Решение № 3369 от 22.11.2022, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3369 гр. София, 22.11.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на девети ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Ваня Н. Иванова

ДЕСИСЛАВА АЛ. АЛЕКСИЕВА при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело № 20211100515131 по описа за 2021 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.

С решение № 20137561 от 13.06.2021 г. по гр.д.№ 15841 по описа за 2019 г. се : ОСЪЖДА В. А. М. да заплати на Ж. Г. П., на осн. чл.31 ал.2 от ЗС, сумата от 9 600.00 лв., представляваща обезщетение за лишаване от възможността ищцата да ползва съсобствения им недвижим имот, находящ се в гр.София, ул. „*******, за периода от 01.03.2017 г. до 28.02.2019г., на осн.чл.86 от ЗЗД сумата от 1 000.00 лв., представляваща обезщетение за забава за периода от 01.03.2017 г. до 28.02.2019 г.

В тежест на ответника/в полза на ищцата са възложени разноските в процеса.

Постъпила е въззивна жалба от ответника пред СРС- В. А. М..

Твърди се, че решението е недопустимо, тъй като той не бил собственик на имота, както и че не била налице съсобственост с ищцата на процесния имот.

Позовава се на ТР 7/2012 г. на ВКС. По отношение на въззивника можело да се приеме, че е трето лице чрез което съсобственикът упражнява ползване на 1 съсобствения имот, но той не носел задължение да предостави достъп до имота. Този достъп следвало да се изиска от съсобственика, а не от ползвателя. Това възражение не било изследвано от СРС, което водело до недопустимост на така постановеното решение. Дори в диспозитива на решението съдът бил посочил, че ответника е съсобственик, който извод бил немотивиран. По същество се излагат доводи, че за периода от 01.03.2017 г.28.02.2019 г. ищцата не била възпрепятствана от ответника да ползва имота.

Действително, ищцата нямала ключ от имота , но това било по нейна вина.

Ответникът искал да й предостави ключ от имота, но ищцата не проявила желание, тъй като имота бил в изключително занемарено състояние. С отговора по искова молба също било отправено предложение за предоставяне на ключа, както и това предложение било поддържано в течение на производството пред СРС, но процесуалния представител на ищцата отказал да получи ключа. Това било установено от показанията на разпитаната по делото свидетелка, както и признанията на процесуалния представител на ищцата, която посочила, че ключ й е предлаган, но тя отказала да го получи.

Сочи, че имота бил отворен от ЧСИ с ключар, тъй като ответника по това време бил извън страната, а съсобственичката живеела в Германия. Твърди, че е висящо изп.дело относно делото за делба като ищцата била назначена за пазач докато трае процесът. Сочи, че показанията на свидетелката на страната на ищцата датирали от 2007 г. Твърди, че процеса се води единствено във връзка с воденото изп.дело по което ищцата се надявала да й бъде възложен имота като се извърши прихващане между сумите, които тя следва да заплати на ответника и тези по претендираните от нея обезщетение като по този начин ответника нямало да получи нищо.

Иска се от настоящата инстанция да отмени решението на СРС и да постанови друго, с което претенцията по чл.31,ал.2 ЗС да се отхвърли изцяло като неоснователна. Претендират се разноски.

По въззивната жалба е постъпил отговор от ищеца пред СРС- Ж. Г. П., в който е изразено становище за неоснователност на въззивната жалба и правилност на така постановеното решението.

Въззиваемата излага доводи, че не са допуснати сочените от въззивника нарушения. Делото се водело срещу М., тъй като той бил носител на пожизненото и безвъзмездно право на ползване върху процесния имот. Счита, че искът щял да бъде недопустим, ако се водел срещу съсобственичката Е.Щ., тъй като тя 2 притежавала „голата собственост“. Налице били предпоставките за уважаване на претенцията по чл.31,ал.2 ЗС. По делото по безспорен начин било установено, че ответника ползва сам процесния имот. Удостоверено било от самия ответник, че ключа през цялото време се държи от него. По отношение на довода на въззивника, че е предлагал ключ на процесуалния представител на ищцата, се сочи, че адв.Г. не била упълномощена да получи ключ. Освен това ключовете били два – един от апартамента и един от входа на сградата, която също се заключвала. При предоставяне само на единия от ключовете нямало как да се осигури достъп до апартамента. Освен това предложението не било направено по съответния ред. Освен това, ако била получила ключа нямало как да се удостовери, че е истинския и точно за вратата на процесния имот, при което въззивникът щял да твърди, че й е предоставил ключ.

Твърдението на въззивника, че вратата е отворена от ЧСИ с ключар означавало, че ищцата не била имала достъп до имота. Не се претендират разноски.

По допустимостта на въззивната жалба:

За обжалваното решение въззивникът е бил уведомен на 28.06.2021 г.

Въззивната жалба е подадена на 30.06.2021 г.

Следователно е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.

Налице е правен интерес от обжалване.

Следователно въззивната жалба е допустима.

По основателността на въззивната жалба:

С оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.

По доводите във въззивните жалба:

За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че страните по спора се явяват съсобственици на процесния недвижим имот, находящ се в гр.София, ул.“*******. Ответникът също бил наследник на В.Т., което се удостоверявало от представеното по делото на л.11 удостоверение за наследници. Ищцата била съсобственик на ¾ идеални части от апартамента, а ответника на ¼. Така били определени квотите по иска за делба по който било 3 образувано гр.д.№ 39788 по описа за 2008 г. на СРС, 60-ти състав. По това дело било постановено решение от 08.03.2010 г., което било влязло в сила на 10.01.2012 г. СРС е приел, че е сезиран с иск по чл.31, ал.2 ЗС и по чл.86, ал.1 ЗЗД. По главния иск от ищцата се претендирало обезщетение за периода от 01.03.2017 г. до 28.02.2019 г. Въз основа на събраните гласни доказателства СРС е приел за доказано, че през този период имота е ползван само от ответника и неговата съпруга. Това обстоятелство не се оспорвало и от ответника с оглед съдържанието на отговора по исковата молба. Спорът по делото се съсредоточавал до това налице ли е отправена покана от ищцата до ответника за ползване на имота, което било една от предпоставките за уважаване на иска по чл.31, ал.2 ЗС. Необходимо било наличие на писмено поискване за заплащане на обезщетение. Веднъж отправено такова писмено поискване разпростирало действието си неограничено във времето докато трае съсобствеността или се прекрати ползването от съсобственика. Това поискване поставяло ползващия съсобственик в забава, както и обезщетението се дължало от деня на писменото поискване. Писменото поискване било за обезщетение, а за ползването волеизявлението можело да се отправи и устно, достатъчно било да е достигнало до знанието на ползващия собственик. По делото се установило, че ищцата е поискала да ползва имота, но й било отказано, както и била поискала писмено да й се заплати обезщетение, поради което СРС е достигнал до извода за основателност на така предявените искове. Обезщетението по чл.31, ал.2 ЗС възлизало на 9 600 лв., а това по чл.86, ал.1 ЗЗД – на 1 000 лв.

Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция приема следното:

По иска по чл.31,ал.2 ЗС:

Съгласно разпоредбата на чл. 31, ал. 1 ЗС всеки съсобственик може да си служи с общата вещ съобразно нейното предназначение и по начин да не пречи на другите съсобственици да си служат с нея според правата им, като неползуващият има право на обезщетение по силата на изричната разпоредба на чл. 31, ал. 2 ЗС . Фактът, че един от съсобствениците ползува цялата вещ, сам по себе си дава правото на другия съсобственик да претендира заплащане на обезщетение от деня на писменото поискване, тъй като е лишен от възможността да извлича ползите от вещта по причина действията на другия 4 съсобственик.

По допустимостта на обжалваното решение:

Недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество. Недопустимо е решението, което е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, както и ако съдът е бил десезиран. Липсата на положителна или наличието на отрицателна процесуална предпоставка прави решението недопустимо.

Ищцата твърди да са били съсобственици с ответника на процесния недвижим имот. Съгласно влязло в сила на 10.01.2012 г. решение от 08.03.2010 г. по гр.д.№ 39788 по описа за 2008 г., постановено в производство по делба, първа фаза по допускането й, страните по спора били съделители при квоти, както следва: за ищцата – ¾ идеални части и за ответника -1/4 идеална част. На 02.05.2018 г. ответникът прехвърлил на едно трето за спора лице – Е.Щ. собствената си ¼ идеална част от имота срещу задължение за издръжка и гледане. Ответникът си запазвал правото на ползване върху имота, което се установявало от съдържанието на нот.акт № 51/2018 г. Твърди се, че от 2007 г. до 28.02.2019 г. имотът се ползва само от ответника. Ищцата нямала ключ от имота. На 27.02.2019 г. ЧСИ М.н Петков по изп.дело № 3068 по описа за 2018 г. с протокол за опис предал владението на имота на пазача В.И. Г., във връзка с продажбата на имота на публична продан въз основа на съдебното решение по гр.д.№ 39788 по описа за 2008 г.. Поради това, че ответникът не допуснал и ЧСИ до имота, се наложило ползването на ключар за осигуряване на достъп. Последното се установявало от съдържанието на протокола. Сочи, че поканата до ответника по чл.31,ал.2 ЗС била отправена с исковата молба от 01.12.2008 г. въз основа на която било образувано делото за делба. В продължение на 11 години ответникът отказвал да допусне ищцата до имота. Сочи, че за заплащане на обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС за периода 01.12.2008 г. до 01.03.2017 г. било постановено влязло в сила съдебно решение. По настоящето дело се претендира обезщетение за периода от 01.03.2017 г. до 28.02.2019 г., т.е. до предаване на имота по опис от ЧСИ М.н Петков.

От представените по делото съдебни актове се установява, че с влязло в сила решение, постановено по гр.д.№ 39788 по описа за 2008 г. на СРС, 60-ти 5 състав, в производство по делба, във фазата на допускането й, страните по спора са с квоти в съсобствеността, съответно ¾ за ищцата и ¼ за ответника.

От постановеното на 09.11.2016 г. съдебно решение по гр.д.№ 39788 по описа за 2008 г. на СРС, 60-ти състав в производство по делба, във фазата на извършването й, се установява, че процесния имот е изнесен на публична продан. Със същото решение ответникът е бил осъден да заплати на ищцата на основание чл.31, ал.2 ЗС обезщетение за ползване за периода от 01.05.2009 г. до 25.08.2009 г., както и за периода от 25.08.2009 г. до 07.03.2012 г. като обезщетенията за присъдени ведно с лихвата за забавеното им издължаване.

Първоинстанционното решение е потвърдено от СГС с решение от

13.09.2017 г. по в.гр.д.№ 3480 по описа за 2017 г./л.39 по делото пред СРС/ и решението е влязло в сила на 24.07.2018 г. с оглед отбелязването върху същото, виж л.38 по делото пред СРС.

Предявените от ищцата и по настоящето дело, предходни искове също с правно основание по чл.31, ал.2 ЗС са били уважени с влезли в сила съдебни решения, съответно за периода от 08.04.2012 г. до 22.10.2014 г. и за периода от 01.11.2014 г. до 01.03.2017 г./л.47 по делото пред СРС/.

Действително, по силата на нот.акт от 02.05.2018 г. ответникът е прехвърлил собствената си ¼ идеална част от процесния апартамент на едно трето за спора лице Е.Щ. срещу задължението на приобретателката да поеме грижите и издръжката на прехвърлителя/ответника М./. Прехвърлителят е запазил правото на ползване върху имота, който прехвърля пожизнено и безвъзмездно/л.51 по делото пред СРС, както за себе си, така и за съпругата си Валентина Иванова Куртова.