Решение № 263208 от 21.10.2022, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

№... гр. София, …………………. г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІIІ "Б" въззивен състав, в публично съдебно заседание на тридесети ноември през две хиляди двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕМЕНУЖКА СИМЕОНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ХРИПСИМЕ

МЪГЪРДИЧЯН

БОЖИДАР СТАЕВСКИ при участието на секретаря Михаела Митова, разгледа докладваното от мл. съдия Божидар Стаевски въззивно гражданско дело №1884 по описа на съда за 2021 г. и взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 155605/21.07.2020г. по гр.д. № 19865 по описа за 2018г. на Софийски районен съд 34 състав е признато за установено, по предявените искове с правно основание чл. 422, ал.1 от ГПК във връзка с чл.

79, ал. 1, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, чл. 422, ал.1 от ГПК, във връзка с чл. 79, ал. 1, вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД и чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 92, вр. чл. 79, ал.

1, пр. 2 ЗЗД от „А.з.к.н.п.з.“ ООД срещу А.И.С., че последният дължи следните суми: сума в размер на 594.22 лв. – главница по сключен с „А.Ф.“ ООД договор за кредит „Бяла карта” с № ******01.07.2016г., ведно със законната лихва от 03.10.2017г. /датата на депозиране на заявлението/ до окончателното изплащане на вземането; сума в размер на 47.50 лева – възнаградителна лихва за периода от 09.07.2016г. до 06.02.2017г.; сума в размер на 162.26 лева – неустойка за неизпълнение на договорно задължение за периода от 06.08.2016г. до 06.02.2017г.; сума в размер на 197.50 лева – разходи и такси за извънсъдебно събиране на просрочено задължение /формиран от сумата от 77.50 лева, представляваща дължими разходи на основание чл. 22, ал. 4 от договора и сумата от 120.00 лева, представляваща разходи по смисъла на чл. 22, ал. 5 от процесния договор/. С решението е разпределена отговорността за разноски.

Решението е постановено при участието на трето лице помагач „А.з.с.н.в.“ ЕАД.

Срещу решението в частта му, в която са уважени предявените искове, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника А.И.С., с релевирани оплаквания за неправилност на постановения акт. Поддържа че решението е неправилно като моли съда да извърши служебна проверка за неравноправни клаузи.

В законоустановения е постъпил отговор от третото лице помагач „А.з.с.н.в.“ ЕАД. с който взема становище за неоснователност на въззивната жалба.

Предявени са за разглеждане искове по реда на чл. 422, ал.1 от ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 9 от ЗПК вр. с чл. 99 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми. Доводите на жалбоподателите за недопустимост на решението на СРС са неоснователни по съображения, които ще бъдат изложени по-долу.

По отношение на правилността настоящият състав намира следното:

По делото е несъмнено установено, че на 01.07.2016 г. между страните е възникнало валидно облигационно правоотношение, произтичащо от договор за потребителски кредит, сключен при действието на Закона за потребителския кредит-Обн., ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г. Регламентацията му се съдържа в нормата на чл. 9 от закона, по силата на който ищцовото дружество предоставило револвиращ кредит в максимален размер 600 лв. главница, под формата на разрешен кредитен лимит, който се усвоява чрез международна кредитна карта Access Finance/iCard. Договорът е сключен за неопределен срок, което не го прави недействителен. Същият е сключен при фиксиран годишен лихвен процент по заема от 43, 20 % върху усвоения размер на кредита, като кредитополучателят дължи дневен лихвен процент в размер на 0, 12 %. Лихвата се начислява всеки ден върху усвоената непогасена главница, като за изчислението й се приема, че календарният месец е с продължителност 30 дни.

Според чл. 4, т. 3 общата сума, дължима от кредитополучателят съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК е сбор от следните суми: 1. Усвоената и непогасена главница, 2. Договорна лихва върху усвоената и непогасена главница, 3. Такси за ползване на картата, дължими от кредитополучателя, посочени в Тарифата. Според чл. 4, т. 4 годишният процента на разходите/ ГПР/ е в размер на 45, 9 % по всеки договор за кредит "Бяла карта". Процесният договор е сключен в писмена форма съгласно чл. 10, ал. 1 ЗПК и има изискуемото от закона съдържание - чл. 11, ал. 1 ЗПК.

На следващо място се установява, че между „А.Ф.“

ООД и ищеца „А.з.к.н.п.з.“ АД бил сключен рамков договор за прехвърляне на вземания /цесия/ от дата 11.11.2016г. Видно е от клаузите на процесния договор за цесия, че по отношение на индивидуализацията на прехвърлените вземания договорът съдържа изрично препращане към Приложение № 1, съставляващо негова неразделна част /подписано от страните/, извадка от което е представено по делото, като в същото фигурират вземанията по процесния договор, сключен с ответника, а именно: 594,22 лв. - остатък от дължима главница, договорна лихва в размер на 47,50 лв. и лихва за забава в размер на 31,62 лв. и такси и неустойки за забава в размер на 359,76 лв.

Установено е също така, че „А.Ф.“ ООД е упълномощило ищеца да уведоми всички длъжници по вземанията, посочени в Приложение № 1 към договора за цесия, за извършеното прехвърляне.

Не е спорно във въззивното производство, че ответникът е уведомен за цесията.

Спорен по делото е въпросът дали са налице недействителни клаузи от процесния договор.

Относно иска за договорна лихва за периода 09.07.2016 г. до 06.02.2017 г. в претендираният и размер от 47,50 лв. съдът намира, че същият е неоснователен, доколкото произтича от договорна клауза (чл. 4, ал. 1, т. 2 от договора), която се явява нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД - поради противоречие с добрите нрави. Съдът дължи и служебно проверка за валидност на уговорката за размера на годишната възнаградителна лихва от 43, 20%. Аргумент за това следва от мотивите на ТР № 1/2009 г., на ОСТК на ВКС, в които е възприета, в контекста на въпроса за нищожност на неустойката поради нейната прекомерност, принципната позиция, че съдът следи служебно за свръхпрекомерност на уговорения размер на насрещната престация, която опорочава волеизявлението поради противоречие с добрите нрави и води до нищожност на договора или отделни негови клаузи. При тази проверка съдът не дава указания на страните да правят такива твърдения, нито да сочат доказателства за това, но съдебната инстанция дължи при констатирана свръхпрекомерност на уговорената престация в договора да зачете правните последици на този правоизключващ факт (така и решение № 125, от 10.10.2018 г., по гр. д. № 4497/2017 г., Ill г.о. на ВКС). В горепосоченото тълкувателно решение се приема, че автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД по отношение на съдържанието на договора, което не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави. Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, те не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях.

Разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК регламентира максималния размер на годишния процент на разходите по потребителски кредити и възнаградителната лихва като компонент от него, наред с другите разходи, посочени в чл. 19, ал. 1 ЗПК, би била нищожна, когато надхвърля петкратния размер на законната лихва - арг. от чл. 19, ал. 5 ЗПК. Нормативното лимитиране на ГПР обаче не е аргумент да се приеме, че договорна клауза, предвиждаща размер на възнаградителната лихва до петкратната стойност на законната лихва, е всякога валидна и при липса на изрична законодателна уредба не лишава съда от правомощието му служебно да провери съответствието й с добрите нрави. Този извод следва от обстоятелството, че ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК законодателят е поставил не конкретно към възнаградителната лихва, а за всички разходи, като по този начин се цели да се предотврати прекомерното оскъпяване на кредита чрез въвеждането на твърде високи преки или косвени разходи, комисиони и възнаграждения от всякакъв вид.

При нормативното отсъствие на конкретно предвиден размер, до който е допустимо да се уговаря възнаградителната лихва, преценката относно съответствието й с добрите нрави следва да се извърши, изхождайки от нейната същност и функции. Лихвата е граждански плод, възнаграждение, което се дължи за използването на предоставения на кредитополучателя финансов ресурс. Тя овъзмездява кредитора за времето, през което е лишен от възможността да ползва паричните средства и да извлича облага от тях, като се явява насрещна престация по договора. В този смисъл нейният размер е в съответствие с морала, когато не води до несправедливо обогатяване на кредитора. В съдебната практика (решение № 906 от 30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003 г., II г. о. на ВКС, определение № 901 от 10.07.2015 г. по гр. д. № 6295/2014 г., г. к., IV г.о. на ВКС) се приема, че възнаградителната лихва може да надхвърля размерът на законната лихва, с която се съизмеряват вредите за времето, в което остава неудовлетворено кредиторовото парично притезание. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки (уговорки), с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг, като е изведено в съдебната практика, че уговорка относно размера на възнаградителната лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва противоречи на добрите нрави, а ако вземането е обезпечено с ипотека за неморална следва да се приеме лихва, която превишава двукратния размер на законната лихва.

В случая посоченият в чл. 4.2 от договора лихвен процент от 43, 20 % е над четири пъти размера на законната лихва, която към момента на сключване на договора е в размер на 10, 02%, и през годините не е отбелязал повишаване, а спад до 10,00% понастоящем. С така уговореното възнаграждение, което се явява почти половината от предоставената сума, изчислена на годишна база, се създава значително неравновесие между престациите, които си дължат страните. Действително, възможно е по-неблагонадеждния финансов профил на един тип кредитополучатели да обуслови и по-висок риск вземането да не бъде издължено съобразно уговореното, което обосновава дължимото възнаграждение да бъде повисоко. От друга страна, „А.Ф.“ ООД като търговец, извършващ по занятие дейност по отпускане на заеми, не следва необосновано да прехвърля риска от неплатежоспособност на кредитополучателя преимуществено върху последния, завишавайки цената на кредитиране с цел да компенсира евентуалните загуби от пълно или частично неиздължаване. Неизпълнението от страна на потребителя е нормален стопански риск за дейността на кредитора, който следва да бъде ограничен чрез предварително извършената при отпускане на заемната сума оценка за финансовото състояние на потребителя. В този смисъл разпоредбите на чл. 16, ал. 1 и 2 ЗПК предвиждат кредиторът да извърши преценка за имуществото състояние на потребителя въз основа на достатъчно информация, в т. ч. информация, получена от потребителя, и ако е необходимо, да извършва справка в Централния кредитен регистър или в друга база данни, използвана в Република България. Ето защо, предвиденият фиксиран лихвен процент от 43, 20 %, съдът намира за противоречащ на добрите нрави и водещ до несправедливо високо възнаграждение за кредитора, поради което клаузата на чл. 4.2 от договора се явява нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД.

Ищецът е претендирал и сума от 162, 26 лева, представляваща неустойка по чл. 20 от договора, начислена за периода от 09.07.2016 г. до 06.02.2017 г., за неизпълнение на договорното задължение по чл. 15 на потребителя да предостави допълнителното обезпечение под формата на поръчителство чрез трето лице в посочения в него срок, за което му се начислява неустойка в размер на 10% от усвоената и непогасена главница, която е включена в текущото задължение за настоящия месец, като неустойката се начислява за всяко отделно неизпълнение на задължението, на шесто число на месеца, в който не е погасено до 5-то число на следващия месец текущото задължение.