Решение № 5384 от 11.08.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5384 гр. София, 11.08.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично заседание на девети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Силвана Гълъбова

Членове:

Георги Ст. Чехларов

ДОРА З. ИЛИЕВА при участието на секретаря Антоанета Н. Стефанова като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно гражданско дело № 20261100501803 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ответника „Банка ДСК“ АД срещу решение от 09.10.2025 г., поправено с решение от 17.11.2025 г., по гр.д. №30239/2025 г. на Софийския районен съд, 46 състав, с което жалбоподателят е осъден да заплати на Б. Л. И. на основание чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД сумата от 4712,44 лв., представляваща платена при изначална липса на основание по договор за кредит за текущо потребление от 24.06.2022 г., ведно със законната лихва върху сумата от 4712,44 лв. от датата на предявяване на иска – 27.05.2025 г., до окончателното плащане на вземането, както и разноски по делото.

В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно, необосновано и постановено в нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Сочи, че първоинстанционният съд погрешно е приел договора за кредит за изцяло недействителен, извеждайки този извод от изолирано, превратно и едностранно тълкуване на приобщения по делото доказателствен материал.

Поддържа, че сключеният договор за застраховка представлява отделна допълнителна услуга с изцяло факултативен характер, която застрахователна премия законосъобразно е изключена от изчислението на ГПР. Сочи се още, че таксите за пакет „ДСК Флекси - 4“ се дължат на самостоятелно договорно основание за реално предоставени услуги, които са донесли на потребителя конкретни лихвени преференции. Предвид изложените съображения, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени изцяло обжалваното решение и да отхвърли предявения иск. Претендира разноски.

Въззиваемата страна Б. Л. И. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва подадената въззивна жалба и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено.

Претендира разноски.

Третите лица-помагачи „Групама Животозастраховане” ЕАД и „Групама 1

Застраховане” ЕАД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК не вземат становище по въззивната жалба.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС. За пълнота на изложението следва да се добави и следното:

С иска по чл.55 ЗЗД ищецът претендира връщането на нещо, което е дал на ответника и в негова тежест е да докаже единствено даването. В тежест на ответника е да докаже на какво основание е получил дадената му сума. Първата хипотеза на чл.55 ЗЗД е налице, когато ищецът докаже даването, а ответникът не докаже претендираното от него основание.

Втората и третата хипотеза на чл.55 ЗЗД са налице, когато ищецът докаже даването, ответникът докаже основанието, на което е получил даденото, но ищецът докаже и репликата си, че това основание не се е осъществило или е отпаднало.

Настоящият въззивен състав намира, че ищецът има качеството на потребител по смисъла на чл.9 ал.3 ЗПК и пар.13 т.1 ДРЗЗП, както и че процесният договор е за потребителски кредит, който попада под уредбата на ЗПК.

Разпоредбата на чл.22 ЗПК сочи, че когато не са спазени изискванията на чл.10 ал.1, чл.11 ал.1 т.7-12 и 20 и ал.2 и чл.12 ал.1 т.7-9, договорът за потребителски кредит е недействителен.

Съгласно разпоредбата на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК, договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения договора начин. Това изискване е пряко свързано с възможността на кредитополучателя потребител да съобрази с колко се оскъпява кредитът и да оцени дали е икономически изгодно сключването на сделката.

В тази насока е и приетото в решение на СЕС от 21.03.2024 г. по дело № С-714/22, съгласно което разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „годишен процент на разходите“ по смисъла на посочения чл.3 б. „и“ на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. на Съвета, когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит. В решението е посочено също, че когато тези разходи не са включени в ГПР, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем 2 главница. Липсата на коректно посочен ГПР означава, че не са изпълнени изискванията на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК.

Застрахователната премия по сключен договор за застраховка е разход, пряко свързан с договора за кредит, и следва да намери отражения в размера на ГПР, което в случая не е сторено, доколкото общата дължима сума от кредитополучателя, посочена в договора, е 54 387,74 лв., при ГПР от 8,36 %, а според приетото по делото заключение на ССчЕ, което и настоящият съдебен състав кредитира напълно, ГПР с включване на лихви, месечни такси и застрахователни премии 9,99 %, т.е. посоченият в процесния договор за кредит ГПР в размер на 8,36 % не включва дължимата месечна застрахователна премия към „Групама Животозастраховане” ЕАД и „Групама Застраховане” ЕАД. Този разход е изрично посочен в погасителния план към договора за кредит и същият несъмнено е бил известен на „Банка ДСК” АД, тъй като договорът за кредит и договорът за застраховка са сключени в един и същ ден и то от служител на банката, който е предложил на кредитополучателя застрахователния продукт. Вноските по договора за застраховка са описани в погасителния план и се дължат на същите дати, на които се дължат и вноските по договора за кредит. В този смисъл дължимата от ищеца застрахователна премия е била част от общия разход по кредита по смисъла на пар.1 т.1 ДР на ЗПК.

Когато не са спазени изискванията на чл.10 ал.1, чл.11 ал.1 т.7-12 и 20 и ал.2 и чл.12 ал.1 т.7-9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Предвид изложеното, кредитното правоотношение между страните се явява недействително на основание чл.22 вр. чл.11 ал.1 т.10 ЗПК.

Нормата на чл.23 ЗПК предвижда, че при недействителност на договора за кредит длъжникът дължи да възстанови на кредитора чистата стойност на предоставения финансов ресурс.

Предвид изцяло недействително възникналото договорно правоотношение, направените плащания от ищеца на суми за възнаградителна лихва и начислени месечни такси са извършени при начална липса на основание. С оглед на това по отношение на тези суми е налице фактическият състав на разпоредбата на чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД, тъй като същите подлежат на връщане на потребителя, поради което и предявеният осъдителен иск се явява изцяло основателен.

С оглед извода за недействителност на процесния договор за кредит поради нарушение изискванията на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК, то и не следва да бъдат разглеждани въведените от въззивника във въззивната жалба доводи относно таксите за пакет „ДСК Флекси - 4“.

Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд по отношение на предявения иск, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното с нея решение на СРС – потвърдено.

С оглед изхода на делото и направеното искане, на въззиваемата страна на основание чл.78 ал.3 ГПК се дължат разноски във въззивното производство, но доколкото същият не представил доказателства за направени такива, то и не следва да му бъдат присъждани.

Воден от гореизложеното, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение №18151 от 09.10.2025 г., поправено с решение №20873 от 17.11.2025 г., постановено по гр.д. №302393/2025 г. по описа на Софийски 3 районен съд, 46 състав.

РЕШЕНИЕТО е постановено при участие на третите лица-помагачи на страната на ответника „Групама Животозастраховане” ЕАД и „Групама Застраховане” ЕАД.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4