Решение № 403 от 18.12.2025, Районен съд - Ботевград

РЕШЕНИЕ

№ 403 гр. Ботевград, 18.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – БОТЕВГРАД, VIII-МИ ГР. СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ****** при участието на секретаря **** като разгледа докладваното от ****** Гражданско дело № 20241810102181 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 235 и сл. ГПК.

Образувано е по редовна и допустима искова молба на В. Н. З., ЕГН: **********, гр.

Ботевград, ул. *****, чрез адв. Е. И., гр. *****, срещу „***** ЕООД, гр. София, р-н „***** № 51, вх. А, ет. 9, офис 20, с правно основание чл. 10, ал. 2, чл. 10а, ал. 4, чл. 11, ал. 1, т. 7-12, 9 и. т. 20, ал. 2, чл. 12, ал. 1, т. 9, чл. 19, ал. 1, 2 и 4, чл. 29, ал. 4 ЗПК, във вр. с чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

В исковата молба (ИМ) на В. Н. З. се твърди, че:

На 15.06.2023 г. бил сключен договор за кредит между нея като кредитополучател и „***** ЕООД като кредитодател. По силата на този договор дружеството предоставило сумата от 600 лв. (главница) на физическото лице, срещу задължения да я върне, ведно с годишна възнаградителна лихва от 102 лв., или 17 %, и ГПР 47.76 %, на девет равни ежемесечни вноски. По силата на чл. 5 от договора заемът бил обезпечен с поръчителство, предоставено от „*****“ ЕАД в полза на кредитодателя, като одобряването на обезпечението се извършвало чрез одобряване на кредита.

На 15.06.2023 г. З. като доверител сключила – с посредничеството на „***** ЕООД – договор за гаранция (поръчителство) с „*****“ ЕАД като доверител договор, по силата на който доверителят трябвало да заплаща на довереника сумата от 504 лв., разсрочена на дванадесет равни ежемесечни вноски, съгласно договора за кредит., по който бил представен погасителен план, включващ и възнаграждението за гаранция към ЕАД. З. била изпълнила всички свои задължения по двата договора, т. е. както към ЕООД, така и към ЕАД.

З. твърди, че двата договора (за кредит и гаранция/поръчителство) са нищожни на основание чл. 23 ЗПК, във вр. с чл. 26 ЗЗД, поради което намира, че следва да дължи само чистата стойност на кредита. По-конкретно договорът за кредит бил нищожен на основание чл. 19, ал. 1 и 4, чл. 10, ал. 2, чл. 11, ал. 1, т. 9, чл. 10а, ал. 4 ЗПК: Първо, уговореният лихвен процент от 23 % не съответствал на реално претендирания от кредитора: 299 лв. върху главница от 1 300 лв. Второ, ГПР бил фиксиран, без да била посочена методологията, по която се начислявал. Трето, в договора за кредит липсвала ясното по обстоятелствата, визирани от чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК, т. е. не били включени всички разноски по кредита, в т. ч. и възнаграждението за поръчителство към ЕАД. Четвърто, в договора за кредит не било посочен лихвения процент на ден при упражняване на правото на отказ от договора от 1 страна кредитополучателя: нарушение на чл. 29, ал. 4, респ. чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК. Пето, били нарушени чл. 11, ал. 1, т. 7-12, ал. 2, чл. 12, ал. 1, т. 9 ЗПК, защото при сключването на договора не били посочени ясно условията за прилагането на лихвения процент по договора.

С оглед на изложеното В. Н. З. моли Ботевградския районен съд (БРС) да приеме за установено по отношение на „***** ЕООД, че Договорът за предоставяне на потребителски кредит № 1267724/15.06.2024 г. бил нищожен на основание чл. 10, ал. 2, чл. 10а, ал. 4, чл. 11, ал. 1, т. 7-12, чл. 20, ал. 2, чл. 12, ал. 1, т. 9, чл. 19, ал. 1, 2 и 4, чл. 29, ал. 4 ЗПК, във вр. с чл.

26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Освен това моли БРС да присъди на З. сумата от 69.76 лв., която била платена по нищожния договор без основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Претендират се и разноски.

В отговора на ИМ (ОИМ) ответникът „***** ЕООД счита, че така предявеният иск е неоснователен. Съображенията му са следните: Релевират се доводи, че договорът за гаранция бил действителен, макар че същият не е предмет на делото, от една страна. Сочи се, че ГПР към договора за кредит не включвал „услугата за гаранция“, защото това не било задължително, от друга страна. Моли БРС да остави без уважение двата иска на З..

Претендират се и разноски.

След като взе предвид установените по делото доказателства, посредством събраните доказателствени средства, и обсъди исканията, доводите и възраженията на страните, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2-3 ГПК, Ботевградският районен съд намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По фактите:

На 15.06.2023 г. бил сключен Договорът за предоставяне на потребителски кредит № 1267724/15.06.2024 г. между нея като кредитополучател и „***** ЕООД като кредитодател.

По силата на този договор дружеството предоставило сумата от 600 лв. (главница) на физическото лице, срещу задължения да я върне, ведно с годишна възнаградителна лихва от 102 лв., или 17 %, и ГПР 47.76 %, на девет равни ежемесечни вноски. По силата на чл. 5 от договора заемът бил обезпечен с поръчителство, предоставено от „*****“ ЕАД в полза на кредитодателя, като одобряването на обезпечението се извършвало чрез одобряване на кредита.

На 15.06.2023 г. З. като доверител сключила – с посредничеството на „***** ЕООД – договор за гаранция (поръчителство) с „*****“ ЕАД като доверител договор, по силата на който доверителят трябвало да заплаща на довереника сумата от 504 лв., разсрочена на дванадесет равни ежемесечни вноски, съгласно договора за кредит., по който бил представен погасителен план, включващ и възнаграждението за гаранция към ЕАД. З. била изпълнила всички свои задължения по двата договора, т. е. както към ЕООД, така и към ЕАД.

От ССчЕ от 30.06.2025 г. се установява, че: (1) при включване на възнаграждението към „*****“ в договора за креди ГПР му възлизало на 253.78 %; (2) З. била платила към „***** ЕООД сумата от 600 лв. за главница и 12.39 лв. за лихва, 3 лв. по тарифа и общо условия, или общо 615.39 лв. От допълнителната ССчЕ от 15.09.2025 г. следва, че: (3) ищцата е платила на ответното дружество още 419.39 лв. по договора за гаранция, или общо 1 034.70 лв.; (4) ГПР при така платеното, а не уговорено, възнаграждение за поръчителя „*****“ бил 244.10 %; (5) ответникът не е дал необходимото съдействие на ВЛ, за да се установи как точно са били начислени лихвата от 102 лв. и ГПР 47.76 %. От заключението по третата ССчЕ от 31.10.2025 г. се установява, че: (6) процесният договор за кредит е бил изплатен изцяло в размер на 669.76 лв.; (7) ГПР по договорът, ако се прибави и възнаграждението от 504 лв. за поръчител, би бил 101 %. Съдът кредитира последната ССчЕ в частта й относно размера на предоставения кредит и извършените от ищцата плащания.

Но не кредитира заключението в частта относно изчисления размер на ГПР в нито една ССчЕ, поради това че ответното дружество на оказа необходимото съдействие на нито едно от ВЛ, за да им посочи как аритметично е начислило ГПР. Прочее съдът прави извод, че ответното дружество е създало пречки за доказването на неизгоден за него факт – аритметика за определяне на ГПР, след като отказа да посочи това на двете ВЛ, при което с оглед на останалите доказателства по делото – трите ССчЕ и договорите за кредит и поръчителство, съдът счита, че ГПР е било уговорено в нарушение чл. 19, ал. 4 ЗПК.

2

По правото:

БРС намира, че е сезиран с установителен иск (УИ) на В. Н. З., с който се иска да бъде прието за установено по отношение на „***** ЕООД, че Договорът за предоставяне на потребителски кредит № 1267724/15.06.2024 г., сключен между тях, по който З. е кредитополучател, а „***** ЕООД – кредитодател, е нищожен на основание чл. 10, ал. 2, чл.

10а, ал. 4, чл. 11, ал. 1, т. 7-12, 9 и. т. 20, ал. 2, чл. 12, ал. 1, т. 9, чл. 19, ал. 1, 2 и 4, чл. 29, ал. 4 ЗПК, във вр. с чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД; а също и в осъдителен иск (ОИ), с който В. Н. З. иска БРС да осъди „***** ЕООД да й плати сумата от 69.76 лв., платена от нея на дружеството без основание: чл. 55, ал. 1 ЗЗД, по нищожния договор. Ответното дружество оспорва иска като неоснователен.

Досежно разпределението на доказателствената тежест БРС е приел следното: По делото не са били наведени факти, за които съществува установено от закона предположение (презумпция) по смисъла на чл. 154, ал. 2 ГПК, нито пък неподлежащи на доказване факти по смисъла на чл. 155, във вр. с чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК (общоизвестни или служебно известни факти). На основание чл. 146, ал. 1, т. 5, във вр. с ал. 2 ГПК съдът е указал на страните, че всяка от тях е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания и възражения, като в противен случай съдът ще ги счете за недоказани, т. е. за ненастъпили, съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК. По силата на чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК съдът е указал на страните, че по УИ сключването на договора за кредит и за гаранция (поръчителство) са безспорни, поради което спорът се концентрира върху правото. Това означава, че всяка от страните трябва обоснова правните си доводите в полза на не/действителността на договора за кредит, а по ОИ – че ищцата трябва да докаже плащането на сумата от 69.76 лв., а ответното дружество – основанието, въз основа на която твърди, че я е получило.

Съдът намира, че договорът за кредит е сключен в нарушение на чл. 11, ал. 1 т. 10 ЗПК. Съгласно него договорът за потребителски кредит следва да съдържа ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в приложение № 1 начин. Съгласно § 1 т. 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.

В случая в общия разход по кредита не е включена сумата дължима като възнаграждение за гаранта по кредита, но цялото дължимо задължение за погасяването му значително с почти двойно (с 50.25 %) увеличава размера на задължението –главницата е в размер на 600 лв., а стойността на целия кредит – 1 206 лв., ведно със задължението за поръчител, което не е начислено нито в погасителния план, нито в ГРП, поради което е съществено обременително за длъжника. По този начин се стига до заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно който ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, опредЕ. с постановление на МС на РБ. Изискването за заплащане на възнаграждение за поръчител е уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, което я прави неравноправна. Според чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 2, чл. 10а, ал. 4, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20, ал. 2, чл. 12, ал.

1, т. 7-9, чл. 19, ал. 1, 2 и 4, чл. 29, ал. 4 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен: чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Поради това съдът намира, че УИ за прогласяване на нищожността на договора за кредит е основателен и следва да се уважи.

ОУ също е основателен, тъй като, щом съдът намери, че договорът за потребителски кредит е нищожен, то длъжникът трябва да върне само чистата му стойност, т. е. главницата: чл. 23 ЗПК. В случая от ССчЕ от 23.10.2025 г. се установява, че длъжникът е платил не само чистата стойност на кредита от 600 лв., но още и 69.76 лв., при което искането му за 3 осъждането на ответното дружество за последната сума на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД, е основателно и трябва да бъде уважено.

По възраженията на ответното дружество:

Доводът на „***** ЕООД, че договорът за гаранция бил действителен, макар че същият не е предмет на делото, дори да се приеме за основателен, е неприемлив, тъй като, тъкмо защото е действителен, този договор обременява кредитополучателя с разноски по кредита, които не са посочени при ГПР. Възражението, че ГПР към договора за кредит не включвал „услугата за гаранция“, защото това не било задължително, е неоснователно поради съображенията, изложени по-горе.