Решение № 1481 от 12.10.2026, Районен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 1481 гр. Плевен, 12.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Симеон Ил. Светославов при участието на секретаря Цецка С. Шутева като разгледа докладваното от Симеон Ил. Светославов Гражданско дело № 20264430101535 по описа за 2026 година

Производството е образувано по искова молба на И. П. П. срещу „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД с искане да бъде прогласена за нищожна, клаузата на чл. 4 от приложение №5 от сключения между страните договор за паричен заем №875863 поради противоречие с добрите нрави и нормите на чл.143,ал.1 и чл.146,ал.1 ЗЗП.

В исковата молба се твърди, че на 26.09.2025 г. между страните е сключен договор за потребителски кредит №875863, като съгласно приложение №1 заемната сума е в размер на 3000 лв. със срок на кредита от 24 месеца, на 24 месечни вноски, при ГПР 59% и ГЛП 39,69 %. Към тези параметри била начислена и такса от 300 лв. съгласно приложение №4 за разглеждане и оценка на заявката за кандидатстване за кредит, както и 120 лв. неустойка по приложение №5 заради това, че не е представено в срок удостоверение от ЦКР.

Ищецът формулира довод, че клаузата на чл. 4 от приложение №5 е нищожна на осн. чл. 26,ал.1,пр.3 ЗЗД поради противоречие с добрите нрави и нормата на чл. 143,т.19 ЗЗП, тъй като претендираната сума в месечен размер е равна на сумата на месечната погасителна вноска. Със заплатената такса и неустойка според ищеца е нарушен изцяло принципа на добросъвестност и справедливост, тъй като начислената сума е близка до размер до главницата.

Ищецът счита, че е нарушена и нормата на чл. 143,т.5 ЗЗП, тъй като неустойката е необосновано висока. С дължимата неустойка се сочи, че се заобикаля и нормата на чл. 19,ал.4 ЗПК, тъй като това е разход по кредита, който не е включен, а включването му ще доведе до надвишаване на допустимия ГПР. Моли предявеният иск да бъде уважен.

1

В срока по чл.131,ал.1 от ГПК е постъпил отговор от ответника „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, с който се оспорва исковата молба като неоснователна и се предявява насрещна искова молба срещу И. П., с искане да бъде осъден да заплати на „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД от първа до осма вноска по договора за кредит в размер на 1431,63 евро, частичен иск от 1533,88 евро. В условията на евентуалност, ако договорът е нищожен, иска ответникът да бъде осъден да заплати сумата от 1431,63 евро, представляваща чистата стойност на кредита.

В отговора на исковата молба е формулиран довод за неоснователност на предявения иск, тъй като договорът е сключен от разстояние, поради което потребителят е кандидатствал по свое желание и инициатива, доброволно е предоставил личните си данни, както и че се е запознал с общите условия, приложими към договора за кредит. Приемането на ОУ било задължително условие за изпращане на заявката за кредит. Ответникът, след като разгледал предоставената информация и след проверка в ЦКР, одобрил искането за отпускане на кредит, след което е генерирал в профила на потребителя ДПК №875863, заедно с ОУ, СЕФ и погасителен план. Вследствие на тези действие потребителят следвало да заяви дали приема или се отказва от договора. Той обаче приел, което представлявало доказателство, че се е запознал с договора и приложенията към него, преди да го приеме. В изпълнение на задължението си, ответникът предоставил 1533,88 евро, поради което моли този факт да бъде отделен за безспорен. Ответникът счита, че ГПР е изчислен според формулата, посочена в приложение №1 на ЗПК, а начинът на изчисляван бил описан в СЕФ, с което счита, че са спазени законовите изисквания на чл.

11,ал.1,т.10 ЗПК. Законодателят не поставил изисквания да се изброят всички разходи, включени в ГПР, а да се определи на база допускания. Смисълът на закона бил, кредитополучателят да се запознае предварително с размера на сумата, която ще върне под формата на ГПР, което в случая било сторено.

Освен това според ответника заплащането на неустойка не е разход по кредита и не следвало да се включва в ГПР. ГПР бил формиран от фиксирана лихва, поради което останалите допускания не били приложими. Ответникът счита, че съгласно чл. 19,ал.3, т.1 ЗПК не следва да се включват разходи, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора.

Начисляването и заплащането на неустойка се сочи, че е именно такова неизпълнение. Кредитополучателят могъл сравнително лесно да се снабди с удостоверение от ЦКР в рамките на 25 дни. Тоест потребителят бил уведомен за всички условия и предпоставки при които неустойката ще бъде начислена, разполагал е с достатъчно време за да изпълни задължението си, като самата клауза била ясна и недвусмислена. Дори и да не бил съгласен с договора или клауза от него, той разполагал с право на отказ в 14-дневен срок, което не било упражнено. Начислената неустойка имала всички присъщи според ответника функции на неустойка, но не се кумулирала с обезщетение за забава, и не се заобикаляла нормата на чл. 33,ал.1 ЗПК. В заключение се иска предявеният иск да бъде отхвърлен и се претендират разноски.

В насрещната искова молба ищецът „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД сочи, че страните са обвързани от договор за кредит от 26.09.2025 г. сключен от разстояние, като общия срок за погасяване на заема от 1533,88 евро е от 2

27.09.2025 г. до 26.09.2027 г. Към настоящия момент обаче ищецът бил в пълно неизпълнение на задължението да заплати първите осем вноски. Въз основа на чл.11, б. „а“ от ОУ, приети от потребителя със сключване на договора, ищецът обявява договора за предсрочно изискуем, като договорът да се счита за предсрочно изискуем от връчване на насрещната искова молба.

Претендира се заплащане на платената заемна сума в размер на 1431,63 евро, частично от 1533,88 евро. В случай, че договорът бъде прогласен за нищожен, то ответникът следвало да заплати на осн. чл. 23 ЗПК цялата чиста стойност на кредита, а именно сумата от 1431,63 евро. Претендират се разноски и се иска предявеният иск да бъде уважен.

В отговора на насрещната искова молба ответникът И. П. счита предявеният насрещен иск за неоснователен, тъй като договорът е нищожен на осн. чл. 22 вр. чл. 11,ал.1,т.10 ЗПК, тъй като в ГПР не са включени всички разходи. В случай, че съдът уважи предявения иск, моли да не му бъдат възлагани разноски, защото е потребител. Моли предявените насрещни искове да бъдат отхвърлени като неоснователни и претендира разноски.

В с.з. страните не се явяват, но в писмени становища поддържат своите искания към съда, формулират доводи по същество и се релевира обосновано възражения за прекомерност съгласно чл. 78,ал.5 ГПК на адвокатското възнаграждение на пълномощника на ищеца П..

Съдът, като взе предвид събраните по делото доказателствени средства, преценени по отделно и в тяхната съвкупност, установи следното от фактическа страна:

От договор за потребителски заем №875863/26.09.2025 г. се установява, че е сключен между страните по делото със следните параметри: размер на кредита – 3000 лв., със срок за погасяване до 26.09.2027 г., при погасителна вноска от 195,56 лв., 24 бр. вноски, ГЛП 39,69%, ГПР 59%, и общ размер на кредита от 4693,44 лв. Посочено е в т.9 от приложение №1 към договора, че ГПР се формира по формула, посочена в приложение № към ПЗР на ЗПК, при следните допускания: изцяло усвоен кредит и използван за уговорения срок и погасяване на вноска за главница, лихва на съответния падеж, но не са включени съдебни разходи и лихва за просрочие. С т.10 от приложение №1 е уговорено задължение за кредитополучателя да заплаща съответните такси, приложими към кредита и начислени по тарифа на кредитополучателя. С приложение №4 е уговорено между страните, че кредиторът е оценил заявката за отпускане на кредит и е възложено задължение на клиента съгласно чл.2 от приложение №4, да заплати 300 лв. такса за разглеждане и оценка на заявката за кандидатстване. Тази такса е уговорено с чл.3 на равни вноски с кредита и съгласно чл.4 във всички случай на погасяване на кредита С чл.4 от приложение №5 към договора, е уговорена неустойка в размер на 120 лв., дължима от кредитополучателя при непредоставяне в срок на удостоверение от ЦКР.

Горната фактическа обстановка се установява безспорно от приетите писмени доказателствени средства, които са неоспорени и се ползват с придадената по закон доказателствена сила и стойност.

3

При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните правни изводи:

Предявен е отрицателен установителен иск с правно осн. чл. 26,ал.1, пр.1 и пр.3 ЗЗД, вр. чл. 19,ал.4 ЗПК и чл. 143, т.5 и т.19 ЗЗП, и насрещни осъдителни искове с правно основание чл. 79,ал.1, пр.1 ЗЗД и чл. 55,ал.1,пр.1 ЗЗД вр. чл. 23 ЗПК, заявен в условията на евентуалност.

Настоящият съдебен състав намира, че безспорно се установява не само от изявленията на страните, но и относимите писмени документи, че страните са постигнали съгласие за сключване на договор за кредит, който по своята характеристика е потребителски и приложение намират нормите на ЗПК.

Безспорно е и че заемната сума от 3000 лв. е предадена от кредитора, с което реалният договор е сключен и е спазена формата за действителност на потребителския договор.

Доводите на ищеца са основани на това, че клаузата на чл.4 от прил.№5 от договора е нищожна, но същевременно с отговора на насрещната искова молба въвежда и довод за нищожност на целия договор, поради невключването на допълнителните такси в ГПР. Изследването на тези обстоятелства следва да е от по-тежкия порок към по-лекия, доколкото нищожността на договора за потребителски заем води до ирелевантност на пороците на отделните клаузи, които не могат да съществуват при недействителен договор.

Съгласно чл. 22 ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл.

11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Регламента на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК изисква в договорите за кредит по ясен и разбираем начин да са посочени годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. В разглежданата хипотеза съдът намира, че ГПР по Договор за потребителски кредит и общата дължима по кредита сума не са коректно посочени, тъй като начислените допълнителни такса за разглеждане на заявката и за непредставяне на справка от ЦКР/публичен регистър/ неправилно не са взети предвид при изчисляването на процента на разходите и крайната дължима от потребителя сума. Този извод следва от индициите, че тези допълнителни разходи е предвидено да са изначално начислени наред с всяка месечна вноска, т.е. заплащането им от потребителя е предварително и дължимо само за това, че кредиторът е изпълнил едно свое законово задължение и то не изцяло, след като не се е снабдил с документа от публичен регистър, а възлага това в тежест на потребителя при това закрепена със санкционна неустойка. Принципът на добросъвестност и справедливост при договарянето изискват потребителят да заплати такса за реалното ползване на определена услуга, а не хипотетично ползване на такава. Дължимите допълнителни такси от една страна противоречат на закона- чл.10а,ал.2 и чл.

33,ал.1 ЗПК, защото кредиторът няма право да събира такси във връзка с услуги по управление на кредита и на други такси при забава от страна на потребителя. Непосочването на действителния размер на ГПР по договора, прилаган в отношенията между страните, представлява и заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ГПК. В заключение съдът констатира и най4 тежкия порок виден от съдържанието на договора, а именно невярно посочен ГПР. „Допълнителните вземания“ и такси не са включени в него, а е следвало да се включат в ГПР. Договорът не съдържа ясна методика за параметрите, използвани при неговото изчисление. Нещо повече, при използване на формулата за изчисление на ГПР и включване на допълнителните такси, се стига до ГПР от 73,95% надвишаващ допустимият съгласно чл. 19,ал.4 ЗПК и различаващ се от посочения в договора. От една страна, липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора съобразно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора. От друга страна обаче, посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР от прилагания между страните, представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и се окачествява като нелоялна и по–специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Това от своя страна означава, че клаузата относно общия размер на сумата, която следва да плати потребителя, е неравноправна по смисъла на чл.