Решение № 7386 от 01.11.2019, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

№.................... гр. София, 01.11.2019 г.

В ИМЕТО НА

НАРОДА

СОФИЙСКИ

ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ А въззивен състав, в публично съдебно заседание на седемнадесети октомври през две хиляди и деветнадесета година, в състав:

Председател: ВИОЛЕТА ЙОВчЕВА

ЧЛЕНОВЕ:

МАРИАНА ГЕОРГИЕВА

СВЕТЛОЗАР ДИМИТРОВ при участието на секретаря Емилия Вукадинова, разгледа докладваното от съдия Мариана Георгиева въззивно гражданско дело № 17286 по описа за 2018 г. по описа на СГС и взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.

С решение от 30.07.2018г., постановено по гр.дело № 16518/2017г. по описа на СРС, ГО, 67 с-в, са уважени обективно кумулативно съединените искове, предявени от Р.В.П. срещу „Ф.“ ЕООД, както следва: иск с правно основание чл. 128, т. 2 от КТ за заплащане на сумата от 12 203 лева, представляваща неизплатено нетно допълнително трудово възнаграждение за трудов стаж и професионален опит за периода от 21.03.2014г. до 02.08.2016г., ведно със законната лихва от 17.03.2017г. до окончателното изплащане и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 2 195, 77 лева, представляваща обезщетение за забавено плащане на главницата за периода от 01.04.2014г. до 16.03.2017г. Със същото решение са отхвърлени предявените искове за разликата до пълните претендирани размери, както следва: за главница – за сумата над 12 203 лева до пълния предявен размер от 14 616 лева и за обезщетение за забава – за разликата над сумата от 2 195, 77 лева до пълния предявен размер от 2 600 лева.

Срещу решението, в частта, в която са отхвърлени предявените искове, е подадена в законоустановения срок въззивна жалба от ищцата Р.В. П.. Жалбоподателят поддържа съществено нарушение на съдопроизводствените правила, довело до необоснованост на първоинстанционното решение. Навежда съображения, че районният съд не е изложил мотиви защо кредитира заключението на първата съдебно-счетоводна експертиза и съответно – защо не възприема заключението по повторната съдебно-счетоводна експертиза. Счита, че допълнителното трудово възнаграждение за трудов стаж и професионален опит се начислява и дължи и при ползване на законоустановен отпуск, както и при изплащане на обезщетение при прекратяване на трудовото правоотношение в размер на две брутни работни заплати. Ето защо счита, че при формиране на изводите относно размера на претенцията следва да се съобрази заключението по повторната съдебно-счетоводна експертиза. По тези съображения прави искане за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната част и постановяване на друго, с което предявените искове да са уважат в пълен размер.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от насрещната страна – „Ф.“ ЕООД, с който същата се оспорва.

Счита, че първоинстанционният съд е достигнал до правилни заключения, като е приел, че не е налице сходство в заеманата от ищцата длъжност при ответното дружество и тази, заемана за периода от 01.01.1984г. до 01.10.1984г. в „Централен машиностроителен институт“ – гр. София. При изготвяне на повторното заключение по съдебно-счетоводната експертиза, вещото лице е определило размер на допълнителното трудово възнаграждение за трудов стаж и професионален опит при зачитане на трудовия стаж, натрупан в „Централен машиностроителен институт“, а първоначалното заключение е дало отговор на въпроса без да включи този трудов стаж от общо десет месеца, което според въззиваемата страна е правилно, предвид липсата на доказателства, че е налице сходство в двете длъжности. По тези съображения прави искане за отхвърляне на подадената от ищцата въззивна жалба.

По делото е постъпила въззивна жалба и от ответника „Ф.“ ЕООД срещу първоинстанционното решение, в частите, в които са уважени предявените искове. Жалбоподателят поддържа, че решението е недопустимо, тъй като с исковата молба е предявена претенция за периода от 21.03.2014г. до 02.08.2014г., а решението е постановено за по-дълъг исков период, а именно – от 21.03.2014г. до 02.08.2016г. В тази връзка се оспорва твърдението, че е било налице нередовност на исковата молба и направеното от ищеца уточнение на исковия период е недопустимо, тъй като с него са предявява нов иск. По същество на спора се излага становище за неоснователност на предявените претенции, тъй като не е налице хипотеза на сходна длъжност в предходни предприятия по смисъла на пар. 1, т. 2 от ДР на КТ. В сключения трудов договор страните изрично уговорили, че допълнително трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит ще се дължи за всяка година трудов стаж само при съответния работодател.

Счита, че след като е налице такава изрична уговорка, само с отделен иск по чл.

74, ал. 4 от КТ може да се търси допълнително трудово възнаграждение и за трудов стаж, натрупан при друг работодател. Излагат се съображения, че предвид липсата на иск за прогласяване недействителност на тази клауза от трудовия договор, претенцията по настоящото дело е недопустима. В жалбата се твърди още, че Наредбата за структурата и организацията на работната заплата не се прилага за служители по трудово правотношение в държавната администрация. На следващо място, в жалбата са изложени съображения, че за определяне на условията, при които се зачита сходният характер на работата, длъжността или професията, е дадено право на преценка и същите се определят в колективния трудов договор на браншово равнище или с вътрешните правила за работната заплата в предприятието. По тези съображения счита, че нормата на чл. 12 от Наредбата е диспозитивна, а не императивна, както е приел районният съд. Оспорва се и правилността на изводите на СРС по отношение на наличието на сходство в длъжностите, заемани от ищцата при ответното дружество и тази, заемана в Министерство на финансите. Поддържа се становище, че при определяне размера на допълнителното трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит не се взема предвид трудовият стаж, натрупан по служебно правоотношение. Отделно от това се релевират оплаквания, че съдът не се е произнесъл по своевременно релевираното възражение за погасяване на вземането по давност. Счита, че ищцата е недобросъвестна, тъй като е поставила въпроса за заплащане на допълнителното трудово възнаграждение едва след прекратяване на трудовото правоотношение. По тези съображения се прави искане за отмяна на решението в обжалваната част и постановяване на друго, с което предявените искове да се отхвърлят в цялост.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК насрещната страна – Р.В.П. е депозирала отговор, с който въззивната жалба се оспорва по подробно изложени съображения. Счита първоинстанционото решение за правилно, като постановено в съответствие с правилата за разпределение на доказателствената тежест и при правилно приложение на материалния закон.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Предявени са за разглеждане обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 128, т. 2 от КТ, вр. чл. 12, ал. 4 от Наредба за структурата и организацията на работната заплата /НСОРЗ/, приета с ПМС № 4 от

17.01.2007г., обн., ДВ, бр.

9 от 26.01.2007г., в сила от 1.07.2007г. за заплащане на допълнително трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит, дължимо за периода от 21.03.2014г. до 02.08.2014г., в размер на 0, 6 % за всяка година придобит трудов стаж и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава върху претендираната главница. В исковата молба се твърди, че към датата на назначаване на ищцата при ответното дружество тя е имала общо 47 години трудов стаж, от които 29 години трудов стаж са били придобити на длъжности от 01.01.1984г., които са сходни на заеманата при ответника длъжност. Дължимото допълнително възнаграждение по чл. 12, ал. 4 от Наредбата за тези 29 години трудов стаж не било изплатено от работодателя, поради което се предявява иск за заплащане на сумата от 14 616 лева, ведно с мораторна лихва за забава в размер на 2 600 лева.

За да постанови решението си първоинстанционният съд, е приел, че нормите, които уреждат допълнителното трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит са императивни. Ето защо това допълнително трудово възнаграждение за плаща задължително, когато са налице нормативните основания за получаването му. С оглед това и независимо от посоченото в процесния трудов договор, че се уговаря допълнително трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит в размер на 0, 6 % за всяка година трудов стаж при настоящия работодател, то следва да се приеме, че тази уговорка не изключва дължимостта на възнаграждение и във връзка с предходен стаж, придобит на сходна длъжност. В мотивите на решението са обсъдени представените длъжностни характеристики, като съдът е формирал извод, че предходните заемани от ищцата длъжности в Министерство на финансите са сходни, поради което е присъдил сумата от 12 203 лева, представляваща дължимо допълнително трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит за общо 28 години 3 месеца и 11 дни. Дължимото обезщетение за забава е определено в размер на 2 195, 77 лева.

Настоящият съдебен състав не споделя доводите на въззивника-ответник за недопустимост на първоинстанционното решение в частта относно крайния срок на исковата претенция по чл. 128, т. 2 от КТ.

Действително, в исковата молба е посочено, че се претендира заплащане на допълнително възнаграждение за периода от

21.03.2014г. до 02.08.2014г. В обстоятелствената част на исковата молба обаче е посочен претендираният общ размер на допълнителното възнаграждение – 14 616 лева, конкретният му размер за всяка година придобит трудов стаж - по 0, 6 % на година, както и придобият от ищцата трудов стаж на сходна длъжност, за който се претендира паричното вземане – общо 29 години. При съобразяване на тези обстоятелства се налага извод, че е била налице нередовност на исковата молба, доколкото математически изчислено, претендираното обезщетение за 29 години трудов стаж не съответства като общ размер на сумата, претендирана като дължима за първоначално посочения в исковата молба период. Ето защо, допускайки уточнение по отношение на процесния период – от 21.03.2014г. до 02.08.2016г., първоинстанционният съд не е извършил нарушение на съдопроизводствените правила. Противно на твърденията на ответното дружество, в случая не се касае до предявяване на нов иск, доколкото размера на претенцията не е изменен, а се касае до отстраняване на несъответствие между обстоятелствената част и петитума на исковата молба, за което съдът следи и служебно – чл. 129, ал. 2 от ГПК.

По наведените във въззивните жалби оплаквания срещу правилността на първоинстанционното решение настоящият съдебен състав приема следното:

Трудовото възнаграждение е парично плащане от работодателя на работника или служителя за престираната от него работна сила. За основателността на този иск ищецът следва да установи съществуването на трудово правоотношение между него и ответника, размера на договореното трудово възнаграждение и размера на неизплатената част от него. По исковата претенция с правно основание чл. 128, т. 2 от КТ, вр. чл. 12 от НСОРЗ ищецът следва да докаже, че е изпълнявал при друг работодател длъжност или професия със сходен характер на работата, съобразно приетите от работодателя условия /в този смисъл решение № 241/21.08.2015г. по гр.д. № 5294/2014г. по описа на ВКС, ІV ГО/.

По силата на чл.

66, ал.1, т. 7 от КТ трудовото възнаграждение е сбор от основното и допълнителните възнаграждения с постоянен характер. Основната заплата според легалното определение, дадено в чл.

4, ал.1 от Наредба за структурата и организацията на работната заплата, приета с ПМС № 4/2007 г. /обн., ДВ, бр.9 от 26.01.2007г./, е възнаграждение за изпълнението на определени задължения и отговорности, присъщи за съответното работно място или длъжност, в съответствие с приетите стандарти за количество и качество на труда и времетраенето на извършваната работа. Допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер, които се изплащат задължително, са определени с посочената наредба или с друг нормативен акт. Такива са тези по чл. 11, чл.