Решение № 245 от 21.07.2022, Окръжен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 245 гр. ХАСКОВО, 20.07.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ХАСКОВО, III-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: ТОШКА ИВ. ТОТЕВА

Членове:

АННА ВЛ. ПЕТКОВА

ЙОНКО Г. ГЕОРГИЕВ при участието на секретаря Д.Й. Х. като разгледа докладваното от АННА ВЛ. ПЕТКОВА Въззивно гражданско дело № 20225600500298 по описа за 2022 година

Производството е по реда на Глава XXV от ГПК.

С Решение № 260023/15.02.2022 г., постановено по гр.д. № 428/2021 г., РС – Хасково признал за установено по отношение на Г.И.Г., с ЕГН ********** и К.И.Г., с ЕГН **********, двете с адрес гр. ***, че В.Н. Д., с ЕГН ********** и А.Н. Д., с ЕГН **********, двете с адрес с.***, общ.

Хасково, са собственици на следния недвижим имот, а именно: реална част от обща площ от 44 кв.м. (северен участък с площ 33 кв.м. и южен участък с площ 11 кв.м.), представляващ придаваемо място по дворищна регулация от дворно място с планоснимачен номер ** (УПИ ***) към УПИ ***, целият с площ от 1 175 кв.м., в кв. *** по плана на с.*** , общ. Хасково, обл. Хасково, одобрен със Заповед № 2166/1936 г., при граници на целия имот: улица, УПИ с № II, V, III и VII, оцветени в жълт цвят на скицата от вещото лице, неразделна част от решението – л. 70 от делото и осъдил Г.И. Г. и К.И. Г. да предадат владението на реалната част от имота на В.Н.Д. и А.Н.Д., като искът в останалата му част за признаване на установено в отношенията между страните, че ищците са собственици на реална част с обща площ от 60 кв.м., 1 респ. осъждане на ответниците да им предадат владението, за разликата над 44 кв.м. до предявената претенция от 60 кв.м. С решението съдът осъдил Г.И.

Г. и К.И. Г. да заплатят на В. Н. Д. и А.Н. Д. сумата в размер на 1 120 лв., представляваща направени разноски по делото.

Недоволни от така постановеното решение са останали въззивниците Г.И.Г. и К.И.Г., които чрез упълномощения адв. Г., го обжалва в цялост.

Излагат се доводи, че атакуваното решение било неправилно. Съдът не бил дал отговор на въпроса дали регулационният план от 1936 г. бил приложен.

Не били изложени мотиви и по възраженията, направени с отговора на исковата молба, касаещи изтичането на сроковете в § 6, ал. 2 и ал. 4 от ПР на ЗУТ, съответно трансформирането на правото на собственост върху парцела в право на собственост върху имота, за който е отреден, като само бил отбелязал, че тези възражения били неоснователни, тъй като изясняването им било неотносимо за решаване на правния спор. В Закона за благоустройството на населените места в Княжество България, действал от 1905 г. до 1941 г. не се съдържала разпоредба, уреждаща пряко отчуждително действие по отношение на недвижимите имоти, придаден към парцели ли други лица по дворищно-регулационния план и тези имоти се считали отчуждени по силата на самия план. Основен въпрос бил дали регулационният план бил приложен, като отговорът му бил важен за приложението на § 6, ал. 2 и ал. 4 от ПР на ЗУТ. Разясненията, дадени в ТР № 3/1993 г. на ОСГК на ВКС, били приложими към спора и касаело прилагането на регулационен план, одобрен през 1936 г., защото законодателството във връзка с регулационните планове до приемане на ЗУТ, предвиждало право на собственост върху придадените по регулация части от един имот към друг да се придобиват по силата на самата регулация от момента на влиза в сила на плана, но само ако регулационният план бил приложен. Съгласно действащите до приемането на ЗУТ закон, с влизането в сила на дворищнорегулационния план се придобивала само голата собственост върху придаваемото се място, ведно с правото да се заплати неговата стойност по установения от закона ред и след това се придобивали правомощията да се получи владението и да се ползва имота. До същия момент регулацията не се считала за приложена и придаваемият се имот запазвал своята правна индивидуалност, фигурирал като отделен имот по имотната ведомост към плана и всяко бъдещо изменение на плана следвало да се съобразява с този 2 имот. Според постановките на посоченото ТР, собствеността върху придаваемите части преминавала по силата на самата регулация, но тя получавала значение на безусловно придобивно основание от деня, когато е приложена, тъй като дотогава при евентуалното изменение или създаване на цялостна нова регулация се изхождало от първоначалното положение на имотите, съгласно чл. 33, ал. 1 и 2 от ЗТСУ. Това означавало, че отчужденията по дотогавашната регулация отпадали с обратна сила и се считало, че към парцела не се придавал имот на друго лице, т.е. действие било подчинено на условие от прекратителен характер. Предвид чл. 35, ал. 3 от Закона за благоустройството на населените места в Княжество България от 22.01.1905 г., действал до 1941 г., крепостните актове на уголемени или намалени по регулационен ред отделни недвижимост се издават от нотариуса d’office, с обяснителна бележка и скица на съответното общинско управление.

Това се правило след окончателно изпълняване на всички нужди, в случая условия и уравняване или гарантиране (чл. 33) на регулационните сметки, съгласно чл. 9,12, 13, 14, 15, 16, 20, 21, и 33 от закона. След заплащане на придаваемото място, новият собственик можел да се снабди с нотариален акт за собственост върху него, който съгласно чл. 36 от закона, било основани за служебно въвеждане във владение на отчуждените места. Съгласно чл. 297 от Закон за благоустройство на населените места от 1941 г., този ред бил запазен за незавършени производства по прилагане на дворищни регулации. Ищците не били доказали, че процесните придаваеми част за заети по законоустановения ред, че са въведение във владение и имат нотариални актове за собственост за тези места. Нямало спор между страните, че тези придаваеми места не са владяни от съотвените собственици, нито последните били въвеждани във владение и имали нотариални актове за собственост по регулация, по смисъла на чл. 34 от Закона за благоустройството на населените места в Княжество България. От доказателствата по делото не можело да се направи извода, че паричните обезщетения за придаваемите се части били заплатени. По делото не били представени доказателства за изпълнена процедурата за отчуждения и обезщетения по дворищно-регулационни планове. След като не била приложена регулацията за придаваемите места, по силата на §6, ал. 2 и ал. 4 от ЗУТ, след изтичане на предвидените срокове, отчуждителното действие било отпаднало по силата на закона. Моли съда да отмени обжалваното решение и да отхвърли предявения иск. Претендират се 3 разноски за двете инстанции.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемите В. Н. Д. и А.Н.Д., чрез упълномощения адв. П., депозират писмен отговор, с който оспорват като неоснователни твърденията, изложени във въззивната жалба. Молят съда да потвърди обжалваното решение и да присъди на страната разноски за въззивната инстанция.

С Определение № 260030 от 01.04.2022 г., постановено по гр.д. № 428/2021 г., РС – Хасково, е оставил без уважение молба, подадена от Г. И.Г. и К. И. Г. за изменение на решението, в частта за разноските.

Недоволни от така постановеното определение са останали въззивниците Г.И.Г. и К.И.Г., които чрез упълномощения адв. Г., го обжалват като незаконосъобразно.

В срока по чл. 248, ал. 3, вр. чл. 263, ал. 1 от ГПК, отговор от въззиваемите не е постъпил.

В съдебно заседание пред въззивната инстанция въззивниците Г.И.Г. и К.И.Г. не се явяват. Явява се упълномощеният адвокат Г..

В съдебно заседание пред настоящата инстанция въззиваемите В. Н. Д. и А.Н.Д. не се явяват. Явява се упълномощеният адвокат П..

Пред въззивната инстанция не са представени нови доказателства и не са направени доказателствения искания.

Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради което е допустима. Разгледана по същество е неоснователна.

Хасковският окръжен съд, като прецени изложените от страните доводи и доказателствата по делото и във връзка с доводите и оплакванията на страните, приема следното:

Първоинстанционният съд е бил сезиран от ищците В. Н. Д. и А. Н. Д. с иск с правно основание чл. 108 от ЗС, с искане да се признае за установено по отношение на ответниците Г. И.Г. и К.И.Г., че са собственици на реална част от 60 кв.м. в имот УПИ *** с площ от 1175 кв.м., в кв.***, по плана на с.***, общ. Хасково, одобрен със Заповед № 2166/1936 г., при граници на целия имот: улица, УПИ с № II, V, III и VII, която част е заключена между 4 парцелната и имотна граница в южния край – от лицата на парцелите – до средата на изградената на парцелната граница сграда, обозначена на скицата с буквите „об“, както и в заключеното пространство между имотна и парцелна граница в посока юг-север между двата имота, с начало североизточен ъгъл на сградата, построена в УПИ *** и обозначена на скицата с буквите „об“ до пресечната точка, лежаща на междупарцелната граница между имотите, получаваща се от пресичането на парцелната границата и мисленото продължение на изток на северната стена на плевнята, построена в УПИ *** и обозначена на скицата в буквите „пл“, както и да осъди ответниците да им предадат владението върху тази част.

Ответниците оспорили предявения иск като неоснователен.

За да уважи частично предявения от ищците иск, районният съд е приел в мотивите към решението, че по отношение на процесната реална част от имота на ищците бил приложим кадастрален и регулационен план на с. ***, общ. Хасково, одобрен със Заповед № 2166/1936 г., при липса на данни за нови кадастрални и регулационни планове, съобразно действащата към момента на влизането му в сила нормативна уредба (Закона за благоустройството на населените места в Княжество България от 22.01.1905 г.), според която регулацията имала пряко отчуждително действие по отношение на недвижимите имоти, придадени към парцели на други лица по дворищно-регулационния план, тези имоти се считали отчуждени по силата на самия регулационен план. Така, заплащането на обезщетение на собственик за отчуждения му имот не е елемент от фактическия състав на придобиването на собствеността.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

На основание чл. 269 от ГПК, относно правилността на решението въззивната инстанция ще се произнесе по спорния предмет единствено в очертаните от въззивната жалба рамки.

Първоинстанционният съд е обсъдил обстойно и пространно посочените от страните допустими и относими доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, поради което постановил своя съдебен акт при напълно изяснена фактическа обстановка.

Настоящият състав на въззивния съд, споделя както фактическите констатации, направени от първата инстанция, така и окончателните правни 5 изводи за разрешаването на спора, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на обжалваното решение на Районен съд – Хасково.

Освен представените от страните писмени доказателства и ангажираните от страните гласни доказателства посредством разпита на свидетелите Г.Т.Д., Н.М.Д. и И.Г.Г., с оглед пълното изясняване на делото от фактическа страна, е била назначена и съдебно-техническа експертиза, по която е представено заключение от назначеното вещо лице.

Страните по делото не оспорват изведената от районния съд фактология по делото, която на база събраните по делото доказателства е следната:

Не е спорно по делото, че с одобрен през 1936 г. регулационен и кадастрален план на с. ***, е предвидено придаване на част от имот пл. № ***- собствен на ответниците към УПИ *** - собствен на ищците, че придаваемите части не са заети от ищците, а са във владение на ответниците, както и че вътрешната регулационна линия между УПИ-*** и УПИ-***, не съвпада с имотната граница между имотите - *** и ***, в частта предмет на иска. По силата на нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № ***, том ***, рег. № ***, дело № ***г. на Нотариус Христина Колева, с рег.

№ 081 на НК, вписван в Служба по вписванията – Хасково акт № ***, том ***, дело № *** г., вх. рег. №***/19.04.2004 г., ищците В. Н. Д. и А. Н. Д. са придобили УПИ *** с площ от 1175 кв.м., в кв.*** по плана на с. ***, общ.