Определение № 100 от 12.01.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 100 гр. София, 12.01.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на осми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Дияна Ценева

Членове:

Теодора Гроздева

Милена Даскалова като разгледа докладваното от Дияна Ценева Касационно гражданско дело № 20248002104606 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. Х. П. и А. Н. А., чрез общия им пълномощник по делото адв. М. И., срещу решение № 519 от 30.04.2024 г. по въззивно гр. д. № 3010/2023 г. на Софийски апелативен съд.

Жалбата е подадена в срока по чл. 283 ГПК против подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт по смисъла на чл. 280, ал. 3 ГПК, от процесуално легитимирана страна и в съответствие с изискванията за редовност по чл. 284 ГПК, поради което са налице предпоставките за разглеждането по реда на чл. 288 ГПК.

В касационната жалба са наведени доводи за недопустимост на постановеното решение, евентуално за неправилност на същото поради необоснованост, нарушение на съдопроизводствените правила и на материалния закон.

Жалбоподателите се позовават на предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК при доводи за противоречие с ТР № 4/2012 г. и ТР № 10/2012 г. на ОСГК на ВКС, както и с конкретни решения на касационната инстанция по чл. 290 ГПК, но без да е изведена изрична формулировка на конкретен правен въпрос. Считат също така, че касационното обжалване следва да се допусне в приложното поле на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поради значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото на следните правни въпроси, по които 1 според касаторите липсва съдебна практика, а именно:

1. Допустимо ли е съдът да допуска едно и също лице в две качества – свидетел и процесуален представител на ищеца /М. К./ и да постановява своя съдебен акт именно въз основа на тези свидетелски показания?;

2. След като по делото има събрани доказателства, които са относими към спора – свидетелски показания на З. М., съгласно които показания става ясно, че имотът е закупен със средства на М. Т. и само формално се води на името на ищеца, допустимо ли е съдът да приема, че не били събрани доказателства в тази насока?;

3. Допустимо ли е съдът при наличието на приети и неоспорени по делото писмени доказателства /удостоверение за наследници на А. Б./ да приема, че не са допустими свидетелски показания по реда на чл. 165, ал. 2 ГПК за установяване на симулативната сделка?;

4. Допустимо ли е съдът да приема, че едно юридическо лице /ищецът/ е собственик на имот само въз основа на нотариален акт, без в счетоводството на това юридическо лице да има счетоводни записи за този имот, без същият да се води като ДМА и без да има решение на духовния съвет или друг орган за закупуване на недвижим имот, както и без да са налице доказателства за това дали тази църква не се е саморазпуснала, за да има изобщо процесуална легитимация в настоящото производство?;

5. Допустимо ли е съдът да се произнася по иск, по който вече се е произнесъл в друго съдебно производство със СПН, а именно искът за предаване на владението, при положение, че не е налице каквото и да било правоотношение между страните, както и допустимо ли е съдът да се произнася свръхпетитум и извън претенцията от ищеца в хода на производството?;

6. Допустимо ли е съдът да приема за доказани факти, за които по делото няма събрани доказателства, а същевременно от събраните доказателства напълно се опровергават изводите на въззивния съд относно това за какви цели е бил използван процесният имот?;

Ответникът по касация Арменска евангелска съборна църква - гр. София, представлявана от М. О. К. чрез адв. Д. С., оспорва жалбата в писмен отговор.

Претендира разноски за адвокатско възнаграждение съобразно представен договор за правна защита и съдействие.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:

2

С обжалваното решение е потвърдено решението от 14.08.2023 г. по гр. д. № 10208/2020 г. на Софийски градски съд, с което на основание чл. 108 ЗС Арменската евангелска съборна църква - гр. София е призната за собственик на самостоятелен обект с идентификатор *** по КККР на [населено място], представляващ апартамент № 7 на ет. 4 от сградата на [улица] ответниците сега касатори, са осъдени да й предадат владението върху имота.

Въззивната инстанция е приела, че по делото е обявено като безспорно с определението по чл. 140 ГПК, че описаният в исковата молба имот е идентичен с този по представения нотариален акт от 1956 г.; че същият се владее към настоящия момент от ответниците, както и че между страните има постановено влязло в сила съдебно решение, с което е отречено съществуването на договорни отношения между тях, по силата на които спорният жилищен апартамент да е предоставен за ползване от семейството на ответниците на основание договор за заем за послужване от 1980 г.

За да признае претендираните от ищеца права, съдът се е позовавал на посочения нотариален акт от 1956 г., който легитимира Църквата като купувач по сключен с Д. Ж. Д. договор за покупко-продажба на процесния апартамент.

Намерил е за неоснователни възраженията на ответниците за липса на правоспособност на ищеца Арменска евангелска съборна църква по съображения, че нейното съществуване като правен субект се установява от представените удостоверения за актуално състояние и надлежното й вписване в регистрите на вероизповеданията. Приел е за обоснован правния интерес от търсената защита, като е изложил конкретни съображения и по отношение доводите на ответниците за липсата на процесуални предпоставки, респективно наличието на процесуални пречки, за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск.

Във връзка с поддържаното твърдение за привидност на сключения през 1956 г. договор /че купувач по договора е наследодателя на ответниците А. Б./ съдът е посочил, че по делото липсва писмен документ по смисъла на чл. 165, ал. 2 ГПК, поради което свидетелски показания за разкриване на твърдяната симулация са недопустими. Независимо от това обаче е обсъдил свидетелските показания и е направил извод, че те не доказват главно и пълно твърдяната от ответниците персонална симулация. Показанията на свид. С. в тази насока са оценени като недостатъчно категорични и достоверни, доколкото същата е свидетелствала за факти и обстоятелствата, които не е 3 възприела лично, а е узнала от трети лица, и показанията й противоречат на останалите събрани по делото гласни доказателства.

Въз основа на изслушаните свидетелски показания и събраните писмени доказателства е споделена като доказана и житейски обоснована тезата на ищеца, че ответниците са били допуснати да живеят в закупения от него апартамент като семейство на пастира - водач на Арменската евангелска съборна църква - гр. София. На това основание е изключено приложението на презумпцията на чл. 69 ЗС в отношенията между страните, а същевременно с това е прието, че липсват доказателства така установеното държане на процесния имот да е превърнато във владение чрез промяна в субективното намерение на неговите ползватели, която промяна да е манифестирана по явен и несъмнен начин пред собственика. Прието е също, че в случая се установява и извънсъдебно признание на правата на ищеца върху имота. Като израз на това са посочени внасянето на данъци за имота от ответниците с посочване на Църквата като задължено лице, допускането на нейните гости до имота и на последно място – изходящото от В. П. писмо в отговор на отправена от ищеца нотариална покана, с което същата признава правата му и изразява съгласие да предаде ключовете от имота, но моли за продължен срок за изпълнение.

При така изложените съображения от въззивната инстанция е обосновавала изводът, че ищецът се легитимира като приобретател на процесния имот по силата на обективираната в представения официален документ сделка, чиято действителност не е опровергана по делото.

Искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК е обосновано с твърдения, че въззивният съд при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила не е направил нов доклад и не е разпределил доказателствената тежест спрямо очертания предмет на спора, освен това постановил решение при липса на активна процесуална легитимация и липса на правен интерес от търсената защита по чл. 108 ЗС.

Тези твърдения не съответстват на действителната фактическа и правна рамка на спора, така както е очертана от първоинстанционния и въззивния съд. В мотивите си и двете съдебни инстанции са изложили конкретни и ясни съображения за неоснователност на поддържаните от ответниците защитни тези. Направените правни изводи не разкриват нарушения, които да обуславят извод за вероятна недопустимост на производството както по отношение на 4 активната процесуална легитимация на ищеца, така и по отношение на правния му интерес от търсената защита. Противно на поддържаното от ответниците становище, постановеното между страните влязло в сила съдебно решение формира сила на пресъдено нещо само и единствено по конкретно наведените в него като основание на иска обстоятелства и по никакъв начин не препятства възможността в последващо съдебно производство да се приеме за установено, че между страните съществува някакво друго облигационно отношение, различно от отреченото в предходно водения между тях съдебен спор /договор за заем за послужване от 1980 г./. Не може да бъде споделено виждането на ответниците, че липсва правен интерес от осъдителния петитум на иска по чл. 108 ЗС. Пътят на защита чрез този иск е отворен за собственика както по отношение на лице, което оспорва правата му и твърди да владее имота за себе си, така и по отношение на лице, което е допуснато до имота от собственика, но неоснователно отказва да върне фактическата власт след отправена покана. Именно това е и значението на направените от процесуалния представител на ищеца уточнения в първото открито съдебно заседание по отношение на изготвения доклад от съда, които уточнения не обосновават извод за липса на правен интерес от търсената защита и не могат да се приемат като отказ или оттегляне на искането за предаване на владението над него.

Не е налице и твърдяното противоречие на въззивното решение с Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, в което изрично е прието, че въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада на делото. Когато във въззивната жалба или отговора страната се позове на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с него, дори и да прецени тези оплаквания за основателни, въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и в съдържанието, уредено в чл. 146, ал. 1 ГПК, тъй като характерът на въззивната дейност изключва повторение на действията, дължими от първата инстанция. В тази хипотеза въззивният съд дължи единствено даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК е извинителна причина за допускането на тези 5 доказателства за първи път във въззивното производство. В случая оспорените от касаторите изводи на съда не са свързани с нови обстоятелства, по отношение на които да не е била разпределена доказателствената тежест, нито пък с такива, които да са обосновани от съда единствено с констатацията за липса на каквито и да било доказателства по отношение на тях.

Касационното обжалване не следва да се допуска и в контекста на релевираното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Това следва от липсата на конкретно формулиран въпрос, което представлява формално основание за необсъждане на доводите за противоречие с практиката на ВКС по смисъла на задължителните разяснения, дадени в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК. Съгласно горепосоченото тълкувателно решение, основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК, поради което и същите не могат да бъдат мотивирани с въпроси, респ. оплаквания, които касаят възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или обсъждането на събрания по делото доказателствен материал.