Решение № 358 от 07.07.2026, Районен съд - Дупница

РЕШЕНИЕ

№ 358 гр. Дупница, 07.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ДУПНИЦА, IІІ-ТИ СЪСТАВ ГО, в публично заседание на двадесет и трети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Светослав Ат. Пиронев при участието на секретаря Сашка Ив. Вукадинова като разгледа докладваното от Светослав Ат. Пиронев Гражданско дело № 20261510101076 по описа за 2026 година

Производството е образувано по искова молба на Т. С. Ц. против „Софитекс Къмпани“ ООД.

Ищцата твърди, че е била страна по трудово правоотношение с ответника, по силата на което заемала длъжността „***“. Заявява, че в периода от 12.02.2026г. до 21.02.2026 г., както и в периода от 25.02.2026г. до 29.03.2026г. е била в отпуск по болест, за което представила болнични листове, а на 23.02.2026г. и 24.02.2026г. била на работа. Междувременно на 16.02.2026г. подала до ответника заявление за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие, считано от 23.02.2026г. На 24.02.2026г. получила по е-мейл, а на 02.03.2026г. и чрез куриер заповед № 002 от 23.02.2026г., с която трудовото правоотношение между страните било прекратено. Намира заповедта за незаконосъобразна, като счита същата за немотивирана (тъй като не било посочено основанието за прекратяване на трудовия договор). Изтъква, че ищцата не е подавала предизвестие за прекратяване на трудовия договор, а единствено предложение по чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ. Моли за признаване на уволнението за незаконно и неговата отмяна, както и за възстановяването й на заеманата преди уволнението длъжност, както и за осъждането на ответника да заплати сумата от 622 евро, представляваща обезщетение за оставането й без работа в периода от 23.02.2026г. до 19.03.2026г., както и 469,98 евро – неплатено възнаграждение за трудов и професионален опит за периода от 31.07.2026г. до 23.02.2026г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба -19.03.2026г. до окончателното плащане и 27,62 евро – мораторна лихва за периода от 31.07.2025г. до 23.02.2026г.

Ответникът е депозирал в срок отговор по реда на чл. 131 ГПК, с който оспорва предявения иск като неоснователен. Поддържа, че трудовото правоотношение между 1 страните било прекратено поради неявяване на ищцата на работа три дни. Заявява, че работодателят получил предложението на ищцата за прекратяване на договора на 23.02.2026г., когато е поставена и резолюция върху заявлението. Възразява, че болничният лист е представен на работодателя след прекратяване на трудовото правоотношение. Моли за отхвърляне на предявените искове.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства, намира следното:

Предявените конститутивни искове за отмяна на уволнението и за възстановяване на ищцата на заеманата до уволнението длъжност са с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, респ. чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ, осъдителният иск за заплащане на обезщетение за оставане без работа в резултат от незаконното уволнение е с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл.

225 КТ, искът за заплащане на неплатено възнаграждение за трудов и професионален опит е с правно основание чл. 128, т. 2 КТ, а искът за мораторна лихва е по чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

По отношение на останалите искове, цитирани в писмената защита на ищцата са налице влезли в сила определения, с които същите не са приети за разглеждане в настоящото производство, поради което не следва да бъдат разглеждани по същество.

По иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ:

В тежест на ищцата е да докаже наличието на трудово правоотношение с ответника, както и че трудовото й правоотношение с ответника е прекратено, а в тежест на ответника е да докаже, че е било осъществено твърденото от него основание за прекратяване на трудовото правоотношение (неявяване на ищцата на работа повече от три дни, съотв. спазването на процедурата по установяване на дисциплинарното нарушение).

Спорът между страните относно законността на уволнението се свежда до това дали заповедта отговаря на изискванията за мотивиране на уволнителното основание, респ. дали в случая същото е било действително осъществено. По тези въпроси съдът намира следното:

В Кодекса на труда не е предвидено изрично задължение на работодателя да мотивира заповедта за уволнение, но в съдебната практика е възприето разбирането, че във всички случаи работникът или служителят следва да е наясно с фактическото основание за прекратяване на трудовия договор. Това изискване е в съответствие с принципите за гарантиране и защита правото на труд и законоустановеност на основанията за уволнение, а несъобразяването му е в състояние да доведе до неприемливия резултат работникът или служителят да узнае фактическата причина за прекратяването едва с отговора на исковата молба (в под. смис. вж. мотивите на Тълкувателно решение № 4 от 01.02.2021г. на ОСГК на ВКС по тълк. д. № 4/2017г., Решение № 314 от 30.10.2014г. по гр.д. № 840/2014г. на IV г.о, ВКС и мн. др.). Няма законова пречка мотивите в заповедта да се изчерпват и с цитиране на правната норма, тогава, когато тя не предполага различни фактически основания. Решаваща е преценката дали в рамките на изложените мотиви работникът или служителят е в състояние да разбере кои са фактите в обективната действителност, поради които трудовото 2 правоотношение се прекратява.

В настоящия случай от съдържанието на процесната заповед № 002/23.02.2026г. е видно, че в същата не е посочено каквото и да било основание за прекратяване на трудовото правоотношение. Цифровото възпроизвеждане на разпоредбите на чл. 126, ал. 1 КТ и чл.

220, ал. 1 КТ също не навежда на нито една хипотеза на прекратяване на трудовия договор, предвидена в Кодекса на труда, доколкото в първата единствено са уредени задълженията на работника и служителя при изпълнение на възложената работа, а втората урежда правото на обезщетение за неспазено предизвестие. Словесното отбелязване, че „причини за прекратяване на трудовия договор“ са „неспазено предизвестие от служител“ също не сочи на нито една от възможностите по гл. XVI, раздел I от КТ. В заповедта за уволнение не се съдържа и никакво препращане към друг документ, в който да са посочени фактическите причини, обуславящи конкретно уволнително основание, с чието съдържание да е била запозната ищцата.

По изложените съображения, следва да се приеме, че при прекратяване на трудовото правоотношение ищцата не е била наясно с конкретното фактическо основание, на което работодателят е прекратил трудовия договор. Липсата на мотиви в заповедта за уволнение съществено засяга правото на защита на ищцата, което обуславя и извода за незаконосъобразност на извършеното уволнение, което подлежи на отмяна.

Съдът не дължи произнасяне по твърдяното от ответника основание - неявяване на ищцата на работа. Дори и да се приеме, че е налице позоваване на основанието по чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ, същото е сторено за пръв път с отговора на исковата молба, а фактическата причина за прекратяване на трудовия договор следва да е известна на работника или служителя при прекратяване на трудовото правоотношение.

Единствено за прецизност на изложението следва да се отбележи, че съдът дължи произнасяне само в рамките на използваното от работодателя основание и следва да провери само неговата законосъобразност. Съдът не може да излезе извън очертания с оспореното уволнение предмет на делото и да преценява наличието или липсата на фактическия състав на друго, непосочено от работодателя основание за прекратяване на трудовото правоотношение (Решение № 320 от 07.01.2016г. по гр.д. № 2087/2015г. на III г.о., ВКС). Този извод следва от обстоятелството, че в даден случай е възможно да е налице повече от едно основание за прекратяване, като работодателят трябва да определи кое от тях да приложи в съответствие с фактите от действителността и това е едно от изискванията за законно упражняване на правото на уволнение, което подлежи на съдебен контрол и е основен предмет на разглеждане по делата с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ (Решение № 2301 от 24.01.2007 г. по гр. д. № 947/2004 г. на III г.о., ВКС). В конкретния случай нито в оспорената заповед, нито в срока по чл. 131 ГПК, ответникът не се е позовал на основанието по чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ, поради което съдът не дължи преценка за неговото осъществяване. Независимо от това, за пълнота следва да се посочи, че в случая не може да се приеме, че работодателят е възприел като основание за прекратяване именно чл. 325, ал.

1, т. 1 КТ, доколкото не е посочено в нито един момент от възникване на спора между 3 страните. Освен това, обсъжданата хипотеза не кореспондира и на изявлението в заповедта за „неспазено предизвестие“, както и на позоваването в нея на дължимо от ищцата обезщетение по чл. 220 КТ.

Ето защо, уволнението следва да се признае за незаконно, като се отмени заповедта, с която е извършено.

По отношение на иска по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ:

Предвид акцесорния характер на иска за възстановяване на работа и обстоятелството, че атакуваното уволнение е незаконно, както и че трудовото правоотношение между страните е за неопределено време, предявеният иск за възстановяване на ищцата на заеманата до уволнението длъжност „***“ също следва да се уважи като основателен.

По отношение на иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225 КТ:

Основателността на иска е предпоставена от установяването на следните предпоставки: 1/ уволнението на работника или служителя да е признато за незаконно; 2/ да е налице вреда, съизмеряваща се с пропуснатото от работника или служителя трудово възнаграждение за времето след уволнението, през което е останал без работа, но за не повече от шест месеца, а при започване на работа на по-нископлатена длъжност – разликата в заплатите; и 3/ причинна връзка между незаконното уволнение и оставането на служителя без работа.

В настоящия случай е прието, че уволнението на ищцата е незаконно, от представеното копие от трудовата книжка (л. 12-13) се установява, че в периода от 23.02.2026г. до 19.03.2026г. ищцата не е започнала работа при друг работодател, а от приложения фиш за заплати (л. 11) е видно, че последното получено основно трудово възнаграждение се равнява на 622 евро, при което на основание чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225 КТ в полза на ищцата е възникнало вземане за обезщетение в претендирания от нея брутен размер.

По исковете по чл. 128, т. 2 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД:

В тежест на ищцата е да докаже наличието на трудово правоотношение с ответника, както и че в нейна полза е възникнало вземане за трудово възнаграждение в претендирания размер, а в тежест на ответника е да докаже заплащането на дължимото трудово правоотношение, а по иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД е в тежест на ищцата да докаже, че същата има главно вземане срещу ответника, както и изпадането на последния в забава.

В настоящия случай от съдържанието на трудовия договор на ищцата е видно, че трудовото й възнаграждение включва основно трудово възнаграждение (чл. 4) и допълнително трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит от 0,6 % за всяка прослужена година (чл. 5 от договора и чл. 4 от допълнително споразумение от 12.01.2026г.).

Ответникът не е оспорил нито възникването на претендираните главни задължения, нито е навел конкретно възражение срещу така изчислената стойност на дължимото 4 възнаграждение през процесния период. Ето защо, доколкото съдът е ограничен от наведените от страните твърдения и възражения (чл. 6, ал. 2 ГПК, чл. 8, ал. 2 ГПК), следва да се приеме, че предявеният иск за главница за сумата от 469,98 евро се явява основателен и като такъв следва да се уважи изцяло.

С оглед акцесорния характер на претенциите се явяват основателни и исковете за мораторна лихва за сумата от 27,62 евро за периода от 31.07.2025г. до 23.02.2026г., както и от подаване на исковата молба до окончателното плащане.

По разноските:

С оглед изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ищцата има право на разноски в размер на 620 евро – адвокатско възнаграждение. На основание чл. 78, ал. 6 ГПК, ответникът следва да бъде осъден да заплати в полза на бюджета на съдебната власт, по сметка на Районен съд - Дупница сумата от 85,68 евро - държавна такса.