Решение № 177 от 31.07.2026, Окръжен съд - Кюстендил

РЕШЕНИЕ

№ 177 гр. Кюстендил, 31.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, I СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ваня Др. Богоева

Членове:

Татяна Хр. Костадинова

Евгения Хр. Стамова при участието на секретаря Вергиния Хр. Бараклийска като разгледа докладваното от Ваня Др. Богоева Въззивно гражданско дело № 20251500500537 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Делото е образувано по въззивна жалба с вх. 9701/15.08.2025 г., подадена чрез ССЕВ на 15.08.2025 г., от „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД, с ЕИК 175074752, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „България“ № 49, бл. 53 Е, вх. В, чрез процесуалния представител ю.к. Н. Л., насочена против Решение № 892 от 22.07.2025 г., постановено по гр.д. № 2560/2024 г. по описа на РС – Кюстендил.

С обжалвания съдебен акт Кюстендилският районен съд е признал за установено в отношенията между страните, че Р. И. С., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. К., ул.

„*****************“ № **, вх. *, ет. *, ап. ** не дължи на „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК 145074752, сумата от 667.60 лева с равностойност 341.34 евро, представляваща неплатена главница по Договор за потребителски кредит Профи Кредит Стандарт № 40000302544 от 18.06.2020 г., сумата от 183.78 лева с равностойност 93.97 евро, представляваща непогасено договорно възнаграждение, дължимо за периода от 20.04.2022 г. до 20.10.2022 г., сумата от 85.82 лева с равностойност 43.88 евро , представляваща лихва за забава, дължима за периода от 21.07.2020 г. до 20.10.2022 г., сумата от 126.64 лева с равностойност 64.75 евро, представляваща законна лихва, дължима от 20.10.2022 г. до 28.09.2023 г., ведно със законната лихва върху главницата в размер на 129.02 лева с равностойност 65.97 евро за периода от 20.04.2022 г. до 20.10.2022 г. Осъдил е „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД да заплати на адв. Д. Ф., член на САК, личен номер **********, адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на ищцата по реда на чл.38 ЗАдв в размер на 200 лева с равностойност 102.26 евро. Осъдил е на основание чл.78, ал.1 от ГПК, „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД да заплати на Р. И. С., ЕГН ********** сумата в общ размер на 356.50 лева с равностойност 182.28 евро – държавна 1 такса и възнаграждение на вещо лице.

Въззивното дружество обжалва решението на районния съд като недопустимо поради наличие на абсолютна отрицателна професионална предпоставка за упражняване правото на иск, а именно формираната сила на пресъдено нещо на влязлата в сила заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК. Твърди се, че след като длъжникът не е възразил в заповедното производство, той е признал вземането за безспорно, което изключва възможността за последващ исков процес по същия предмет. Дружеството изтъква, че още в заповедното производство съдът изрично се е произнесъл по неравноправния характер на клаузите за допълнителните услуги „Фаст“ и „Флекси“, като ги е обявил за нищожни В условията на евентуалност се възразява срещу основателността на предявения иск. Поддържа се, че клаузата за възнаградителна лихва е част от същественото съдържание на договора за кредит и съгласно чл. 145, ал. 2 от Закона за защита на потребителите не подлежи на преценка за неравноправност. Твърди се, че първоинстанционният съд не е обсъдил в мотивите си възраженията на ответника за недопустимост на иска, което представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила и основание за отмяна на решението.

Искането е за обезсилване на обжалваното решение като недопустимо, евентуално за неговата отмяна като неправилно. Претендират се съдебни разноски.

В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от насрещнaтa странa – ищец в първоинстанционното производство – Р. И. С. чрез процесуалния представител адв. Д. Ф., в който се изразява становище за неоснователност на подадената въззивна жалба. Изтъква се, че силата на пресъдено нещо на заповедта за изпълнение се преодолява, когато заповедният съд не е изпълнил задължението си да извърши служебна проверка за наличието на неравноправни клаузи по отношение на всички елементи на договора. Позовава се на редица актове на Съда на ЕС, като Решение по дело C600/19, Ibercaja Banco и на най-новата практика на ВКС, като Решение № 491/23.07.2024 г. по гр.д. № 1767/23 г. Пояснява се, че заповедният съд се е ограничил да провери само клаузите за услугите „Фаст“ и „Флекси“, но не и тези за ГПР и договорната лихва. Липсата на мотивирана проверка по тези клаузи позволява на потребителя да предяви установителен иск за недължимост на произтичащите от тях вземания. На самостоятелно основание се поддържа, че съгласно задължителната практика на СЕС /Решение по дело C-714/22, Профи Кредит България/, разходите за услуги като „Фаст“ и „Флекси“ са част от „общите разходи по кредита“ и задължително трябва да бъдат включени в ГПР. Тъй като това не е направено, посоченият в договора ГПР е неверен, което се приравнява на липса на посочен ГПР и води до недействителност на целия договор на основание чл. 22 от ЗПК. Допълнително се аргументира, че договорът е недействителен и защото в него не са изрично посочени всички допускания и елементи, въз основа на които е изчислен ГПР, в нарушение на практиката на СЕС - Решение по дело C-448/17 и практиката на ВКС - Определение № 1369/27.05.2024 г. по т.д.№ 333/24 г. по описа на ВКС. Моли за потвърждаване на обжалваното решение като правилно и присъждане на разноски за заплатено адвокатско възнаграждение.

Подадена е и въззивна частна жалба с вх. № 12546/17.10.2025 г. от Р. И. С., чрез процесуалния представител адв. Д. Ф., насочена против Определение № 1141/13.10.2025 г., постановено по гр. д. № 2560/2024 г. по описа на РС – Кюстендил. Оспорва се изводът на съда, че делото е с ниска сложност. Изтъква се, че казусът е наложил задълбочен анализ на сложни правни въпроси като преодоляването на res judicata, както и на динамичната практика на СЕС и ВКС. Посочва се и извършената работа по други свързани производства.

Представен е детайлен анализ на реалния доход на адвоката след приспадане на данъци и осигуровки, който при присъдени 200 лева възлиза на едва 74.20 лева. Твърди се, че адвокатите носят търговски риск, разходи за дейността си и имуществена отговорност.

Прави се сравнение с присъденото възнаграждение на вещото лице, което е над два пъти повисоко от това на адвоката. Жалбоподателят се позовава на практиката на СЕС /дела C57/15, C-385/20, C-438/22/, според която разноските трябва да са „разумни“, „пропорционални“ и да имат „разубеждаващ ефект“, за да не се обезкуражават потребителите да търсят защита на правата си. Цитира се и практика на ВКС, според която 2

Наредба № 1/2004 г. следва да се ползва като ориентир за пазарните цени на адвокатските услуги. Иска се отмяна на обжалваното определение и присъждане на адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лева.

Постъпил е отговор на въззивната частна жалба от „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, чрез процесуалния представител юрк. Г. П. А. Излага се становище за неоснователност на подадената частна жалба. Поддържа се, че делото е с ниска сложност, исковата молба е бланкетна, а производството е приключило в едно заседание. Твърди се, че определеният хонорар е „напълно разумен и пропорционален“ на вложения труд. Счита се, че присъждането на по-висок хонорар би довело до неоснователно обогатяване. Изтъква се, че е налице „изкуствено съединяване на искове“ с цел получаване на по-високо възнаграждение, което може да се квалифицира като злоупотреба с право по смисъла на чл. 3 от ГПК. Позовавайки се на Решение на СЕС по дело C-438/22, дружеството твърди, че определянето на задължителни минимални адвокатски възнаграждения противоречи на правото на ЕС и съдът не е длъжен да ги прилага. Прави се съпоставка с възнагражденията по ЗПП и тези на юрисконсултите, които са значително по-ниски. Цитира се Определение № 50015/16.02.2024 г. по т.д. № 1908/2022 г. на ВКС, в което се коментира непропорционалността при заплащането на адвокатска помощ при различни режими. Иска се оставяне без уважение на подадената въззивна частна жалба и потвърждаване на обжалваното определение.

Въззивният съд, след преценка на твърденията и възраженията на страните, както и на събраните доказателства, касаещи предмета на спора, по вътрешно убеждение и въз основа на закона, предметните предели на въззивното производство, очертани с жалбата, намира за установено от фактическа страна следното:

Производството пред Районен съд – Дупница е образувано по искова молба от Р. И.

С. против „Профи Кредит България“ ЕООД, с която е предявен отрицателен установителен иск за признаване за установено, че не дължи на ответника сумата от 667.60 лева, представляваща неплатена главница по Договор за потребителски кредит Профи Кредит Стандарт № 40000302544 от 18.06.2020г., сумата от 183.78 лева, представляваща непогасено договорно възнаграждение, дължимо за периода от 20.04.2022 г. до 20.10.2022 г., сумата от 85.82 лева, представляваща лихва за забава, дължима за периода от 21.07.2020 г. до 20.10.2022 г., сумата от 126.64 лева, представляваща законна лихва, дължима от 20.10.2022 г. до 28.09.2023 г., ведно със законната лихва от датата на входиране на заявлението до изплащане на вземането, както и 21.48 лева държавна такса и 38.53 лева юрисконсултско възнаграждение. Със заявление за изпълнение на указания ищцата е уточнила, че се претендира законна лихва в размер на 129.02 лева за периода от 20.04.2022 г. до 20.10.2022 г.

В исковата молба се твърди, че за посочените вземания има влязла в сила заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. № 2055/2023 г. по описа на РС – Кюстендил и издаден въз основа на нея изпълнителен лист от 24.11.2023 г. Позовава се на практиката на СЕС и на новосъздадена практика на ВКС, според която независимо от наличието на влязла в сила заповед по чл.410 ГПК, не били преклудирани материалноправните възражения на потребителя срещу правопораждащите вземанията на кредитора юридически факти и срещу съдържанието на неговите права. Излагат се следните доводи: СЕС бил извел в своята практика разрешението, че принципът на ефективност не бил спазен, когато съдилищата не са изпълнили задължението си, служебно или по възражение на потребителя, да провери за наличието на неравноправни клаузи, което според СЕС имало за последици преодоляване на силата на пресъдено нещо. За това било необходимо съдебният акт да не съдържал никакви мотиви, свидетелстващи за извършването на тази проверка. Позовава се на многобройна практика в посочения смисъл. Съответно, в конкретния случай се твърди, че от мотивите на заповедния съд по ч.гр.д.№ 2055/2023г. не можело да се установят клаузите, които са били предмет на контрол в рамките на развилото се пред него производство, нито били изложени причините, поради които съдът е приел, че тези клаузи или части от клаузи не са неравноправни. С оглед на гореизложено, предявеният отрицателен установителен иск бил допустим, независимо от влязлата в сила заповед за изпълнение. Твърди, се че вземанията, 3 предмет на заповедта, произтичали от Договор за потребителски кредит Профи кредит Стандарт № 40000302544, като уговорката за ГПР в последния, била неравноправна по смисъла на чл.143 и чл.146 ЗЗП. Това било така, доколкото в процесния договор ГПР не включвал разхода за възнаграждение по закупена допълнителна услуга „Фаст“ и разхода за възнаграждение по закупена допълнителна услуга „Флекси“. Неравноправна била и уговорката досежно възнаградителната лихва. Искането към съда е да уважи ищцовата претенция.

В срока по чл.131, ал.1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника, с който се оспорват предявените искове като неоснователни. Счита се, че материалните възражения на ищеца са преклудирани след като издадената по ч.гр.д. № 2055/2023г. на КРС заповед за изпълнение му е връчена, същият не е подал възражение срещу нея в предоставения му едномесечен срок и заповедта е влязла в сила. Сочат се извършвани изпълнителни действия по изп. дело № 920/2024 г. по описа на ЧСИ И. Ц. Не се оспорва сключването на процесния договор между страните. Същият бил сключен след изрично изявената от страна на ищцата воля за това при посочените в него условия. Договорът бил в писмена форма, на хартиен носител и съдържал точно и ясно описание на всички негови елементи. Размерът на ГПР бил точно посочен /48,88%/, изчислен съгласно Приложение 1 към ЗПК. Наред с това, в същия не следвало да се включват таксите „Фаст“ и „Флекси“, доколкото последните не били задължителен разход по кредита, а се заплащали само при искане от страна на потребителя. Освен това, счита се, че неправилното посочване на ГПР, дори такова да е налице, а в процесния случай – не било, не следвало да се приравнява на липса на ГПР и да влече нищожност на целия договор. Цитирана е съдебна практика в горния смисъл. Досежно нищожността на клаузата от договора, предвиждаща такси „Фаст“ и „Флекси“, твърди се, че същите са дължими, доколкото на ищцата били предоставени посочените услуги. Не било налице противоречие с разпоредбите на чл.10а, ал.1 и ал.2 ЗПК доколкото същите не представлявали дейност, свързана с усвояването и управлението на кредита. Заявените от ищцата допълнителни услуги не противоречали на добрите нрави.