Определение № 980 от 07.04.2025, Окръжен съд - Бургас

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 980 гр. Бургас, 07.04.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, IV ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на седми април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Недялка П. Пенева

Членове:

Веселка Г. Узунова

Даниела Д. Михова като разгледа докладваното от Даниела Д. Михова Въззивно частно гражданско дело № 20252100500518 по описа за 2025 година

Производството пред настоящата инстанция е по реда на чл.418, ал.4 от ГПК и е образувано е по частната жалба на „Профи Кредит България“ ЕООД гр.София, против Разпореждане № 2485 от 28.02.2025 г. по ч.гр.д.1418/2025 г. на Районен съд Бургас, в частта, с което с което е отхвърлено заявлението на частния жалбоподател за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК срещу длъжника Х. Г. Х., за сумата 17.16 лв - договорна лихва за периода от 05.03.2024 г. до 05.06.2024 г.

Твърди се, че по аргумент от чл.411, ал.2 от ГПК заповедният съд не разполага с правомощия на този етап от производството да се произнася по валидността на сделката, от която заявителят черпи права. Сочи се, че с промените в чл.411, ал.2, т.3 от ГПК, обн.в ДВ, бр.100 от 2019 г., законодателят е предоставил правомощия на заповедния съд да преценява дали искането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това, което обаче не изключва тълкуването за липсата на правомощие на заповедния съд досежно преценката за валидност на сделката поради нарушение на закона или добрите нрави, поради което заповедният съд не следва да извършва преценка за валидност на договора за потребителски кредит или отделни негови клаузи на основание нарушение на закона или на добрите нрави. В този смисъл се твърди, че заповедният съд е превишил правомощията си и е нарушил съдопроизводствените правила.

На второ място се твърди, че за да е налице първата хипотеза на чл.411, ал.2, т.3 ГПК - заповедният съд да преценява дали искането се основава на неравноправна клауза в потребителски договор, клаузата следва да е обявена за неравноправна по предвидения процесуален ред, какъвто не е настоящият случай. Твърди се, че за да е налице втората хипотеза на горепосочената клауза, следва да се приеме, че е от събраните доказателства и факти би могъл да се направи извод, който да е мотивиран и аргументиран и да сочи сигурност и увереност, че дадена клауза от потребителския договор е неравноправна, което заповедният съд не е сторил. За да е налице неравноправност на съответните договорни клаузи по смисъла на чл.143 от ЗЗП, клаузата трябва да е сключена във вреда на потребителя; да не съответства на изискванията за добросъвестност, присъщи на нормалните договорни правоотношения и равнопоставеността на съконтрагентите; клауза да води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Твърди се, че в случая заповедният съд не е направил задълбочен анализ на гореописаните кумулативни критерии за неравноправна клауза.

По отношение договорното възнаграждение се твърди, че неправилно заявлението е било на отхвърлено, тъй като преди сключването на процесния договор, на 1 ответника е предоставен Стандартен европейски формуляр, т.е.дружеството в качеството си на кредитор е предоставило преддоговорна информация във форма съгласно ЗПК и във формуляра са посочени същите параметри, както в Договора за потребителски кредит.

Изготвеният погасителен план, също връчен на ответника, съдържал информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски. Твърди се, че процесният договор отговаря на всички законови императивни изисквания – в него подробно са описаните всички параметри, като основание и размер на разбираем и достъпен език. Длъжникът не е пожелал да се откаже от сключения договор, каквато възможност му е дадена по закон и в ОУ към договора.

По отношение на уговорения годишен лихвен процент се твърди, че същият отговаря на законовите ограничения и не противоречи на добрите нрави, като страните по своя воля са се съгласили да сключат договора за кредит с посочените годишен лихвен процент и ГПР. Твърди се на следващо място, че възприетото от съдилищата в по-старата съдебна практика, че нищожни като противоречащи на добрите нрави, са клаузите за лихви, надвишаващи трикратния размер на законната лихва тогава, когато задължението по договора не е обезпечено, а когато е обезпечено - до двукратния размер, е изоставена с оглед измененията на ЗПК със ЗИДЗПК (обн., ДВ, бр.35 от 22.04.2014 г., в сила от 23.07.2014). В този смисъл се твърди, че с оглед разпоредбата на чл.19, ал.4 и ал.5 от ЗПК, нищожни са клаузи, с които са надвишени максималните размери на годишния лихвен процент и ГПР, като според §13 от ПЗР на ЗИДЗПК, разпоредбите на закона не се прилагат за договорите за кредит, сключени преди датата на влизането му в сила, а само за тези, сключени след тази дата.

На следващо място се излага, че кредиторът няма задължение да изготвя и посочва методика на формиране на ГПР, тъй като е уговорен фиксиран лихвен процент.

Твърди се, че след като са спазени императивните законови изисквания досежно ГПР и по аргумент от чл.145, ал.2 от ЗЗП, няма как да се приеме, че поведението на кредитора е недобросъвестно и съответно уговорената договорна лихва да представлява неравноправна клауза.

Претендира се съдът да отмени обжалваното разпореждане, като вместо него се постанови да бъде издадена заповед за изпълнение относно претендираното вземане за неплатено договорно възнаграждение в размер на 17,16 лв. Претендират се разноски в размер на 15 лв за заплатена държавна такса и 50 лв за юрисконсултско възнаграждение.

Бургаският окръжен съд, за да се произнесе по постъпилата жалба, взе пред вид следното:

Пред първоинстанционния съд е постъпило заявление по чл.410 ГПК от „Профи Кредит България“ - ЕООД срещу длъжника Х. Г. Х., за сумата от 200 лв неплатена главница;

17.16 лв – договорно възнаграждение за периода от 05.03.2024 г. до 05.06.2024 г.; 120 лв – неплатено възнаграждение за използвана услуга Фаст, 30 лв – такса за извънсъдебно събиране на вземане; 100 лв – неплатени такси за по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането за забава с повече от 90 календарни дни за плащане на вноска по кредита; сумата от 16,01 лв, представляваща обезщетение за забава за периода от 06.03.2024 г. до 05.06.2024 г.; 33,73 лв – законна лихва, дължима от 05.06.2024 г. до 26.02.2025 г.

Претендирани са съдебни разноски - 180 лв - юрисконсултско възнаграждение, 80 лв. - за подготовка на документи и 25 лв. - заплатена държавна такса.

Вземането се претендира на основание договор за потребителски кредит № 40023104431, сключен между заявителя като кредитор и длъжника Х. Х. като кредитополучател (клиент), при следните параметри: сума на кредита – 200 лв, срок на кредита - 4 месеца, размер на вноската 54,29 лв.; годишен процент на разходите (ГПР) 42,74%; годишен лихвен процент – 40,50%; лихвен процент на ден - 0.11%; общо задължение по кредита - 217,16 лв. Посочено е, че клиентът е поискал да закупи допълнителни незадължителни услуги съгласно посоченото в раздел V от договора допълнителна услуга „Фаст“, предоставяща право на приоритетно разглеждане и становище на искането за отпускане на потребителски кредит, срещу възнаграждение в размер на 120 лв. Посочено е, че размерът на вноската по закупената допълнителна услуга в размер на 30 лв е дължима заедно с месечната погасителна вноска по кредита, което е отразено и в погасителния план към договора за потребителски кредит. В заявлението е посочено, че длъжникът не е заплатил нито една погасителна вноска и от 05.06.2024 г. е изпаднал в забава.

2

Заповедният съд е издал заповед за изпълнение за претендираната главница, за законна лихва, считано от 27.02.2025 г., както и за съдебни разноски съобразно уважената част от заявлението.

С обжалваното разпореждане съдът е отхвърлил заявлението в останалата част.

Съдът е изложил съображения, че е налице обоснована вероятност за неравноправност и нищожност на клаузите за дължимост на допълнителната услуга „Фаст“, имаща за цел обогатяване на кредитора над допустимите от закона рамки. Съдът е приел още, че с невключването в ГПР на възнагражденията по допълнителната услуга „Фаст“, са нарушени нормите на чл.19, ал.4 от ЗПК, чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, което прави договора недействителен съгласно чл.22 ЗПК, поради което, на основание чл.23 ЗПК, кредитополучателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, като не дължи лихви или други разходи по кредита.

Поради необжалване на разпореждането по отношение на част от претендираните вземания, то е влязло в сила по отношение на претендираните: възнаграждение за закупена и използвана услуга „Фаст“; неплатени такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането; и неплатени такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането при забава с повече от 90 календарни дни за плащане на вноска по договора.

Бургаският окръжен съд намира, че обжалваното разпореждане е правилно и законосъобразно.

Съобразно разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно §1, т.1. от ДР на ЗПК, „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия“. С оглед цитираните разпоредби съдът приема, че в общия разход по кредита, формиращ ГПР, следва да бъдат включени, респ. - да са отразени в крайния му размер и сумите, напр.неустойки и/или такси за услуги, които са пряко свързани с договора за кредит и са известни на кредитора, които потребителят трябва да заплати. В настоящия случай между страните е договорено дължими от потребителя „възнаграждения“ за закупени допълнителни пакети, на стойност 120 лв - повече от половината от главницата по отпуснатия кредит, което с първоинстанционното разпореждане (в необжалваната част) е прието за нищожно. Това „възнаграждение“ е включено в погасителния план още към датата на сключване на договора, следователно има характер на разход по кредита, пряко свързан с него и известен на кредитора, който потребителят трябва да заплати. Но по делото не се установява тази сума да е включена като елемент при определяне на годишния процент на разходите, в който случай размерът на ГПР не би бил такъв, какъвто е посочен в договора.

При това положение въззивният съд споделя становището на заповедния съд, че е нарушена нормата на чл.19, ал.4 ЗПК, досежно формирането на размера на ГПР, както разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, тъй като макар договорът формално да съдържа посочен ГПР в законовия размер, този процент очевидно не е коректен и не е определен при съблюдаване на изискванията на закона.

Съгласно чл.22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.11, ал.1, т.10, договорът за потребителски кредит е недействителен. Съгласно чл.23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

Константната практика на СЕС бележи тенденция за все по-засилена защита правата на потребителите във всяко производство, в което се предявяват вземания по договори, сключени с потребител - заповедно, исково, дори изпълнително). Целите, които се преследват водят до санкциониране на доставчици на стоки и услуги, които си служат с нелоялни търговски практики за заобикаляне на закона и добрите нрави, чрез създаване на неравноправни клаузи в договорите във вреда на потребителите, които клаузи не отговарят на изискването за добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и 3 задълженията на търговеца или доставчика. Практиката на съдилищата в Република България трайно се ориентира към възприемане на тълкуванията на СЕС, дадени във връзка с Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори, Директива 93/13, Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета, свързани с потребителската защита - напр. Решение №50013/05.08.24г. по т.д.№1646/22г. на ВКС, във връзка с решение на СЕС от 21.03.2024 г. по дело С-714/22, както и Решение №491/23.07.24г. по гр.д.