Решение № 939 от 17.02.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 939 гр. София, 17.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Йоана Кр. Кацарска при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Йоана Кр. Кацарска Въззивно гражданско дело № 20241100504143 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и следв. ГПК.

С Решение № 19249 от 23.11.2023 г., постановено по гр. д. № 17484/2023 г. по описа на Софийски районен съд, 82-и състав, е уважен предявеният от ЕТ „Проектстрой – П.П.“ срещу „Пътни настилки“ ЕООД осъдителен иск с правно основание чл. 403, ал. 1 ГПК, вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД за сумата от 3072 лева, представляваща обезщетение за пропуснати ползи в размер на законната лихва върху сумата от 28800 лева за неоснователно наложен на 28.01.2022 г. запор върху банкова сметка на ищеца за периода 28.01.2022 г. – 15.02.2023 г., ведно със законната лихва от 03.04.2023 г. до окончателното плащане.

Със същото решение и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Пътни настилки“ ЕООД е осъден да заплати на ЕТ „Проектстрой – П.П.“ сумата от 722,88 лева – разноски по делото.

Срещу така постановеното решение е депозирана въззивна жалба от ответника – „Пътни настилки“ ЕООД, в която са изложени оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение поради нарушения на материалния закон и необоснованост на изводите на СРС. Въззивникът твърди, че за да има вреда, която подлежи на обезщетение по реда на чл. 403 ГПК, следва да е налична конкретна сума, която да е задържана и която да не може да се ползва. Поради това счита, че ако е наложен запор върху банкови сметки на длъжника, по които обаче няма наличност, той обективно не търпи вреда понеже не е лишен от ползването на сумата. Сочи, че върху всички банкови сметки на ищеца бил учреден залог по ЗОЗ, поради което наложеното впоследствие обезпечение е непротивопоставимо на заложния кредитор, тъй като всички постъпления по запорираната сметка до размера на текущите задължения отивали за погасяване на банковия кредит. В тази връзка поддържа, че дори по сметката да е останала сума след погасяването на текущите задължения по кредита, то същата не е била разполагаема за титуляра на сметката по силата на чл. 17, ал. 4 ЗОЗ.

Твърди, че ищецът не е доказал какъв е размерът на кредита, при какви условия е обезпечен, и дали след погасяване на текущите вноски за процесния период е имало разполагаема сума, която да бъде обхваната от обезпечителната мярка. обезщетението по чл. 403 ГПК за вреди от незаконосъобразно обезпечение се дължат поради. Въззивникът навежда оплакване за 1 допуснато нарушение на процесуалния закон, свързано с разпределението на доказателствената тежест. Сочи, че макар и с доклада по чл. 146 ГПК да е указал на ищеца, че има процесуалното задължение да докаже вредата, той е уважил иска при недоказана вреда. Акцентира върху обстоятелството, че не е доказан размерът на претендираната вреда, тъй като обезпеченият кредитор е поискал вдигане на запора на 31.03.2023 г., а банката е вдигнала запора две седмици по-късно. С оглед изложеното моли съда да отмени първоинстанционното решение и претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба, в който е изложено становище за нейната неоснователност. Въззиваемият ищец възразява срещу твърдението на въззивника за липса на авоари и че не е била блокирана сума, като сочи, че видно от издадено удостоверение от банката е имало наложен обезпечителен запор с реално блокирана сума в размер на 28 800 лева. Сочи, че върху банковите сметки е имало учреден особен залог в полза на банката, но доколкото заложният кредитор не е пристъпвал към изпълнение, това не е довело до невъзможност за бъде изпълнен наложеният обезпечителен запор. Моли съда да потвърди обжалваното решение и претендира разноски.

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259 ГПК от ответника, чрез адв. Е. Е., с надлежно учредена представителна власт, като е платена дължимата държавна такса за въззивно обжалване, поради което въззивната жалба е допустима.

Софийският градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. По доводите за неправилност настоящата съдебна инстанция намира следното:

Пред Софийски районен съд е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 403, ал. 1 ГПК, вр. чл. 45 ЗЗД за заплащане на сумата от 3072 лева, представляваща обезщетение за вреди, причинени вследствие на отхвърлен иск, за който е било допуснато обезпечение на бъдещ иск.

Отговорността по чл. 403, ал. 1 ГПК е специфична, деликтна отговорност на лицето, по чието искане е допуснато обезпечение на иск, като в разпоредбата изчерпателно са изброени три самостоятелни хипотези, при които неоснователното засягане на правната сфера на ответника по обезпечение иск, му предоставя възможността да ангажира отговорността на ищеца, а именно: ако обезпеченият иск бъде отхвърлен; ако не бъде предявен в дадения на молителя по обезпечението срок или ако исковото производство по обезпечения иск бъде прекратено. В случая се установява и не се оспорва от ответника наличието на втората хипотеза- обезпеченият иск е отхвърлен с влязло в сила решение.

В съдебната практика се приема, че при ангажиране на отговорността по чл. 403, ал. 1 ГПК на обезвреда подлежат всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от обезпечението – чл. 51, ал. 1 ЗЗД, като вредата в хипотезата на чл. 403, ал. 1, предл. 1 ГПК е съизмерима като минимален размер със законната лихва - Решение № 156/18.12.2017 г. по т. д. № 449/2017 г., II ТО на ВКС.

По делото не е спорно, че с Определение № 210 от 12.01.2022 г., постановено по ч. гр. д. № 207/2022 г. по описа на Софийски градски съд, е допуснато обезпечение на бъдещ иск, който „Пътни настилки“ ЕООД ще предяви срещу ЕТ „Проектстрой – П.П.“ за сумата от 28800 лева, представляваща възнаграждение по договор от 31.08.2020 г., като със запорно съобщение от 27.01.2022 г. на ЧСИ З.В. е наложен запор върху банковите сметки на длъжника. Не е спорно, че с Решение от 05.01.2023 г. по ВАД № 15/2022 г., Арбитражен съд при БТПП е отхвърлил изцяло предявените от „Пътни настилки“ ЕООД искове за заплащане на възнаграждение и неустойка за забавено плащане поради погасяване на вземанията на ищец чрез прихващане с насрещно вземане на ЕТ „Проектстрой – П.П.“ за неустойка за забава по чл. 7.2. от договора между страните.

Софийският районен съд правилно е разпределил доказателствената тежест, като е указал, че за основателността на иска е необходимо ищецът да установи пълно и главно, че в резултат на допуснатото обезпечение на бъдещ иск, който е бил отхвърлен, е претърпял 2 твърдените имуществени вреди в процесния размер. Тоест, ищецът е имал процесуалното задължение да докаже, че претърпените вреди са в пряка причинно-следствена връзка с наложената обезпечителна мярка, поискана от ответника.

В настоящата хипотеза съдът намира, че ответникът не следва да носи отговорност за вреди по чл. 403, ал. 1 ГПК, тъй като не е ангажирал доказателства за претърпените вреди.

Следва да бъде посочено, че запор може да бъде наложен върху вземания по разплащателна сметка, по която няма наличност, като в този случай той се счита наложен от датата на връчване на запорното съобщение. Изпълнителният способ обаче ще може да бъде реализиран и вземането на взискателя ще може да бъде удовлетворено след последващи постъпления на суми по сметката на длъжника. Макар и запорът да проявява действие по отношение на вземания по сметки, по които няма наличност, в хипотезата на чл. 403, ал. 1, предл. 2 ГПК за да се претендират вреди под формата на законна лихва върху запорираното вземане, е необходимо ищецът по иска по чл. 403, ал. 1 ГПК да докаже, че запорираното вземане съществува и е изискуемо (Решение № 101 от 05.08.203 г. по търг.д. № 1029/2012 г. на ВКС, I т.о.).

Настоящата съдебна инстанция намира, че ищецът не е доказал пълно и главно, че по разплащателната сметка, по която е бил наложен запор върху вземането, е имало налични средства, респ. дали е имало постъпления за процесния период. По делото е представено само уведомление с изх. № 4653/24.03.2023 г. на ЧСИ З.В., с което уведомява ЕТ „Проектстрой – П.П.“ за това, че със запорно съобщение с изх. № 775/27.01.2022 г. е наложен запор върху банковите сметки на длъжника ЕТ „Проектстрой – П.П.“ в „Банка ДСК“ АД, както и удостоверение с рег. № 3507-10-00102/1 от 28.03.2023 г., изходящо от „Банка ДСК“ ЕАД, издадено в уверение на това, за периода от 28.01.2022 г. до 15.02.2023 г. по сметките на едноличния търговец е имало наложен запор в размер на 28 800 лева по изпълнително дело № 20227340400046/22 на ЧСИ З.В., както и удостоверение с рег. № 3507-10-00270/1 от 03.11.2023 г., издадено от „Банка ДСК“ ЕАД, че за периода 28.01.2022 г. до 15.02.2023 г. по сметките на длъжника по обезпечения иск е имало наложен обезпечителен запор с реално блокирана сума в размер на 28800 лева.

С оглед релевираното от страна на ответника в настоящото производство възражение за липса на наличност по сметките и предвид процесуалното задължение на ищеца да докаже претърпените вреди, съдът намира, от приетите по делото писмени доказателства не се установява, че по разплащателната сметка е имало налични авоари. По делото не са ангажирани доказателства, от които да се установи каква е била наличността по процесната разплащателна сметка за съответния период, съответно да се установи дали вземанията са били фактически и реално обезпечени по искането на кредитора, за да се направи извод, че в резултат от неговото поведение и действия ищецът е претърпял вреди, съизмеряващи се със законната лихва върху запорираната сума. Не следва да бъде споделен аргументът на въззиваемата страна, че от удостоверението, издадено от банката и посочващо, че реално е била блокирана сумата от 28800 лева, се установява наличността по сметката, тъй като, както бе посочено по-горе, запорът може да бъде наложен и върху вземания върху сметка, по която няма наличност.

При липса на авоари по разплащателната сметка не би се установила причинноследствената връзка между поведението на ответника и евентуално настъпилите вреди за пропуснати ползи в размер на законната лихва върху блокираната сума.

При тези съображения, доколкото не са ангажирани доказателства за наличността на сумата към периода, за който се претендира лихвата за забава, изводът на първоинстанционния съд, че са настъпили вреди за ищеца от налагането на обезпечителната мярка, е неправилен, поради което първоинстанционното решение следва да бъде отменено, а предявеният иск да бъде отхвърлен.

По разноските:

При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 1, вр. чл. 273 ГПК право на разноски има въззивника ответник. Последният претендира разноски за държавна такса за въззивно обжалване, като са представени доказателства за плащането й, поради което въззиваемият ищец следва да бъде осъден да ги заплати в пълен размер.

С оглед на цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване 3 по правилата на 280, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ОТМЕНЯ изцяло Решение № 19249 от 23.11.2023 г., постановено по гр. д. № 17484/2023 г. по описа на Софийски районен съд, 82-и състав, КАТО ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявения от ЕТ „Проектстрой – П.П.“, ЕИК ******* срещу „Пътни настилки“ ЕООД, ЕИК 205126357 иск с правно основание чл. 403, ал. 1 ГПК за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 3072 лева, представляваща имуществени вреди за периода 28.01.2022 г. до 15.02.2023 г., причинени вследствие на отхвърлен иск, за който е било допуснато обезпечение на бъдещ иск по ч. гр. д. № 207/2022 по описа на Софийски градски съд, ведно със законната лихва от 03.04.2023 г. до окончателното плащане.