Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 2508 от 11.11.2025, Районен съд - Бургас

Съд
Районен съд - Бургас
Дело
Гражданско дело 2971/2025
Вид
Решение № 2508
Подписан
11.11.2025
Състав
ИВЕЛИНА ЛЕНКОВА МАВРОДИЕВА

Цитирани разпоредби

  • чл. 78, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 143 · Закон за защита на потребителите
  • чл. 146 · Закон за защита на потребителите
  • чл. 146, ал. 1 · Закон за защита на потребителите
  • чл. 146, ал. 4 · Закон за защита на потребителите
  • чл. 148 · Закон за защита на потребителите
  • § 13, т. 1 · Закон за защита на потребителите
  • чл. 11, ал. 1, т. 10 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 19 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 19, ал. 1 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 19, ал. 4 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 22 · Закон за потребителския кредит
  • § 1, т. 1 · Закон за потребителския кредит

РЕШЕНИЕ

№ 2508 гр. Бургас, 11.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ИВЕЛИНА Л. МАВРОДИЕВА при участието на секретаря АНАСТАСИЯ П. ОВЧАРОВА като разгледа докладваното от ИВЕЛИНА Л. МАВРОДИЕВА Гражданско дело № 20252120102971 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по искова молба на И. Д. И. с ЕГН **********, постоянен и настоящ адрес: гр. ****, действаща чрез пълномощника си адвокат Г., против „КРЕДИСИМО“ ЕАД с ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр.

София - 1463, ****, представлявано от ****, и против „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД с ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр. София - 1463, ****, представлявано от ***, с която се претендира да бъде установено в отношенията между страните, че договор за потребителски кредит № *** от *** г., сключен между ищцата и първия ответник, както и договор за поръчителство от същата дата, сключен между нея и втория ответник, са нищожни респективно недействителни - първият, поради неточно посочено ГПР, а вторият поради противоречието му с добрите нрави.

Ищцата твърди, че на *** г. между нея и ответника „КРЕДИСИМО“ ЕАД е сключен договора за потребителски кредит, е който й предоставен кредит в размер на 4 526. 52 лв. Съгласно чл. 4, ал. 1 от същия за обезпечаване договора за кредит ищцата следвало да предостави обезпечение на кредитора, отговарящо на посочени изисквания, във връзка и с което е сключен договора за предоставяне на поръчителство с дружеството „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД на *** г., по силата на който ищцата следвало да заплати допълнително възнаграждение в размер на 4 323. 43 лв. Излага се, че процесният договор за потребителски кредит е недействителен на специалните основания, посочени в чл. 22 от ЗПК, тъй като ГПР бил в размер надвишаващ допустимия такъв съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Наред е това се сочи, че в ГПР не са включени всички предвидени разходи, в това число и възнаграждението за поръчителство. Посочва се, че длъжникът има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 вр. т. 12 от ДР на Закона за защита на потребителите, поради което по 1 отношение на представения договор за кредит са приложими правилата на Закон за потребителския кредит /ЗПК/ и разпоредбите на чл. 143 - 148 Закона за защита на потребителите /ЗЗП/ . Изложени са подробни съображения за неравноправност на клаузата на договора, която предвижда поръчителство, нарушаване на правата на потребителя, предвид свързаността на лицата, като се развиват подробни доводи в тази насока. Сочи се също така, че договорът за поръчителство е изначално лишен от съдържание, тъй като възнаграждението по него се дължало без насрещна престация и то не на страната по него, а на кредитодателя, като развива подробно съображенията си втази насока.

Предявени искове са с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД във вр. с чл. 143 , чл. 146 и чл. 148 от ЗЗП и чл. 19 и чл. 22 от ЗПК.

В законоустановения срок са постъпили писмени отговори от ответните дружества.

Ответникът „КРЕДИСИМО“ ЕАД не се оспорва съществуването на соченото от ищеца договорно правоотношение с него. Сочи обаче, че договорът не страда от изложените от ищеца пороци, като ГПР не надвишал допустимия размер по закон, като при формирането му не следвало да се добавя и уговореното възнаграждение за поръчителство, поради което и същото не било включено, тъй като същото дори не било известно нему към момента на сключване на договора. Твърденията за свързаност между двете дружества сочи, че нямат отношение към действителността на договора за кредит, като поради това следвало да се приеме, че само възнаграждението за поръчителство противоречала на закона и добрите нрави, като това не рефлектирало по отношение на действителността на договора за кредит.

Ответникът „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД оспорва основателността на предявената искова претенция, независимо, че не оспорва сключването на договора за кредит и договора за поръчителство. Извън горното сочи, че възнаграждението за поръчителство има характеристиката на такова, дължимо на лице, което по занятие предоставя услуги по гарантиране на задълженията на контрагенти, като размерът му бил съобразен с размера на риска. Наред с това се сочи, че договорът за поръчителството е отделен такъв, който се сключвал след договора за кредит, поради което и възнаграждението за поръчителството не следвало да се включва в ГПР, като не бил известен за кредитора разход към момента на сключване на договора, тъй като не било известно дали длъжникът ще избере сключването му. С горните мотиви се моли за отхвърлянето на иска за нищожност на договора за поръчителство.

Бургаският районен съд, като взе предвид исковата молба и изложените в същата факти и обстоятелства, становището на насрещните страни по нея и събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Безспорно по делото е, че между „Кредисимо” ЕАД и ищцата е сключен договор за потребителски кредит № *** от *** г. и приложение № 1 към него, съгласно който ищцата е получила паричен заем в размер на 4 526. 52 лв. Сумата съгласно приложение № 1 към договора е следвало да бъде върната на 24 броя вноски по посочен размер, като падежът на първата вноска е на 10.08.2024 г., а на последната такава на 10.07.2026 г. Посочен е фиксиран лихвен процент в размер на 40 %, както и ГПР в размер на 48. 21 %, както и че общият размер на всички плащания по договора възлиза на 6 701. 40 лв. Не е спорно, че на същата дата е сключен между ищцата и „Ай Тръст“ ЕООД договор за предоставяне на поръчителство и приложение № 1 към него, 2 съгласно който следва да се заплати възнаграждение от 4 323. 43 лв., платимо на 24 вноски с посочен размер, като първата е падеж на 10.08.2024 г., а последна на 10.07.2026 г. Погасителните планове към договорите са обективирани в съответните приложения към тях, които са приети по делото. Приети по делото са и относимите към тях общите условия на кредитора „КРЕДИСИМО“ ЕАД.

Въз основа на така установените факти, релевантни за решаването на делото, съдът намира от правна страна:

Както вече бе отбелязано по делото няма спор досежно сключването на процесните договори между страните. Спорът е досежно тяхната действителност.

В случая е безспорно, че кредитополучателят е потребител, по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, поради което същият се ползва от закрилата на закона и посочените в него разпоредби, освен ако търговецът не установи, че клаузата по договора е била индивидуално уговорена /чл. 146, ал. 4 ЗЗП/, което не беше сторено. Затова, доколкото не е налице изключението по чл. 146, ал. 1 ЗЗП, следва да бъде извършена преценка за противоречието на процесиите договори с изискването за добросъвестност и наличието на значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца ипотребителя.

По заявените от ищеца основания за нищожност съдът е длъжен да разгледа основанията за нищожност според тежестта на сочения от ищеца порок в поредност от най-тежкия (противоречие със закона или заобикалянето му) към по-лекия противоречие с добрите нрави.

С оглед установените по делото факти, съдът намира, че оспореният договор за кредит противоречи на закона по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД, поради което е нищожен. Този извод се налага, тъй като съгласно нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

В процесния договор за потребителски кредит е посочен ГПР от 48. 21 %, с което формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и формално отговаря и на изискването на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. В случая обаче, така посоченият размер на ГПР не отразява действителният такъв, тъй като в него не са включени част от разходите по кредита, а именно възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство, сключен между ищцата и „Ай Тръст“ ЕООД, което следва да е включено в общите разходи по кредита съгласно чл. 19, ал. 1 и § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.

Възнаграждението в полза на поръчителя е разход, свързан е предмета на договора за потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на вземанията по него, като съгласно чл. 8, ал. 5 от договора за предоставяне на поръчителство „Кредисимо“ ЕАД е овластено да приема вместо поръчителя възнаграждението, а освен това кредиторът е едноличен собственик на капитала на поръчителя и двете дружества са с един адрес на управление. Тази свързаност, която се признава и от ответната страна, обуславя 3 извода, че разходът за възнаграждение в полза на поръчителя е известен на заемодателя още при сключването на договора за кредит, което се потвърждава и от обстоятелството, че възнаграждението за поръчителството се дължи заедно с вноските по кредита съгласно погасителния план по договора.

Освен това, предвид обстоятелството, че се касае за отпускане на т.нар. „бързи кредити“, при които потребителят разчита да получи заявената сума в кратък срок, то разликата от почти две седмици в срока на одобрение за кредит (с поръчителство и без поръчителство) на практика превръща сключването на договора за предоставяне на поръчителство в задължително условие за получаването на кредита и за отпускането на кредита, или за отпускането му в 14-дневен срок от заявлението. Горното съставлява и неравноправно третиране на потребителите с оглед срока на разглеждане на заявлението. По този начин, сключването на договора за потребителски кредит е обусловено от сключването на договор за поръчителство между двете свързани дружества (кредитора и поръчителя), в който е уговорено и възнаграждение за тази „услуга“ под формата на месечни вноски с падеж, съответен на падежа на погасителни вноски по договора за потребителски кредит, като освен това възнаграждението на поръчителя е платимо и по банкова сметка на „Кредисимо“ ЕАД, а при недостатъчност на платената сума за погасяване на задълженията към кредитора и поръчителя, с внесената сума се погасяват е приоритет задълженията към поръчителя. С тази договорна конструкция се цели възнаграждението за поръчителя да бъде изведено извън рамките на договора за потребителски кредит, така, че то да не се съдържа изцяло в посочения договор и следователно да не попада в обхвата нито на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“, нито на понятието „ГПР“ по смисъла на Директива 2008/48. В случая се касае за конструкция, която цели да прикрие действителните разходи по кредита, тъй като възнаграждението на поръчителя представлява разход, който потребителят следва да заплати във връзка със сключването и изпълнението на договора за кредит и който е известен на кредитора към момента на сключването му, поради което следва да бъде отчетен като „общи разходи по кредита“ и следва да бъде взет предвид при определяне на ГПР по договора за потребителски кредит, което не е сторено в процесния договор за кредит. Липсата на този разход при изчисляването на ГПР е в противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т.

10 от ЗПК, водещо до недействителност на договора на основание чл. 22 от ЗПК.

Ето защо, следва да се приеме, че определеният в процесния договор за кредит ГПР не отразява всички общи разходи по кредита и лишава потребителя от възможността на прецени обхвата на своето задължение, поради което договорът за потребителски кредит е нищожен на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.