Решение № 4707 от 31.10.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4707 гр. Пловдив, 31.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, ХХІІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шести октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Крум Б. Гечев при участието на секретаря Марина М. Кънева като разгледа докладваното от Крум Б. Гечев Гражданско дело № 20245330119957 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 235 и сл. ГПК.

Съдът е сезиран с искова молба от Г. А. А., ЕГН: ********** против „Креди Йес“ ООД, ЕИК: 200688545, с която е предявен установителен иск с правно основание чл. 22 от ЗПК за прогласяване недействителността на сключения между страните Договор за паричен заем с № ****** г. поради противоречието му със закона.

Ищецът посочва, че на ****** г. сключил с ответника процесния договор за паричен заем, по силата на който му била предоставена в заем сумата от 600 лева, при месечен лихвен процент 3,330% и ГПР 47,848 %, като общата сума за погасяване била 682,53 лева.

Твърди се, че договорът за кредит е недействителен, доколкото предвидена в чл. 8 от договора неустойка за непредставяне на обезпечение не е включена в размера на ГПР, като в договора липса ясна методика за формиране на ГПР и не става ясно кои компоненти са включени в него.

В условия на евентуалност се сочи, че клаузата на чл. 8 от договора, представляваща неустойка за непредставяне на обезпечение, е нищожна доколкото същата излиза извън основните й функции като чрез нея се прехвърля финансовата тежест за оценката на длъжника и евентуалните вреди, които кредиторът би претърпял, ако кредитополучателят се окаже неплатежоспособен.

1

В законоустановения срок по чл.131 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба на ответника, в който се поддържа становище за допустимост, но неоснователност на предявени искове. Твърди, че размерът на уговорената клауза в чл. 8 от договора е предварително определен от момент, предхождащ нейното начисление, като по този начин заемополучателят е бил запознат с размера и последиците при непредставяне на исканото обезпечение.

Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Страните не спорят относно факта на сключване на договора за кредит и неговите параметри. Същите се установяват и от събраните по делото писмени доказателства.

С доклада по делото, съдът е отделил като безспорно и ненуждаещо се от доказване в отношенията между страните обстоятелството, че процесната неустойка за непредставяне на обезпечение не е включена в размера на ГПР по кредита.

В клаузата на чл. 6 от Договора страните са уговорили, че заемателят поема задължение да представи обезпечение на договора – гарант, отговарящ на условията, установени в чл. 10, ал. 2, т. 1 от Общите условия и още едно от следните обезпечения: ипотека върху недвижим имот съгласно чл. 10, ал. 2, т.

3 от Общите условия, особен залог върху движимо имущество съгласно чл. 10, ал. 2, т. 2 от Общите условия, банкова гаранция съгласно чл. 10, ал. 2, т. 4 от Общите условия и ценна книга, издадена в полза на заемодателя.

В клаузата на чл. 8 от Договора е уговорена неустойка за неизпълнение на това задължение в размер на сумата от 423, 47 лева, която се заплаща разсрочено съобразно погасителния план към договора.

Договорът между страните е сключен при занапред установени от кредитодателя Общи условия, като страните не спорят, че последните са неразделна част от условията на договора.

С отговора на исковата молба, ответникът не оспорва обстоятелството, че в ГПР по кредита не е включена неустойката за непредставяне на обезпечение в размер на 423, 47 лева.

По своята правна природа неустойката представлява форма на договорна отговорност. Тя служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, чийто размер е предварително определен от страните. В настоящия случай неустойката е предвидена за неизпълнение на задължението на заемополучателя да осигури обезпечение на отговорността си към кредитора за заплащане на главното задължение по установения от заемодателя начин в чл. 6, ал. 1 от Договора във вр. с чл. 10 от Общите условия. Следователно задължението за заплащане на неустойка е уговорено като обезпечение за изпълнението на поетото в договора задължение за осигуряване на обезпечение на главното задължение на кредитополучателя да върне предоставената му в заем сума в срок, ведно с установеното възнаграждение на кредитора.

2

Така установеното задължение не може да се характеризира като неустоечна клауза, доколкото не изпълнява присъщите на неустойката функции за обезпечение изпълнение на задължението и обезщетение на вредите от неизпълнение на последното. Това задължение всъщност съставлява скрито под формата на неустойка допълнително възнаграждение за кредитодателя, т.е. последното е установено в противоречие с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този извод на съда – че с клаузата за неустойка, всъщност е предвидено допълнително възнаграждение за кредитора, се подкрепя и от начина, по който е установено това задължение, тъй като договора е предвидено неустойката да се заплаща на вноски подобно на главницата и възнаградителната лихва.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.

1, чл. 11, ал. 1, т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

Изискванията, които чл. 8 от Договора възвежда за потребителя, са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер. Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция в съответния размер, за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане, или поръчител, който да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към него. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” към договорната лихва към кредита и към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.

Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл.

19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Предвид това е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на 3 договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 47, 848 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече- както вече бе коментирано, неустойката е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, следва в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. В конкретния случай, това е особено съществено предвид обстоятелството, че в Договора като обща сума за заплащане от потребителя е посочена 682, 53 лв. В тази величина, обаче, не е включена дължимата по чл. 8 от Договора „неустойка”. Тоест, налице е и пълно разминаване между посочения в договора ГПР, дължима сума за заплащане и действително дължимата величина в края на заемния период.

С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че в процесния договор е налице несъответствие между действителния и отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, то следва да се приеме, че процесният договор за паричен заем е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Това осбстоятелство води до извод за основателност на предявения главен иск.

При този изход на правния спор – уважаване на предявения главен установителен иск и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да бъдат присъдени направените по делото разноски, които видно от представения по делото списък по чл. 80 ГПК възлизат в общ размер на 55 лева за заплатена ДТ.

В производството по делото ищецът е защитаван на основание чл. 38, ал.

1, т. 2 ЗАдв. от адв. Г. М. от АК - П.. Съдът определи адвокатското възнаграждение в размер на сумата от 400 лв. на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв., като взе предвид липсата на фактическа и правна сложност на делото и множеството сходни дела в съдилищата в Република България, по които е формирана богата и непротиворечива съдебна практика.

Мотивиран от гореизложеното, съдът

РЕШИ:

4

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между Г. А. А., ЕГН:

********** и „Креди Йес“ ООД, ЕИК: 200688545, че сключеният помежду им Договор за паричен заем с № ******г. Е НЕДЙСТВИТЕЛЕН, поради противоречието му със закона.

ОСЪЖДА Креди Йес“ ООД, ЕИК: 200688545 да заплати на Г. А. А., ЕГН: ********** сумата от 55 лева /петдесет и пет лева/, представляваща разноски за заплатена държавна такса.

ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв „Креди Йес“ ООД, с ЕИК:

200688545 да заплати на адв. Г. М. от АК - П., с адрес: гр. П., ул. „*****” № ***, сумата от 400 /четиристотин/ лева, представляваща адвокатско възнаграждение за осъществено безплатно процесуално представителство по гр.д. № 19957/2024 г. по описа на Районен съд – Пловдив, XXIII граждански състав.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд – Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.

Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________ 5