Решение № 372 от 12.11.2025, Окръжен съд - Пловдив
- Съд
- Окръжен съд - Пловдив
- Дело
- Въззивно наказателно дело от частен характер 1394/2025
- Вид
- Решение № 372
- Подписан
- 12.11.2025
- В сила
- 12.11.2025
- Състав
- Станислава Балинова Бозева, Ина Ивайлова Лазарова, Светлана Бойкова Методиева
Цитирани разпоредби
- чл. 146, ал. 1 · Наказателен кодекс
- чл. 107, ал. 5 · Наказателно-процесуален кодекс
- чл. 14, ал. 1 · Наказателно-процесуален кодекс
- чл. 190, ал. 1 · Наказателно-процесуален кодекс
- чл. 304 · Наказателно-процесуален кодекс
- чл. 314 · Наказателно-процесуален кодекс
- чл. 338 · Наказателно-процесуален кодекс
- чл. 340, ал. 2 · Наказателно-процесуален кодекс
- чл. 348, ал. 3, т. 2, пр. 1 · Наказателно-процесуален кодекс
РЕШЕНИЕ
№ 372 гр. Пловдив, 12.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, II СЪСТАВ, в публично заседание на втори октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател: Станислава Б. Бозева
Членове:
Светлана Б. Методиева
Ина Ив. Лазарова при участието на секретаря Мария Б. Стоянова като разгледа докладваното от Ина Ив. Лазарова Въззивно наказателно дело от частен характер № 20255300601394 по описа за 2025 година Производството е по реда на глава XXI от НПК.
С Присъда № 86/23.04.2025г., постановена по НЧХД № 447/2025г. по описа на Районен съд-Пловдив, XVIII н.с., подсъдимият А. С. А. е признат за невинен за това на 26.11.2024г. в гр. Пловдив да е казал нещо унизително за честта и достойнството на Д. В. К., ЕГН: ********** в негово присъствие, а именно: „*****“ и „***** на тоя“, като обидата да е нанесена публично, поради което и на основание чл. 304 НПК е оправдан по повдигнатото му с тъжбата обвинение по чл. 148, ал. 1, т. 1, вр. чл. 146, ал. 1 НК. На основание чл. 190, ал. 1 НПК съдът е постановил частният тъжител Д. К. да заплати на подсъдимия направените по делото разноски в размер на 800,00 лева.
Против присъдата е депозирана въззивна жалба от тъжителя К. чрез повереника му – адв. Т. Д.-М., с която оспорва правилността и законосъобразността на съдебния акт. Твърди се първостепенният съд да е допуснал съществени процесуални нарушения и да е анализирал събраните по делото доказателства превратно. Заявява се, че съдът е постановил присъдата в нарушение на материалния закон. Претендира се отмяна на съдебния акт и постановяване на нов такъв, с който подсъдимият да бъде признат за виновен и да му бъде наложено предвиденото в закона наказание.
Постъпил е и отговор на въззивната жалба от подсъдимия А. А. чрез защитника му – адв. Т. А., с който поддържа, че присъдата е законосъобразна и правилна. Моли същата да бъде потвърдена.
Частният тъжител не се явява в съдебно заседание. Повереникът му 1 поддържа подадената въззивна жалба. Изтъква, че съдът е разграничил двете групи гласни доказателства, които си противоречат, но е подложил на критичен анализ единствено показанията на свидетелите на частния тъжител.
Излага доводи, че съдът не е положил усилия да установи обективната истина по делото, тъй като се е позовал единствено на това, че е нелогично подсъдимият да е предизвикал конфликт с тъжителя, предвид присъствието на бременната му съпруга и малкото му дете на мястото на инцидента. Оспорва се достоверността на показанията на свид. Т., като се твърди същите да са дадени вследствие на предварително обяснена нему фактическа обстановка, която е следвало да потвърди. Въз основа на изложените доводи, повереникът заключава, че първоинстанционният съд не е изложил мотиви, които да разкриват как е формирал вътрешното си убеждение. Възразява се срещу размера на търсените от защитата разноски като прекомерен.
В съдебно заседание подсъдимият А. моли за потвърждаване на оправдателната присъда. Защитникът му пледира жалбата, сезирала настоящия съд, да бъде оставена без уважение, а постановената присъда, като правилна и законосъобразна, да бъде потвърдена. Претендират се направените за процесуално представителство разноски.
Съдът, в настоящия си състав, като съобрази събраните по делото доказателства, обсъди доводите на страните, а и сам служебно провери правилността на атакувания съдебен акт по реда на чл. 314 НПК, намира следното:
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок, от процесуалнолегитимирано лице и срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е ДОПУСТИМА. Разгледана по същество е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Фактическата обстановка, която районният съд е приел за установена, е следната:
Подсъдимият А. А. и съпругата му – свид. Д.А., живеели от няколко години на адрес в гр. Пловдив, ул. *****. В апартамента под тях, а именно на ет. ***, ап. № ***, живеел бащата на частния тъжител – В.К.. Там фактически живеела и неговата майка – свид. М.К., която обаче по документи се водила на адрес в гр. Пловдив, бул. *****. На последния адрес пък живеел частният тъжител Д. К., който често посещавал дома на родителите си.
Между двете семейства съществували предходни неразбирателства, свързани с претенции от страна на бащата на частния тъжител към семейството на подсъдимия за причиняване на шум от тяхна страна.
На 26.11.2024г. частният тъжител посетил дома на родителите си, находящ се в гр. Пловдив, ул. *****. Малко след 22.00 часа решил да си тръгва, като бил съпроводен от майка си – свид. М.К. до входната врата на блока. Тъжителят се отправил към пътното платно, за да предприеме пресичане, а майка му останала до входната врата на блока. В този момент към дома си се прибирали подсъдимият и съпругата му, които били докарани с лек автомобил от техен приятел – свид. Н.Т.. Последният оставил подсъдимия и съпругата му на паркинга, находящ се от другата страна на пътното платно и започнал да маневрира автомобила, за да го напусне.
Подсъдимият и свид. Д.А. пресекли пътното платно и на тротоара откъм 2 блока им, в непосредствена близост до кош за боклук и улично осветление, се засекли с тъжителя Д. К.. Последният бил видимо превъзбуден и със стиснати юмруци. Отправил реплика на висок тон към подсъдимия и съпругата му, питайки ги докога ще се разправя с тях. Тъй като подсъдимият държал в ръцете си своята малолетна дъщеря, а към този момент съпругата му била бременна във втория месец, като бременността й протичала с известни затруднения, решил да не влиза в какъвто и да е спор с тъжителя и го помолил да престане и да се дръпне. В този момент до тях се приближила майката на тъжителя – свид. М.К., като попитала какво се случва. Подсъдимият й отговорил, че синът й е агресивен и че ги гледа лошо и злобно, на което свид.
К. отговорила, че очите му са, за да гледа. Непосредствено след това свид.
М.К. отпратила сина си, хванала под ръка подсъдимия и съпроводила него, детето, което той държал, и съпругата му до блока. Развилите се събития били възприети от свид. Н.Т., като част от случката била възприета и от свид. С.Б., която минавала наблизо. Подсъдимият и семейството му, както и майката на тъжителя – свид. М.К., се качили заедно в асансьора, като при слизането си свид. К. им пожелала лека вечер.
За да установи гореописаната фактическа обстановка първостепенният съд се е позовал на събраните в хода на съдебното следствие гласни доказателства – обясненията на подсъдимия, показанията на свидетелите Д.А. и Н.Т., и частично от показанията на свидетелите М.К. и С.Б..
Настоящият въззивен състав намира, че районният съд е извършил коректен доказателствен анализ, съответстващ на правилата на обективната логика, поради което и фактическата обстановка по делото е правилно установена.
Противно на наведените от защитата в съдебно заседание възражения, не се констатира да са били допуснати съществени процесуални нарушения, налагащи отмяна на присъдата и връщането на делото за ново разглеждане.
Контролираният съд е спазил установените в чл. 14, ал. 1 и чл. 107, ал. 5 НПК принципи, събрал е всички възможни доказателства и е анализирал всяко от тях поотделно, като го е съпоставил и с останалите доказателства, акцентирал е на установени противоречия в гласните доказателствени източници, изложил е съображения защо е приел да ги кредитира изцяло или по конкретни обстоятелства, а други – не. Поради това не се споделя от настоящия състав възражението на повереника на частния тъжител за допуснато абсолютно процесуално нарушение по смисъла на чл. 348, ал. 3, т.
2, пр. 1 НПК, а именно липса на мотиви. Мотивите към атакуваната присъда не се характеризират с вътрешна противоречивост, нито с неяснота на изложението. В този смисъл не е налице препятствие за страните, както и за въззивния съдебен състав да разбере действителната воля на съда. Не се споделя и оплакването за допуснат пропуск при излагането на фактическата обстановка. Същото се явява по-скоро израз на несъгласието на повереника както с възприетите от съда фактически констатации, така и с оформената оценка на доказателствения материал. Логично е предвид това, че с доверие съдът е кредитирал част от доказателствените източници и конкретно обясненията на подсъдимия, описаните от него събития да присъстват в съдебния акт при излагането на възприетата за установена фактическа обстановка.
3
За да оправдае подсъдимия по вмененото му обвинение по чл. 148, ал. 1, т. 1, вр. чл. 146, ал. 1 НК, районният съд е приел, че деянието не е осъществено от обективна и от субективна страна, тъй като от събраните доказателства не се установява подсъдимия А. да е казал нещо унизително за честта и достойнството на тъжителя, а именно „*****“ и „***** на тоя“. Този извод на решаващия съд се намери за законосъобразен, поради следното:
Настоящият състав се солидаризира с направения от районния съд анализ на събраните гласни доказателства. Основателно районният съд е приел, че показанията на свид. Д.А. и свид. Н.Т. са хармонични помежду си, последователни и логични. Правилно контролираната инстанция е отбелязала, че предвид връзката на всеки един от свидетелите с подсъдимото лице, следва тези показания да бъдат подложени на особено внимателен анализ. Така съдът е и сторил, като е достигнал до коректния извод, че между данните в тези показания се наблюдава еднопосочност по отношение на събитията от инкриминираната дата.
Показанията на свидетелите А. и Т. кореспондират помежду си по отношение на това, че частният тъжител К. е подел разговор с подсъдимия. В този смисъл са и обясненията на последния относно това обстоятелство. Не се откриха разминавания и касателно това, че свид. К. не се е намирала до тъжителя К. и подсъдимия в момента на размяна на реплики между тях – обстоятелство, заявено и от самия подсъдим. От тези гласни доказателства се установява и обстоятелството, че по време на разговора между подсъдимия и тъжителя не са присъствали и други лица освен самите тях и свид. А..
В показанията на свид. А. и Т. няма разминаване и по основен спорен въпрос, а именно дали подсъдимият А. е дал детето, което е носил, в ръцете на свид. А.. Не е убягнало от вниманието на районния съд, че и в показанията на свид. М.К. се сочи, че детето е останало в ръцете на баща си през цялото време. Единствен свидетел, който заявява различие по този въпрос, е свид.
С.Б., като в тази част нейните показания остават изолирани от останалата доказателствена съвкупност, както прецизно е отбелязъл и първият съд.
Правилно по отношение показанията на свид. М.К. първостепенният съд е изтъкнал вътрешната им противоречивост по въпросите в кой момент свидетелката е възприела изричането на инкриминираните изрази от подсъдимия, както и относно мястото, на което се е намирала в този момент.
Посочените обстоятелства, предвид предмета на доказване по делото, са от изключителна важност. Контролираният съд основателно поради това е преценил, че тези разминавания в показанията на свид. К. не дават възможност да бъдат кредитирани с доверие в цялост, още повече и предвид посоченото от свидетелите А. и Т., а дори и свид. Б. място, на което свидетелката се е намирала в този момент.
Правилна е преценката на районния съд да не се довери изцяло и на показанията на свид. С.Б.. Констатираните несъответствия между заявеното от свид. Б. и съдържанието на останалите гласни доказателства - така по обстоятелството дали е имало предаване на детето и преценката могла ли е свидетелката да възприеме разменени реплики между мъжете от мястото, където се е намирала - дават основание и на настоящия съд да приеме, че заявеното от свидетеля пред решаващия съд не съвпада с действителния 4 развой на събитията.
Въз основа на гореизложеното, законосъобразно първата инстанция е възприела, че подсъдимият А. не е извършил от обективна страна престъплението по чл. 148, ал. 1, т. 1, вр. чл. 146, ал. 1 НК. Резонно е възприето от контролираната инстанция, че от обективна страна не се установява на инкриминираната дата и място подсъдимият да е изрекъл обидните изрази „*****“ и „***** на тоя“ спрямо частния тъжител. Правилен е и изводът на съда, че предвид недоказаността на основния състав на престъплението, няма как да бъде осъществен и квалифицираният такъв – обидата да е нанесена публично. Респективно – безпредметно е да се обсъжда дали деянието е доказано от субективна страна, в каквато насока бяха изложени съображения пред настоящия съдебен състав от страна на повереника на частния тъжител.
Разпечатката съдържа 38 от 57 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/35832e48-c287-46db-b79b-7f560c732968