Решение № 4213 от 24.11.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 4213 гр. София, 24.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 11-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ДЕЛЯН ЛЮБ. ДИЛКОВ при участието на секретаря ДЕСИСЛАВА Р. СТЕФАНОВА като разгледа докладваното от ДЕЛЯН ЛЮБ. ДИЛКОВ Административно наказателно дело № 20251110210472 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 59-63 ЗАНН

Образувано е по жалба на Н. М. К. против Наказателно постановление № 25-4332012128/03.06.2025 г., издадено от началник на сектор при Пътна полиция – СДВР, с което, на основание чл. 183, ал. 5, т. 2 ЗДП, на жалбоподателя била наложена глоба, в размер на 100 лева за нарушение на чл. 119, ал. 1 ЗДП.

НП е обжалвано от санкционираното лице, в срока по чл. 59, ал. 2 ЗАНН. В жалбата си оспорва наказателното постановление. Навеждат се доводи за процесуални нарушения (липса на компетентност на АНО; липса на мотиви; неясно място на нарушението; липса на реквизити на АУАН, без конкретизация; обобщено описание; само един свидетел в АУАН); за недоказаност на административното обвинение и за маловажност на случая. Моли за отмяна на атакуваното наказателно постановление.

В съдебно заседание жалбоподателят, редовно призован, се явява и се представлява.

Поддържа жалбата, допълвайки с аргументи за процесуални нарушения (непосочена алтернатива от инкриминираната разпоредба; непосочване пола на пешеходеца; само един свидетел в АУАН) и за недоказаност (липса на видеозаписи; заинтересованост на свидетеля, поради служебното му положение). Претендира деловодни разноски.

Административнонаказващият орган, редовно уведомен, се представлява. Взема становище по възраженията на жалбоподателя. Претендира деловодни разноски и прави възражение за прекомерност на насрещните.

Съдът, като съобрази изложените от страните доводи и възражения и служебно провери законосъобразността и правилността на обжалваното наказателно постановление, с оглед изискванията на чл. 314 НПК вр. чл. 84 ЗАНН, намира за установено от фактическа 1 страна следното:

На 01.05.2025 г., около 13:10 ч., жалбоподателят К. управлявал л. а. Н.М., с ДК № ..., в гр.

София, по бул. „Патриарх Евтимий”, с посока от ул. „Данте” към бул. „Фритьоф Нансен”. На кръстовището на бул. „Патриарх Евтимий” и ул. „Шести септември” К. не пропуснал намиращ се на пътното платно и пресичащ на пешеходна пътека, тип „зебра“ и обозначена с пътен знак Д17 и пътна маркировка М8, пешеходец, преминаващ от ляво надясно, спрямо посоката на движение на автомобила.

Нарушението било констатирано от служителите на ОПП-СДВР А. С. и А. Я., намиращи се в непосредствена близост до К., които го спрели за проверка, като впоследствие на последната бил съставен АУАН серия GА, № ***/01.05.2025 г. Въз основа на така издадения АУАН било съставено атакуваното наказателно постановление.

Гореописаната фактическа обстановка се установява след анализ на събраните по делото доказателства и доказателствени средства за тяхното установяване: показанията на свидетелите А. С. и А. Я. ; АУАН; НП; справка за нарушения; заповеди за компетентност; ежедневна ведомост; справка от СО.

Характерна за тази категория административни нарушения е липсата на голям брой доказателства – обикновено това са показанията на проверяващите органи-очевидци на деянието и писмени доказателства, касаещи компетентността на органите и данни за предходни нарушения на жалбоподателя.

Фактическата обстановка се установява основно от показанията на св. Я., които, макар схематични и обобщени, съдът не намира основания да счита за заинтересовани или предубедени, поради което и съдът намира възражението за недоказаност за необосновано. Единствено, тук е мястото да се отбележи, че Я. не бе в състояние да посочи пола на пешеходеца. Това обстоятелство (на което се позовава и повереникът в пледоарията си и което носи признаците на подчертан цинизъм), обаче, според настоящия съдебен състав, е ирелевантно за изхода на производството, доколкото законът защитава сигурността на всички пешеходци, без оглед на пол, раса, възраст и пр.

(достатъчно е да се цитира разпоредбата на чл. 6, ал. 2 КРБ). На плоскостта на доказването, коректно се сочи от повереника липсата на ВДС – видеозаписи. Доколкото, обаче, нито в АУАН, нито в срока от връзването му са били формулирани възражения по фактите, то и закономерно доказателствени усилия в цитираната насока не са били ангажирани.

Въз основа на гореустановената фактическа обстановка настоящият състав прави следните правни изводи:

По допустимостта на жалбата

Същата е процесуално допустима, доколкото е подадена от надлежно легитимирана страна – наказаното физическо лице, в преклузивния срок по чл. 59, ал. 2 ЗАНН, както и срещу подлежащо на обжалване НП. С оглед на това жалбата е породила присъщия й суспензивен (спира изпълнението на НП) и деволутивен (сезиращ съда) ефект.

2

По приложенето на процесуалния закон

При разглеждане на дела по оспорени наказателни постановления районният съд е винаги инстанция по същество – чл. 63, ал. 1 ЗАНН. Това означава, че съдът следва да провери законосъобразността на постановлението, т. е. дали правилно са приложени процесуалният и материалният закони, независимо от основанията, посочени от жалбоподателя – аргумент от чл.

314, ал. 1 НПК вр. чл. 84 ЗАНН. В изпълнение на това си правомощие, съдът служебно (чл. 13, чл.

107, ал. 2 и чл. 313-314 НПК вр. чл. 84 от ЗАНН) констатира, че АУАН и НП са издадени от компетентни органи; в предвидената от закона писмена форма и съдържание – чл. 42 и чл. 57 ЗАНН, както и при спазване на предвидения за това процесуален ред.

Налице е и редовна процедура по връчването на АУАН на жалбоподателя. НП също е връчено надлежно на санкционираното лице, но и по правило това обстоятелство има отношение единствено към началото на преклузивния срок по чл. 59, ал. 2 от ЗАНН, но не и към законосъобразността на неговото издаване, което хронологически предхожда връчването му.

Не са налице твърдените от жалбоподателя отменителни процесуални основания.

Доколкото възражението за липса на реквизити в АУАН е бланкетно формулирано (няма данни жалбоподателят да има юридическо образование, видно и от неспазването на изискването на чл. 60, ал. 1, изр. 1 ЗАНН, поради което и към непознаването на процесуалния закон следва да се подходи с разбиране), съдът намира за достатъчно да отговори, че същият отговаря на изискванията на закона. В допълнение, изискването за двама свидетели в АУАН е регламентирано, само и единствено за хипотезата на чл. 40, ал. 3 ЗАНН, в приложното поле на която разпоредба разглежданият случай не попада, поради което и наличието на един вписан свидетел носи признаците на достатъчност (в този смисъл Р от 07.05.2007 по а.д. 1101/2008 АССГ I кас с-в; Р 02.04.2008 по а.д. 190/2008 X кас с-в; Р 3259/2011 АССГ VI кас с-в; Р от 06.04.2009 по а.д. 460/2009 X кас с-в; Р от 13.02.2009 по а.д. 7009/2008 АССГ X кас с-в; Р 25.04.2008 по а.д. 1228/2008 I кас с-в и др.).

Мястото на нарушението, също така, е описано по начин, непозволяващ наличие на няколко възможности (а и в принципен план, от значение е местонахождението на пешеходеца – върху пътеката, а не – това на самата пътека), като отсъствието и на джи пи ес координати на същата вероятно създава известни затруднения за процесуалния представител на жалбоподателя, но не следва да бъде обект на процесуална критика.

Съдът намира за неоснователно и възражението за липса на мотиви. Дори без да се коментира в детайли обстоятелството, че срещу АУАН няма подавано възражение, което да бъде обект на обсъждане (макар липсата на такова да не съставлява самостоятелно отменително основание - Р 6404/2014 АССГ, I кас. с-в; Р 1770/2023 АССГ, II кас с-в; Р 1770/2023 г. АССГ, II кас с-в и др.), следва да се отбележи, че мотивировката е предвидена имплицитно от законодателя, само по кръга въпроси по чл. 57, ал. 1, т. 8 ЗАНН, но не и като задължителен реквизит на постановлението, поради което и тезата на жалбоподателя не би могла да бъде споделена.

В пледоарията се подлага на критика липсата на посочване на конкретна алтернатива на цитираната разпоредба. Настоящият съдебен състав разполага с редакция на ЗДвП, в която, за разлика от цитираните от повереника две (стъпил на пешеходната пътека или преминаващ по нея) алтернативи, се намират три такива: сигнализиращ, че ще пресича платното за движение на пешеходната пътека съгласно чл. 32, ал. 1 , стъпилият на пешеходната пътека или преминаващият по нея пешеходец. Независимо от разликата в ползваните редакции на нормативния акт, от една 3 страна, повече от уместно е да се посочи, че макар да не копира точно законовия текста, словесното описание в атакуваното НП недвусмислено реферира към пресичащ пешеходец. От друга страна, предложенията и алтернативите не попадат в обхвата на чл. 26, ал. 1 и ал. 2 от Указа за прилагане на Закона за нормативните актове, в който смисъл и липсата на цитирането им никога не би могла да бъде обект на основателна процесуална критика.

На последно място, касателно възражението за заинтересованост на свидетеля, такова нееднократно е било разглеждано в съдебната практика, като му е бил даван отрицателен отговор (напр. Р 2530/2011 АССГ X кас с-в).

Предвид изложеното и доколкото материалната и териториалната компетентност на актосъставителя произтичат ex lege, а тези на наказващия орган се удостоверяват надлежно, по силата на наличните по преписката заповеди, то и атакуваното постановление не следва да бъде обект на процесуална критика.

По приложението на материалния закон

НП е законосъобразно и от материалноправна гледна точка. В хода на съдебното следствие се установи по несъмнен начин, че на 01.05.2025 г., около 13:10 ч., жалбоподателят К. управлявал л. а. Н.М., с ДК № ***, в гр. София, по бул. „Патриарх Евтимий”, с посока от ул.

„Данте” към бул. „Фритьоф Нансен”, като на кръстовището на бул. „Патриарх Евтимий” и ул.

„Шести септември” не пропуснал намиращ се на пътното платно и пресичащ на пешеходна пътека, тип „зебра“ и обозначена с пътен знак Д17 и пътна маркировка М8, пешеходец, преминаващ от ляво надясно, спрямо посоката на движение на автомобила.

Въз основа на установената фактическа обстановка настоящият състав приема, че жалбоподателят не е изпълнил задължението си по чл. 119, ал. 1 ЗДвП - при приближаване към пешеходна пътека да пропусне стъпилите на пешеходната пътека или преминаващи по нея пешеходци, като намали скоростта или спре.

Съставът на това нарушение урежда изпълнително деяние, което го определя като нарушение на просто извършване, осъществявано чрез противоправно действие, тъй като водачът на нерелсово пътно превозно средство преминава през пешеходната пътека, преди през нея да преминат стъпилите на нея или преминаващи по нея пешеходци. От субективна страна деянието е извършено при форма на вина пряк умисъл, тъй като нарушителят е съзнавал, че приближава пешеходна пътека, че е длъжен да намали или да спре, тъй като на нея са стъпили или преминават по нея пешеходци /общественоопасния характер на деянието/; съзнавал е общественоопасните последици, а именно, че застрашава обществените отношения, свързани с осъществяване на транспорта, но се е отнасял безразлично към настъпването на общественоопасните последици при пряката си цел да премине през пешеходната пътека, което е и сторил.

Съдът приема, че нарушението не представлява маловажен случай, по смисъла на чл. 28 ЗАНН – такъв, при който извършеното административно нарушение, с оглед на липсата или незначителността на вредните последици или с оглед на други смекчаващи отговорността обстоятелства, представлява по-ниска степен на обществена опасност, в сравнение с обикновените случаи на административно нарушение от съответния вид (субсидиарното приложение на Наказателния кодекс касае само посочените в чл. 11 ЗАНН въпроси, поради което дефинитивната норма на чл. 93, т. 9 НК следва да бъде приложена в административнонаказателното производство 4 по analogia legis, с оглед наличието на празнота в ЗАНН; вж. и ТР № 1/12.12.2007 г. по т. н. д. № 1/2007 г., ОСНК на ВКС). По тази причина наказаното лице не следва да бъде освободено от административнонаказателна отговорност. Това преди всичко е така, тъй като, с оглед на доктриналната класификация на правонарушенията, в зависимост от изискването за настъпване на определени общественоопасни последици за съставомерността на деянието, процесното такова следва да се отнесе към т. нар. „нарушения на просто извършване” или „формални нарушения”.