Решение № 507 от 25.01.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 507 гр. София, 25.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

Теодора Иванова при участието на секретаря Цветелина В. Пецева като разгледа докладваното от Велина Пейчинова Въззивно гражданско дело № 20221100502271 по описа за 2022 година

За да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

С решение №20000160 от 04.01.2022г., постановено по гр.дело №3486/2021г. по описа на СРС, І Г.О., 34-ти състав, е осъдена П. Г. Д., с ЕГН *******, да заплати на Л.

Г. Г., с ЕГН **********, на основание чл.31, ал.2 от ЗС и чл.86, ал.1 от ЗЗД следните суми: сумата от 2693.85 лв., обезщетение за ползване на съсобствен недвижим имот – 1/2 ид.ч. от сутеренен етаж, находящ се в град София, ул.“*******, състоящ се от две мазета: едното южно под хола, другото ъглово югоизточно, с коридор и санитарни помещения – баня и тоалетна, за периода от 09.09.2016г. до 02.04.2019г., ведно със законната лихва от 21.01.2021г. /дата на депозиране на исковата молба в съда/ до окончателното изплащане; както и сумата от 365.20 лв., обезщетение за забава за периода от 21.01.2018г. до 23.05.2019г.; както и на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 717.99 лв., направени разноски в производството пред СРС; като с а отхвърлени предявените искове, както следва: искът с правно основание чл.31, ал.2 ЗС за разликата над сумата от 2693.85 лв. до пълния предявен размер от 5721.87 лв. и за периода от 03.04.2019г. до 23.05.2019г. , както и искът с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за разликата над сумата от 365.20 лв. до пълния предявен размер от 822.33 лв. и за периода от 09.09.2016г. до 20.01.2018г. . С решението е осъдена Л. Г. Г., с ЕГН **********, да заплати на П. Г. Д., с ЕГН *******, на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата от 633.53 лв., направени разноски в производството пред СРС.

Постъпила е въззивна жалба от ищцата - Л. Г. Г., с ЕГН ********** , чрез процесуален представител адв.Д. К., с която се обжалва решение №20000160 от 04.01.2022г., постановено по гр.дело №3486/2021г. по описа на СРС, І Г.О., 34-ти 1 състав, в частта, в която са отхвърлени предявените при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.31, ал.2 от ЗС ЗС за разликата над сумата от 2693.85 лв. до пълния предявен размер от 5721.87 лв. и за периода от 03.04.2019г. до 23.05.2019г., както и с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за разликата над сумата от 365.20 лв. до пълния предявен размер от 822.33 лв. и з а периода от 09.09.2016г. до 20.01.2018г.; както и в частта, в която е възложено в тежест на ищцата да заплати на ответницата на основание чл.78, ал.3 от ГПК сумата от 633.53 лв., направени разноски в производството пред СРС. Наведени са доводи за незаконосъобразност и неправилност на решението на СРС в обжалваните части, като постановено в противоречие на събраните по делото доказателства и при неправилно тълкуване и прилагане на материалния закон и при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Излага се, че неправилно СРС при определяне на размера на дължимото обезщетение за ползване на съсобствения между страните недвижим имот, за исковия период, е кредитирал приетото по делото заключение на съдебно-техническа експертиза /СТЕ/ на вещото лице инж.Д.М. вместо това на вещото лице И.И., която коректно е изчислила месечния наем за процесния имот за исковия период като се е съобразила със средния пазарен наем за жилища, а не за мазета, както е приела вещото лице инж.Д.Митушева. Оспорват се констатациите на вещото лице инж.Д.М. в изготвеното от нея и прието по делото заключение на СТЕ, като се твърди, че експертът не е правил оглед на имота преди изготвяне на настоящата СТЕ, такъв оглед на имота е бил извършен от вещото лице в края на 2011г. при изготвяне на СТЕ по друго дело между страните. В тази връзка се твърди, че вещото лице инж.Д.М. няма непосредствени впечатления за състоянието на процесния имот след извършения ремонт през периода 2015г. – 2016г., който факт рефлектира върху размера на обезщетението за ползване за исковия период. Поддържа се още, че вещото лице инж.Д.М. при изчисляване на месечния наем за процесния имот не се е съобразила с всички фактори, влияещи върху формирането на пазарната наемна цена. Сочи се, че неправилно вещото лице инж.Д.М. е приела, че процесните помещения се намират в сутерена под кота „нула“, който извод е в противоречие на събраните по делото доказателства, от които се установява факта, че процесните помещения са разположени на кота „нула“, т.е. на партерен етаж и се използват като жилищни. Поддържа се, че при изчисляването на пазарната наемна цена на процесните помещения от значение е само фактическото им предназначение за жилище, като без значение е факта дали същите отговарят на нормативните изисквания за жилище. Твърди се, че приетото по делото заключение на СТЕ, изготвено от вещото лице инж.Д.М., не кореспондира на събраните по делото доказателства, предвид на което са налице предпоставките на чл.202 от ГПК и съдът не следва да го кредитира при определяне на дължимото обезщетение за ползване по отношение на процесния имот за исковия период. Сочи се още, че първостепенният съд е допуснал съществено процесуално нарушение като, без да изложи конкретни мотиви, е оставил без уважение искането на ищцата за допускане на тройна СТЕ, като не е отчетен факта, че са налице съществени различия в приетите по делото две заключения на СТЕ. По отношение на предявения иск с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД се сочи, че същият има акцесорен характер и при уважаване в пълен размер на главния иск, следва да се уважи изцяло за пълния претендиран размер и акцесорния иск за мораторна лихва. Допълнителни аргументи в горния смисъл са изложени и в писмена защита. По изложените съображения моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени първоинстанционното решение в обжалваните части и да постанови друго, с което да уважи изцяло предявените искове с правно основание чл.31, ал.2 от ЗС и чл.86, ал.1 от ЗЗД. Претендира присъждане на 2 разноски, направени пред двете съдебни инстанции. Представя списък по чл.80 от ГПК за сторени разноски пред въззивната инстанция.

Въззиваемата страна - П. Г. Д., с ЕГН *******, чрез процесуален представител адв.В. Д., в депозирания писмен отговор взема становище за неоснователност на подадената въззивна жалба. Изложени са твърдения, че първоинстанционният съд правилно при определяне на размера на дължимото обезщетение за лишаване от ползване на процесния имот е кредитирал приетото по делото заключение на СТЕ на вещото лице инж.Д.М., а не е дал вяра на заключението на СТЕ изготвено от вещото лице И.И.. Поддържа се, че вещото лице инж.Д.М. при изчисляване на средния пазарен наем се е съобразила с факта, че двете процесни мазета се използват за живеене, но същите не отговарят на законовите изисквания за жилище, разположени са на сутеренен етаж, под кота „нула“ и са с по-малка височина от минимално допустимата за жилища и не представляват самостоятелен обект, тъй като банята и тоалетната, намиращи се в коридора, обслужват и друго мазе, което е собственост на ответницата и не е предмет на предявения иск, както и че ползваната кухня се намира в мазето, лична собственост на ответницата и не е част от имота, за който се претендира заплащане на обезщетение за ползване. Сочи се още, че при изчисляване на пазарния наем вещото лице И.И. неправилно е използвала за аналогови обекти такива, които са различни от процесния имот, а именно – маломерен двустаен апартамент, какъвто по вид не представлява процесния имот. Твърди се още, че правилно първоинстанционният съд е приел, че за част от исковия период от 03.04.2019г. до 23.05.2019г. ищцата не е активно легитимирана да претендира от ответницата заплащане на обезщетение за лишаване от ползване за съсобствените между страните помещения, тъй като за сочения период ответницата се явява единствен собственик на тези помещения – с постановление за възлагане на недвижим имот от 21.03.2019г., влязло в сила на 03.04.2019г., по изпълнително дело №20187900401751 по описа на ЧСИ Р.М., с рег.№790 на КЧСИ, с район на действие СГС, процесните мазета, съставляващи част от третия етаж на жилищната сграда, са възложени на ответницата. В тази връзка се твърди, че правилно и законосъобразно първостепенният съд е отхвърлил предявения иск с правно основание чл.31, ал.2 от ЗС за разликата над сумата от 2693.85 лв. до пълния предявен размер от 5721.87 лв. и за периода от 03.04.2019г. до 23.05.2019г., както и иска с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за разликата над сумата от 365.20 лв. до пълния предявен размер от 822.33 лв. и з а периода от 09.09.2016г. до 20.01.2018г. . Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди първоинстанционното решение в обжалваните части като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски, направени пред въззивната инстанция. Представя списък по чл.80 от ГПК.

Предявени са от Л. Г. Г., с ЕГН **********, срещу П. Г. Д., с ЕГН *******, при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.31, ал.2 от ЗС и чл.86, ал.1 от ЗЗД.

С оглед предмета и заявения петитум на подадената въззивна жалба съдът приема, че на инстанционен контрол подлежи постановеното първоинстанционно решение в частта, в която са отхвърлени предявените при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.31, ал.2 от ЗС и чл.86, ал.1 от ЗЗД.

Постановеното решение в частта, в която са уважени предявените при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.31, ал.2 от ЗС и чл.86, ал.1 от ЗЗД, е влязло в сила като необжалвано.

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД , като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че 3 фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционното съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т.1 - ТР№1/09.12.2013г. по т.д. №1/2013г. ОСГТК на ВКС).

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. За да постанови обжалваното решение, в частта, в която са отхвърлени предявените при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.31, ал.2 от ЗС и чл.86, ал.1 от ЗЗД, първоинстанционният съд е приел, че в хода на производството са доказани кумулативните предпоставки, обуславящи основателността на претендираното от ищцата обезщетение за лишаване от право на ползване досежно съсобствените между страните процесни помещения - две мазета: едното южно под хола, другото ъглово югоизточно , с коридор и санитарни помещения – баня и тоалетна, намиращи се на сутеренен етаж, находящ се в град София, ул.“*******, а именно, че през исковия период - 09.09.2016г. до 02.04.2019г. , съсобственият недвижим имот се е ползвал само от ответницата по начин, който възпрепятства, съответно ограничава ползването й от ищцата съобразно предназначението му, както и че лишеният от ползването съсобственик – в случая ищцата, е поискала писмено от ползващия съсобственик – в случая ответницата, последната да й осигури достъп до процесния имот за ползване съобразно правата й по отношение на него или да й заплаща обезщетение, което същата не е сторила. По тези съображения е прието от СРС, че по делото са доказани правопораждащите юридически факти за възникване на субективното право на ищцата, предвидено в материалноправната норма на чл.31, ал.2 от ЗС, да претендира от ответницата заплащане на обезщетение за лишаване от право на ползване на съсобствените между страните помещения, което е основание за уважаване на предявения иск с правно основание чл.31, ал.2 от ЗС. При определяне на размера на дължимото обезщетение първоинстанционният съд подробно е изложил мотиви, на основание на които е обосновал своя извод досежно кредитиране приетото по делото заключение на СТЕ, изготвено от вещото лице инж.Д.М., а не е зачел констатациите на приетото заключение на СТЕ, изготвено от вещото лице И.И., която при изчисляване на средния пазарен наем за исковия период не е отчела специфичните особености на процесните помещения, не е съобразила обстоятелството, че процесните мазета не отговарят на законовите изисквания на жилища. Досежно периода от 03.04.2019г. до 23.05.2019г. е 4 прието, че ответницата не дължи заплащане на ищцата на обезщетение за лишаване от ползване за процесния имот, тъй като през този период е била прекратена съсобствеността между страните по отношение на имота, считано от 03.04.2019г. единствен собственик на имота се явява ответницата, поради което същата не дължи на ищцата заплащане на обезщетение по реда на чл.31, ал.2 от ЗС. По отношение на предявения иск по чл.86, ал.1 от ЗЗД в частта, в която е отхвърлен, е прието, че за периода от 09.09.2016г. до 20.01.2018г. претендираното вземане за законна лихва за забава е погасено по давност. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. Настоящият въззивен състав споделя изцяло изложените от първостепенния съд правни аргументи в частта, в която е прието, че предявените искове следва да се отхвърлят , които намира за законосъобразни, обосновани след правилен анализ на събраните по делото доказателства и при правилно приложение на материалния закон, поради което препраща към тях на основание чл.272 от ГПК. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното: