Решение № 3843 от 27.06.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3843 гр. София, 27.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на втори април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Златка Чолева

Членове:

Хрипсиме Мъгърдичян

Цветина Цолова при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Хрипсиме Мъгърдичян Въззивно гражданско дело № 20231100511805 по описа за 2023 година

Производство по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 24.08.2023 год., постановено по гр.дело №8651/2022 год. по описа на СРС, ГО, 164 с-в, ЗАД „Д.Б.Ж.И З.“ АД е осъдено да заплати на ЗАД „Б.В.И. Груп“ по искове с правно основание чл. 411, ал. 1 КЗ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 1 028.55 лв., представляваща регресно вземане за заплатено застрахователно обезщетение за нанесени щети на товарен автомобил „МАН“ с рег.№*******, в резултат на пътнотранспортно произшествие /ПТП/, реализирано на 16.07.2021 год. в гр.Бургас, по вина на водача на товарен автомобил „Скания“ с рег.№*******, чиято гражданска отговорност е била застрахована при ответника, с включени ликвидационни разноски от 25 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 18.02.2022 год. до окончателното й изплащане и сумата от 29.83 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 03.11.2021 год. до 17.02.2022 год., като искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е отхвърлен в останалата му част до пълните предявени размер и период и ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 614.75 лв., а ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото в размер на 2.62 лв.

Срещу решението в частта му, в която са уважени предявените искове, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника ЗАД „Д.Б.Ж.И З.“ АД. Жалбоподателят поддържа, че липсвали фактически и правни основания за 1 присъждане на претендираното регресно вземане. Първоинстанционният съд бил игнорирал събраните гласни доказателства, от които се установявало, че при движение в колона от автомобили, водачът на увреденото МПС не бил спазил необходимата дистанция спрямо намиращия се пред него автомобил. Следователно процесното ПТП било настъпило поради поведението на водача, който бил управлявал застрахованото при ищеца превозно средство, който бил нарушил чл. 23 ЗДвП. Неправилно СРС бил приел, че не е налице съпричиняване.

Вещото лице по съдебната автотехническа експертиза било посочило, че ударът е бил предотвратим от водача на увреденото МПС. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а исковете – отхвърлени, евентуално – да бъде намален размера на дължимото застрахователно обезщетение, респ. на лихвата за забава. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Ответникът по жалбата ЗАД „Б.В.И. Груп“ счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваната му част. Поддържа, че по делото било доказано наличието на предпоставките на фактическия състав по чл. 411 КЗ. Изяснен бил механизмът на настъпване на процесното ПТП. От заключението на вещото лице по допуснатата съдебноавтотехническа експертиза и показанията на свидетелите било установено по несъмнен начин, че щетите по влекач „МАН“, с peг.№******* се намирали в пряка причинноследствена връзка с настъпилото на 16.07.2021 год. произшествие в гр.Бургас. Причина за настъпването на произшествието било поведението на водача на влекач „Скания“, който бил предприел потегляне за влизане в пристанището, но когато установил, че не може да се размине с излизащите оттам камиони, се е наложило да даде леко назад и поради малката дистанция с останалите камиони в колоната и недобра преценка за разстоянието между неговия автомобил и стоящия зад него „МАН“, допуснал съприкосновение между последния и своя товарен автомобил. Възражението за съпричиняване било недоказано. Не било установено, че водачът на увредения автомобил имал възможност да предотврати удара, както и че бил осъществил действия, с които допринесъл за настъпването на щетите. Видно било от заключението на вещото лице, че ударът между двете МПС бил предотвратим единствено от страна на водача на товарен автомобил „Скания“, ако същият се бил убедил, че зоната зад неговото превозно средство е свободна за безопасно извършване на маневрата на заден ход. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Предявени са за разглеждане искове с правно основание чл. 411, ал. 1 КЗ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

2

Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Встъпването в правата на увреден от страна на застраховател, който го е обезщетил в изпълнение на поети с договор за имуществено застраховане задължения, срещу застрахователя на гражданската отговорност на деликвента – чл. 411, ал. 1 КЗ се обуславя от установяването в доказателствена тежест на ищеца на три групи факти: 1/ наличие на валиден договор за имуществено застраховане с увредения и плащането по него на обезщетение за настъпили вреди, както и на обичайните разноски за неговото определяне; 2/ възникнали права на увредения срещу причинителя на вредите на основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД – т.е., че вредите са причинени от деликвента, с негово виновно и противоправно поведение и 3/ наличие към момента на настъпване на ПТП на сключен валиден договор за застраховка „гражданска отговорност” между деликвента и ответника.

Безспорно е между страните, а и въз основа на събраните доказателства по делото, се установява, че на 19.03.2021 год. между ищеца и „Т.Г.“ ЕООД е бил сключен валиден договор за имуществено застраховане „Каско“, клауза Пълно каско, с обект влекач „МАН ТГХ“ с рег.№******* и със срок на застрахователно покритие от 00.00 ч. на 20.03.2021 год. до 23.59 ч. на 19.03.2022 год. По силата на договора ищецът е приел да покрива риска от повреди по собственото на застрахования МПС, а последният – да заплати застрахователна премия в размер на 1 524.54 лв. /която не се спори, че е била заплатена/.

Доказано е също така, че в срока на действие на договора за имуществено застраховане – на 16.07.2021 год., е настъпило застрахователно събитие – пътнотранспортно произшествие в района на КРЗ порт – Бургас, с участието на горепосочения застрахован автомобил, управляван от И.М.А. и товарен автомобил /камион/ „Скания“ с рег.№*******, управляван от П. И. П., за което на 25.08.2021 год. застрахователят /ищецът/ е изплатил на сервиз „Търново Дизел“ ЕООД /извършил ремонта на процесния автомобил/ застрахователно обезщетение в размер на 1 003.55 лв. – фактът на осъщественото от ищеца заплащане на застрахователно обезщетение не е бил спорен между страните, както и че за определянето на застрахователното обезщетение същият е направил ликвидационни разноски в размер на 25 лв.

Безспорно е между страните и съществуването на валиден договор за застраховка „гражданска отговорност” между ответното дружество и собственика на товарен автомобил „Скания“ с рег.№*******, със срок на застрахователно покритие от 00.00 ч. на 15.05.2021 год. до 23.59 ч. на 14.05.2022 год., който покрива и отговорността на водача П. И. П..

Спорните между страните въпроси по същество във въззивното производство са свързани с механизма на настъпването на процесното ПТП, в т.ч. чия е вината за неговото настъпване, респ. наличието на съпричиняване /което своевременно релевирано от ответника възражение се поддържа и във въззивното производство/.

Настоящият съдебен състав приема, че въз основа на съвкупната преценка на събраните 3 писмени доказателства – двустранен констативен протокол за ПТП, гласните доказателства чрез разпита на свидетелите И.М.А. и П. И. П., чиито показания следва да бъдат ценени, както следва: на първия свидетел – изцяло, а на втория свидетел – отчасти, като ясни, последователни, безпротиворечиви помежду си и кореспондиращи с останалите данни по делото, както и заключението на вещото лице по допусната и изслушана в първоинстанционното производство съдебна авоттехническа експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК подлежи на кредитиране, е установено, че на 16.07.2021 год. водачът на товарен автомобил „Скания“ с полуремарке е предприел маневра движение назад на територията на КРЗ порт – Бургас, вследствие на което е настъпил удар с намиращия се зад него влекач „МАН ТГХ“ с полуремарке, при което последният бил увреден. Вещото лице е посочило, че водачът на товарен автомобил „Скания“ с полуремарке имал възможност да предотврати произшествието, ако се е убедил, че зоната зад превозното средство е свободна и позволява безпрепятствено извършване на маневрата движение назад.

Не следва да бъдат ценени показанията на свидетеля П. И. П. в частта им, в която същият сочи, че към момента на настъпването на процесното ПТП товарен автомобил „Скания“ с полуремарке не е бил в движение, тъй като на първо място те се опровергават от отразеното в съставения двустранен констативен протокол /който е подписан от посочения свидетел/ – че произшествието е настъпило докато управляваното от него превозно средство е било в движение, а на второ място въззивният съд съобразява изявлението на свидетеля, че между водачите не е имало спор чия е вината за настъпване на произшествието, което съответства на вписаната в посочения протокол забележка от водача на влекач „МАН ТГХ“ с полуремарке, че няма вина за произшествието.

В този смисъл СГС приема, че по делото е доказано, че действията на водача на товарен автомобил „Скания“ с полуремарке – П. П., съставляват граждански деликт. Той е извършил нарушение на правилата за движение по пътищата, а именно на правилото, установено в чл.

40, ал. 1 ЗДвП, според което преди да започне движение назад, водачът е длъжен да се убеди, че пътят зад превозното средство е свободен и че няма да създаде опасност или затруднения за останалите участници в движението. Деянието на посочения водач е противоправно и в пряка причинна връзка от него са настъпили уврежданията на застрахованото при ищеца МПС. Вината се предполага – чл. 45 ал. 2 ЗЗД.

Следователно увреденият има срещу виновния водач вземане по чл. 45, ал. 1 ЗЗД.

Застрахователят е встъпил в правата на увредения по силата на факта, че е платил обезщетение за причинените с деликта вреди и за него е възникнало регресно право срещу деликвента, респ. срещу неговия застраховател по застраховка „гражданска отговорност“.

По отношение на размера на дължимото застрахователно обезщетение, въззивният съд приема, че разпоредбата на чл. 386, ал. 2 КЗ предвижда, че застрахователното обезщетение трябва да бъде равно на размера на вредата към деня на настъпване на събитието и целта е да се стигне до пълно репариране на вредоносните последици. В съдебното производство дължимото обезщетение от застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност” се остойностява с размера на действителната стойност на вредата към деня на настъпване на 4 събитието – чл. 499, ал. 2 КЗ, а не съгласно прилаганата от застрахователя методика към Наредба № 49 от 16.10.2014 год. Също така обезщетението не може да надвишава действителната /при пълна увреда/ или възстановителната /при частична увреда/ стойност на застрахованото имущество, т.е. стойността, срещу която вместо застрахованото имущество може да се купи друго от същия вид и качество – чл. 400, ал. 1 КЗ, съответно стойността, необходима за възстановяване на имуществото с ново от същия вид и качеството, в това число всички присъщи разходи за доставка, строителство, монтаж и други, без прилагане на обезценка – чл. 400, ал. 2 КТ и съответно е лимитирано от застрахователната сума по договора – чл. 386, ал. 1 КЗ.