Определение № 171 от 18.03.2026, Окръжен съд - Смолян

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 171 гр. Смолян, 18.03.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – СМОЛЯН, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на осемнадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Тоничка Д. Кисьова

Членове:

Полина П. Бешкова

Ивайло Ст. Стефанов като разгледа докладваното от Полина П. Бешкова Въззивно частно гражданско дело № 20265400500125 по описа за 2026 година Производство по реда на чл. 274 и сл. ГПК.

Постъпила е частна жалба Вх. № 1372/17.03.2026г /регистратура ОС – Смолян/ от адв. А. Д. от САК като пълномощник на Д. А. Б. против определение № 79 от 18.02.2026г. по гр.д. № 388/25г. на PC - Девин, с което е оставена без уважение молбата му по чл. 248 от ГПК за изменение на постановеното по делото решение № 203/18.12.2025г. в частта за разноските.

В частната жалба се излагат подробни съображения за неправилност на определението, което се иска да бъде отменено, а решението – изменено в частта за разноските, като на адв. Д. се присъди адвокатско възнаграждение в пълния му претендиран размер.

Ответниците по частната жалба - „Ф. Б.“ ЕООД ЕИК ******* и „И. А.

М.“ АД ЕИК: *******, изразяват становище за нейната неоснователност и правилност на определението, което се иска да бъде потвърдено.

Страните не претендират разноски за настоящото производство.

Смолянски окръжен съд, като взе предвид доводите на страните и данните по делото, намира следното:

Частната жалба е подадена от легитимирано лице, в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима.

Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна.

С постановеното по делото решение съдът е признал за установено по отношение на „И. А. М.“ АД, че сключеният с ищеца договор за паричен заем е недействителен поради неспазване на чл. 11, т. 10 и чл. 19 ЗПК; признал е за установено по отношение на „Ф. Б.“ ЕООД, че договор за предоставяне на гаранция е недействителен поради сключването му при заобикаляне на ЗПК (чл. 21 вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК, чл. 143, ал. 2, т. 19) и поради сключването му при нарушаване на добрите нрави и при неравноправни клаузи по чл. 143, ал. 2, т.

5, 15 и т. 19 ЗЗП и е осъдил първия ответник да заплати на ищеца сумата от 1 470 лева - платена без основание по нищожните договор за паричен заем и договор за предоставяне на гаранция.

Със същото решение съдът е осъдил първия ответник да заплати на 1 адвокат А. Д. от АК – С. сумата от 880,96 лв, а вторият ответник да му заплати сумата от 480 лв - адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата с ДДС, съобразявайки действителната фактическа и правна сложност на делото.

С обжалваното определение съдът е отказал да измени решението в частта за разноските по съображения, че в настоящия случай определеното възнаграждение е разумно и пропорционално предвид материалния интерес на уважените искове, липсата на фактическа и правна сложност - касае се за спор, по който има установена константна съдебна практика по прилагането на закона, липсата на многобройни и усложнени процесуални действия делото е разгледано в едно съдебно заседание, в което не са събирани доказателства и без процесуално представителство на страните, като наред с това възнаграждението е съобразено и с минималния нормативен праг.

Настоящата инстанция споделя тези изводи.

Няма спор, че признатият за недействителен договор за кредит е за сумата от 2400 лева, като общата дължима от потребителя сума е по – голяма /2871.36 лв/. Доколкото се претендира недействителност на целия договор за кредит, цената на иска се определя от стойността на договора по правилото на чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК . Тази стойност не е паричното изражение на всички права и задължения, възникнали въз основа на договора, т.е. общата сума, дължима от потребителя. Определянето на стойността на договора се основава на неговото съществено съдържание – минимално необходимите правни последици, без които той не би бил договор от даден вид. Това на практика е общият размер на кредита - заемната сума, която кредиторът се е задължил да предостави на потребителя, а той да върне при условията на договора. Според практиката на ВКС, която настоящият състав споделя, съдържанието на понятието "стойност на договора", когато няма за предмет вещни права, се предопределя от оценката на обекта на разпореждане, дадена от самите страни и материализирана в договорената цена /респ. възнаграждение, комисионна, навло и др./. В случая предмет на договора за кредит е сумата от 2400 лева, която е била предоставена на ищеца за разпореждане, като върху нея са начислени всички акцесорни по договора за кредит вземания на кредитора, които макар и сумарно да надхвърлят тази сума, не влизат в понятието "стойност на договора" и съответно - цена на иска. Не водят до друг извод разпоредбите на чл. 19 и 23 ЗПК, доколкото те са с материалноправен характер и регламентират реда за определяне на ГПР по кредита, респ. правните последици от обявяването на договора за нищожен, поради което не дерогират императивни процесуалноправни правила.

В случая против първия ответник при условията на кумулативност са предявени два обективно съединени иска – установителен и осъдителен с обща цена от 3870 лв. /2400 лв + 1470 лв/, а против втория ответник – един установителен иск с цена 960.64 лв. Когато с една искова молба са предявени от един ищец срещу определен ответник в обективно кумулативно съединение оценяеми искове, интересът, върху който следва да се определи минималният размер на адвокатското възнаграждение, е сборът от цената на всички искове, в какъвто смисъл е Определение № 29 от 20,01,2020 г. на ВКС по ч. т, д. № 2982/2019 г., II т. о. Действително, в случаите на обективно съединени при условията на кумулативност искове отговорността за разноски се определя според изхода на делото по всеки от тях, но за целите на изчисляването на разноските цената им се сумира. Предявеният евентуален иск не е разгледан от съда поради несбъдване на процесуалното условие за това, респ. за него не се дължи отделно възнаграждение, като същевременно той касае евентуалната недействителност на клаузата, ако съдът приеме, че тя не опорочава действието на договора в цялост, което по същината си припокрива доводите и защитата по главния иск.

„Интересът“ по смисъла на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/09.07.2004г. за 2

ВАР е съизмерим с цената на иска. В този смисъл е и разпоредбата на § 1а, ал.

1, т. 2, според която по смисъла на тази наредба при определяне размера на възнаграждението за адвокатска работа "интерес" е: при други права – пазарната цена на вещта или правото, но не по-малко от стойността на договора. Именно съобразно стойността на договора, респ. цената на иска, размерът на адвокатското възнаграждение по предявените против първия ответник искове - установителен и осъдителен, изчислен по реда на чл. 7, ал.

2, т. 2 от Наредбата, възлиза на сумата от 687 лв. без ДДС или 824.40 лв с ДДС. Районният съд е определил дори по-висок размер на възнаграждението – 880.96 лв с ДДС, стъпвайки на общо дължимото по договора, а не на размера на заетата сума. Съответно, против втория ответник размерът на хонорара, определен по чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредбата, възлиза на сумата от 480 лв с ДДС, точно колкото е присъдил и първият съд.

Действително, както се приема и в определение № 50015/16.02.2024 г. по т. д. № 1908/2022 г., I т. о. на ВКС, постановено след решение на Съда на ЕС от 25.01.2024 г. по дело C-438/22, посочените в Наредбата за адвокатските възнаграждения размери служат само като ориентир при служебно определяне на възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв . , без да са обвързващи за съда. Тези размери подлежат на преценка с оглед вида на спора, интереса, вида и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. В случая не би могло да се приеме, че делото е с фактическа и правна сложност, доколкото по повдигнатия материалноправен спор има обилна безпротиворечива съдебна практика при дължима от съда служебна проверка за неравноправност на клаузите и без да са повдигнати възражения в този смисъл; извършените от пълномощника процесуални действия включват само подаване на искова молба без процесуално представителство в съдебно заседание; делото е приключило в едно съдебно заседание без събиране на доказателства и без процесуално представителство.

Едновременно с това настоящата инстанция споделя и разрешението, дадено в определение № 3476 от 20.12.2024 год. на ВКС по ч.т.д. № 1945/2024г, препращащо към определение по т.д. № 682/23 г. І т.о. на ВКС, че макар фиксираните в Наредбата минимални размери на адвокатските възнаграждения да не са задължителни, няма пречка да се изхожда от тях като инструктивни, ориентировъчни относно представата на съсловието за адекватност на адвокатските възнаграждения, съответно подлежащи на актуализиране.

В тази връзка съдът намира за нужно да посочи, че справедливото и обосновано остойностяване на адвокатския труд не следва да изхожда само от конкретиката на случая при пълно игнориране на нормативния минимум на хонорара, тъй като подобен подход би създал риск от субективизъм и непредвидимост на произнасянето на съда, респ. до присъждане на различен размер на възнаграждението дори при еднотипни спорове, което, създавайки правна несигурност, е обществено неприемливо. В този смисъл за по разумен и балансиран следва да се възприеме подходът установените в наредбата минимални размери на адвокатските възнаграждения да служат като принципна база за определяне на пазарната стойност на положения от адвоката труд с възможност за намаляването им според спецификите на конкретния спор.

Именно така обаче е процедирал и районният съд. В конкретния случай преценката за съотношението на цената на адвокатската защита и фактическата и правна сложност на делото съобразно споменатите вече критерии води до извод за справедлив размер на определеното от съда възнаграждение, което изцяло съответства на нормативния минимум, при това с вкл. ДДС, обратно на твърдяното в жалбата „драстично намаляване“ на хонорара. Съответно, районният съд, като е оставил без уважение молбата по 3 чл. 248 ГПК, е процедирал правилно и законосъобразно, поради което обжалваното определение следва да бъде потвърдено.

Страните не претендират разноски, поради което съдът не дължи произнасяне по този въпрос.

По изложените съображения съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА определение № 79 от 18.02.2026г. по гр. д. № 388/25г. по описа на PC – Девин.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4