Решение № 754 от 28.01.2020, Софийски градски съд

Р

Е Ш Е

Н И Е гр.София, 28.01.2020 год.

В ИМЕТО

НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публичното съдебно заседание на трети декември през две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова

ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян

Марина Гюрова при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме

Мъгърдичян в.гр.дело №3965 по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 13.12.2018 год., постановено по гр.дело №74244/2016 год. по описа на СРС, ГО, 54 с-в, „Д.з.“ АД е осъдено да заплати на „Д.з.“ ЕАД по иск с правно основание чл. 213, ал. 1 КЗ /отм./ сумата от 1 239.81 лв., представляваща регресно вземане за платено застрахователно обезщетение и ликвидационни разноски за причинени вреди на таварен автомобил „Хюндай І 20“, с рег.№***** ТХ в резултат на пътнотранспортно произшествие /ПТП/ от 17.06.2016 год., настъпило в гр.София по вина на П.П.– водач на лек автомобил „Рено Меган“, с рег.№*****, чиято гражданска отговорност към датата на ПТП е била застрахована при ответника, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 19.12.2016 год. до окончателното й изплащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 660.40 лв.

Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл.

259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника „Д.з.“ АД.

Жалбоподателят поддържа, че първоинстанционният съд допуснал процесуално нарушение като не разгледал релевираното в отговора на исковата молба възражение за прихващане с насрещното вземане по преписка по щета №230275/2014 год. в общ размер на 1 597.36 лв., с мотива, че същото не произтича от правоотношението, което е предмет на делото и би затруднило и забавило разглеждането на делото. Възражението за прихващане било предявено своевременно, което било единственото поставено от законодателя изискване за редовност на възраженията. Защитата на ответника срещу иска можела да се осъществява чрез четири вида възражения: правоизключващи, правоунищожаващи, правопогасяващи

/каквото било и процесното/ и правоотлагащи.

Въпреки подадената от ответника молба от 01.12.2018 год., СРС не допуснал разглеждането на възражението за прихващане, поради което и същото следвало да бъде разгледано от въззивния съд. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено, а искът – отхвърлен. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Ответникът по жалбата „ДЗИ-Общо застраховане“ счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено. Поддържа, че възражението за прихващане е неоснователно, тъй като не била установена вината на водача. Претендира присъждането на направените разноски по делото.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Предявен е за разглеждане иск с правно основание чл. 213, ал. 1 КЗ /отм./.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, но е неправилно.

Встъпването в правата на увреден от страна на застраховател, който го е обезщетил в изпълнение на поети с договор за имуществено застраховане задължения, срещу застрахователя на гражданската отговорност на деликвента /чл. 213, ал. 1 КЗ – отм./ се обуславя от установяването на три групи факти:

1/ наличие на валиден договор за имуществено застраховане с увредения и плащането по него на обезщетение за настъпили вреди;

2/ възникнали права на увредения срещу причинителя на вредите на основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД – т.е., че вредите са причинени от деликвента, с негово виновно и противоправно поведение и 3/ наличие към момента на настъпване на ПТП на сключен валиден договор за застраховка „гражданска отговорност” между деликвента и ответника.

Безспорно е във въззивното производство, а и от събраните писмени доказателства по делото се установява, че на 18.08.2015 год. между ищеца и „К.К.К.“ ЕООД е бил сключен валиден договор за имуществено застраховане Каско“ /чл. 184, ал. 3 КЗ – отм./, с обект лек автомобил „Хюндай І 20“ с рег.№***** ТХ, със срок на застрахователно покритие от 00.00 ч. на 23.08.2015 год. до 24.00 ч. на 22.08.2016 год., в рамките на който – на 17.06.2016 год. е настъпило застрахователно събитие – пътнотранспортно произшествие с участието на горепосочения застрахован автомобил и лек автомобил „Рено Меган“, с рег.№*****, управляван от П.П., чиято гражданска отговорност към посочената дата е била застрахована при ответното дружество като в резултат на виновното и противоправно поведение на последната – в нарушение на правилото на чл. 50, ал. 1 ЗДвП, на застрахования автомобил са били причинени имуществени вреди в размер на 1224.82 лв. /виж заключението по съдебната автотехническа експертиза/. Ищецът заплатил застрахователно обезщетение в размер на 1 224.81 лв. /чрез извършването на директен превод на извършилия ремонта на автомобила сервиз/, като за определянето на същото направил и ликвидационни разноски в размер на 15 лв.

Следователно увреденият има срещу виновния водач вземане по чл. 45, ал. 1 ЗЗД, а застрахователят е встъпил в правата на увредения по силата на факта, че е платил обезщетение за причинените с деликта вреди и за него е възникнало регресно право срещу деликвента, респ. срещу неговия застраховател по застраховка „гражданска отговорност“. В този смисъл и доколкото в съдебното производство дължимото обезщетение от застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност” се остойностява с размера на действителната стойност на вредата към деня на настъпване на събитието /арг. чл. 208, ал. 3, изр. 1 КЗ и чл. 273, ал. 2, пр. 1 КЗ – отм./ и съответно е лимитиран от застрахователната сума по договора – чл. 267, ал. 3 КЗ /отм./, като същото обхваща средствата, необходими за възстановяване на щетите, а тези средства съответстват на средните пазарни цени на вложените нови части, материали и труд за ремонт на автомобила

/без прилагане на обезценка – чл. 203, ал. 3 КЗ – отм./, то ищецът се легитимира като кредитор на претендираното вземане в общ размер на 1 239.81 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане, както по същество е приел и първоинстанционният съд, чийто правни изводи въззивният съд споделя.

На следващо място въззивният съд констатира, че в своевременно депозирания от ответника писмен отговор на исковата молба е релевирано евентуално възражение за прихващане с насрещни вземания по чл. 213, ал. 1 КЗ /отм./ и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 1 224.36 лв. – платено застрахователно обезщетение за причинени вреди на автобус „Исузу Тюркоаз“ с рег.№*****в резултат на ПТП от 13.07.2014 год., настъпило в гр.София по вина на водача на лек автомобил „Ауди А3“ с рег.№*****– К.Х., чиято гражданска отговорност към датата на ПТП е била застрахована при ищеца, в т.ч. ликвидационни разноски в размер на 15 лв. и за сумата от 373 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 15.02.2015 год. до 15.02.2018 год. /датата на подаване на отговора на исковата молба/.

Уредената правна възможност за предявяване на възражение за прихващане и разглеждането му с първоначалния иск по вече висящ между страните исков процес е допустим от закона способ за правна защита на първоначалния ответник. Действително в ГПК законодателят не е регламентирал изрична обжалваемост на определението за неприемане за разглеждане на възражението за прихващане с частна жалба, но въпросът доколко правилно е процедирал първоинстанционният съд като не е събрал доказателства и не е обсъдил възражението за прихващане, подлежи на изследване във въззивното производство при обжалване на първоинстанционното решение.

В разглеждания случай и предвид изричните оплаквания във въззивната жалба, СГС приема, че евентуалното възражение за прихващане на ответника е своевременно релевирано и е конкретизирано в достатъчна степен – в писмения отговор, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, са изложени всички обстоятелства, на които се основават насрещните вземания. Доколкото се е сбъднало и вътрешно-процесуалното условие, при което е било предявено възражението за прихващане, същото подлежи на разглеждане по същество.

Установено е по делото, че на 14.12.2013 год. между ответника и „УниКредит Лизинг“ АД е бил сключен валиден договор за имуществено застраховане „Пълно каско“ – чл. 184, ал. 3 КЗ /отм./, с обект автобус „Исузу Тюркоаз“ с рег.№*****и със срок на застрахователно покритие от 00.00 ч. на 16.12.2013 год. до 24.00 ч. на 15.12.2014 год., по силата който ответното дружество е приело да покрива риска от повреди по собственото на застрахования МПС, а последният – да заплати застрахователна премия в размер на 3 472.08 лв. – на три вноски, първата от която не се спори, че е била заплатена.

Доказано е по делото, че в срока на действие на договора за имуществено застраховане – на 13.07.2014 год. е настъпило застрахователно събитие – пътнотранспортно произшествие с участието на горепосочения застрахован автомобил, управляван от С.В. и лек автомобил „Ауди А3“ с рег.№*****, управляван от К.Х., за което на 23.01.2015 год. застрахователят /ответникът/ е изплатил на сервиз „Х.и син“ ЕООД /извършил ремонта на процесния автомобил по искане на застрахования/ застрахователно обезщетение в размер на 1 209.36 лв. – фактът на осъщественото от ищеца заплащане на застрахователно обезщетение е установен въз основа на заключението на вещото лице по допусната и изслушана във въззивното производство съдебно-счетоводна експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК подлежи на кредитиране. Не се спори, че за определянето на застрахователното обезщетение ответникът е направил ликвидационни разноски в размер на 15 лв.

На следващо място, безспорно е между страните и съществуването на валиден договор за застраховка „гражданска отговорност” между ищеца и собственика на лек автомобил „Ауди А3“ с рег.№*****, със срок на застрахователно покритие от 01.02.2014 год. до 31.01.2015 год., който покрива и отговорността на водача К.Х..

Настоящият съдебен състав приема, че събраните по делото писмени доказателства, гласни доказателства чрез разпита на свидетеля С.Й.В., чиито показания следва да бъдат кредитирани като ясни, последователни и кореспондиращи с останалите данни по делото и заключението на вещото лице по допусната и изслушана в първоинстанционното производство съдебна автотехническа експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК следва да бъде кредитирано, обсъдени в съвкупност, установяват деликта и причинната връзка с вредите /вещото лице е посочил, че от техническа гледна точка щетите съответстват на описания механизъм на произшествието в двустранния констативен протокол/. В този смисъл доказано е, че действията на водача на лек автомобил „Ауди А3“ с рег.№*****– К.Х., съставляват граждански деликт.

Същата е извършила нарушение на правилата за движение по пътищата, свързани със скоростта и надлежната пътна маркировка – в частност правилата на чл. 24 от Закона за движение по пътищата /ЗДвП/ и чл. 63, ал. 2, т. 1 ППЗДвП.

Деянието на посочения водач е противоправно и в пряка причинна връзка от него са настъпили твърдените увреждания на застрахованото при ищеца МПС. Вината се предполага – чл. 45 ал. 2 ЗЗД.

Следователно увреденият има срещу виновния водач вземане по чл. 45, ал. 1 ЗЗД. Застрахователят е встъпил в правата на увредения по силата на факта, че е платил обезщетение за причинените с деликта вреди и за него е възникнало регресно право срещу деликвента, респ. срещу неговия застраховател по застраховка „гражданска отговорност“.

По отношение на размера на дължимото застрахователно обезщетение, въззивният съд приема следното:

Съгласно чл. 267, ал. 1, т. 2 КЗ

/отм./, застрахователят по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” отговаря за вредите, причинени на чуждо имущество, като обезщетението не може да надхвърля застрахователната сума по договора – чл. 267, ал. 3 КЗ /отм./.