимо да са налице общите материалноправни предпоставки по чл. 143, чл. 145, ал. 2 и чл.

146, ал. 1 от ЗЗП, а именн: 1 клаузата да не е индивидуално уговорена; 2 да е сключена в нарушение на принципа на добросъвестността; 3 да създава значителна неравнопоставеност между страните относно правата и задълженията - съществено и необосновано несъответствие между правата и задълженията на страните; 4 да е сключена във вреда на потребителя.