Определение № 1837 от 21.07.2026, Софийски окръжен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1837 гр. София, 21.07.2026 г.

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, I ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и първи юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Росина Н. Дончева

Членове:

Невена Пл. Великова

Виктория Р. Стоилова като разгледа докладваното от Невена Пл. Великова Въззивно частно гражданско дело № 20261800500517 по описа за 2026 година Производството е по реда на чл. 274, ал. 1, т. 1, във вр. с чл. 83, ал. 2 ГПК.

Образувано е по въззивна частна жалба вх. № 2716/22.04.2026 г. по описа на Районен съд – Самоков, депозирана от В. С. В., ЕГН **********, представлявана от ЕАД Е. И., чрез адв. И., против Разпореждане № 787/23.03.2026 г., постановено по гр. д. № 41/2026 г. на РС – Самоков (имащо характер на определение), с което е оставена без уважение молбата на ищцата за освобождаването й от държавна такса и разноски по делото.

В жалбата са изложени доводи за неправилност на определението, тъй като първоинстанционният съд е приложил разпоредбата на чл. 83, ал. 2 ГПК неправилно, тълкувайки я ограничително, възприемайки, че ищцата разполага със средства да заплати дължимите такси и разноски по делото, тъй като получава доход от пенсия в минимален размер и доход от кредити. Сочи се, че с това съдът препятства достъпа до правосъдие на ищцата, поради невъзможността да заплати дължимите такси и разноски по делото, а постановеният отказ не е съобразен и с практиката на ВКС. С оглед на горното се иска отмяна на атакуваното разпореждане по чл. 83, ал. 2 ГПК.

Окръжен съд – София, като съобрази изложените в жалбата доводи и представените пред първоинстанционния и въззивния съд доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Частната жалба е подадена срещу подлежащ на въззивна проверка акт, от процесуално легитимирано лице – надлежно упълномощения процесуален представител на жалбоподателката – адв. Е. И., в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК (препис от разпореждането е връчен на процесуалния представител на 1 жалбоподателката на 14.04.2026 г., а частната жалба е подадена по пощата на 18.04.2026 г.), като отговаря и на изискванията за съдържание по чл. 260, т. 1, 2, 3, 4 и 7 ГПК и тези по чл. 261 ГПК, поради което се явява процесуално допустима.

Разгледана по същество, частната жалба се явява неоснователна.

Производство по гр. д. № 41/2025 г. по описа на РС – Самоков е образувано по искова молба на В. С. В., подадена чрез ЕАД Е. И., представлявано от адв. Е. И., с която са предявени кумулативно субективно съединени отрицателни установителни искове с правно основание чл. 26 ЗЗД, съответно срещу „Изи Ассет Мениджмънт“ АД за прогласяване нищожността на договор за паричен заем № ......./....., като противоречащи на ЗЗД, ЗЗП и ЗПК, и срещу „Файненшъл България“ ЕООД – за прогласяване нищожността на договор за предоставяне на поръчителство/гаранция № ......./....., като лишен от основание, противоречащ на добрите нрави и обезпечаващ нищожна кредитна сделка. Посочено е в исковата молба, че цената на първия иск е 1840,84 лева, а на втория – 1310,64 лева.

С разпореждане № 231/23.01.2026 г. съдът е оставил исковата молба без движение, като е указал на ищцата в едноседмичен срок от съобщаването да представи доказателства за внесена по сметка на РС – Самоков държавна такса в размер на 64,44 евро.

Разпореждането е връчено на процесуалния представител на ищцата на 09.03.2026 г., като в законоустановения едноседмичен срок – на 16.03.2026 г., по делото е постъпила молба по чл. 83, ал. 3 ГПК за освобождаване на ищцата от държавна такса и разноски в производството. Към молбата е представена декларация за семейно и материално положение и имотно състояние, от която се установява, че ищцата е неомъжена, няма доходи от свободни професии, не получава наеми и хонорари, а получава единство 400,00 евро месено, без да е посочено на какво основание. Декларирано е още, че ищцата не притежава недвижими имоти и МПС, както и че не притежава акции, облигации и движими вещи на значителна стойност, като няма и вземания от трети лица, а има кредит към Банка ДСК с месечна вноска 100,00 евро. Така представената декларация не отговаря на образеца за декларация за освобождаване от държавна такса и не съдържа изявление, че деклараторът е запознат с наказателната отговорност, която носи по чл. 313 НК, но въпреки това е била взета предвид от първоинстанционния съд при постановяване на акта му.

При така декларираните данни, районният съд е счел молбата по чл. 83, ал. 2 ГПК за неоснователна, тъй като ищцата получава доходи, не декларира влошено здравословно състояние, няма данни за намалена работоспособност, като е получавала и суми под формата на кредити, които обстоятелства според съда опровергават твърдението, че страната няма достатъчно средства за заплащане на държавна такса по исковата молба и на разноските по делото.

Въззивният съд, в изпълнение на правомощията си по чл. 278 ГПК и съобразявайки Тълкувателно решение № 6 от 15.01.2019 г. по тълк. д. № 2

6/2017 г. на ОСГТК на ВКС, е изискал справки от ОДМВР – София, Агенция по вписванията и НАП, като от постъпилите такива се установява, че молителката не притежава недвижими имоти и МПС, както и че няма данни за изплатени доходи от трудови и различни от трудови правоотношения за периода от 01.01.2025 г. до 05.05.2026 г.

Видно от справка вх. № 5192/13.05.2026 г., изпратена от НОИ, към която е приложено и удостоверение обр. УП-8 № 1021-22-184# от 11.05.2026 г., за периода от месец 01.2025 г. до месец 06.2025 г. ищцата е получавала пенсия в размер на 580,57 лв. и добавка от още 208,77 лв., или общо 789,34 лева, а считано от месец 07.2025 г. до месец 05.2026 г. – пенсия в размер на 630,50 лв.

(с еврова равностойност 322,37 евро) и добавка в размер на 226,00 лв. (с еврова равностойност 115,56 евро), която добавка за месец 04.2026 г. е в размер на 135,56 евро, или общо 856,50 лв. или 437,93 евро, а за месец април – 457,93 евро.

Видно е от представената с исковата молба справка за кредитна задлъжнялост, издадена от БНБ – ЦКР, че към 30.09.2025 г. ищцата има един активен потребителски кредит по договор № 5470381 от 13.06.2025 г., сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД, по който й е предоставена в заем сумата в размер на 1000,00 лева със срок на издължаване 09.04.2026 г. при месечна вноска 122,00 лева, който кредит няма данни да е изплатен. Видно от същата справка е, че ищцата има една активна гаранционна сделка по договор № 5470381 от 13.06.2025 г., сключен с „Файненшъл България“ ЕООД, с дата на издължаване 09.04.2026 г. при месечна вноска от 77,00 лева.

От служебно направената справка в ТРРЮЛНЦ се установява, че ищцата няма участия в търговски дружества, както и че не представлява такива.

Въпреки дадените с разпореждане № 720/05.05.2026 г. (връчено на процесуалния представител на жалбоподателката на 05.06.2026 г.) указания на въззивния съд, по делото не е била представена декларация по образец, като понастоящем няма данни ищцата да е във влошено здравословно състояние, което да обосновава и допълнителни разходи.

С оглед на горното, при съобразяване на декларираното от ищцата, макар и в несъответна за целите на производството по чл. 83, ал. 3 ГПК декларация, и след преценка на служебно изисканата от съда информация, се установява, че средният месечен размер на дохода на ищцата за последните 11 месеца преди изискване на справките (доколкото към този момент е налице промяна в материалното положение на ищцата която е започнала да получава по-висока пенсия) възлиза на 439,95 евро. По делото няма данни ищцата да е във влошено здравословно състояние, което да налага да закупва лекарства за себе си, като не са представени и доказателства за задължения към „Банка ДСК“, каквото обстоятелство е било декларирано, но в декларация, неотговаряща на образеца за това, в който смисъл същата не следва да бъде съобразявана.

3

При така установената фактическа обстановка, настоящият съдебен състав намира от правна страна следното:

Съдът дължи на гражданите и юридическите лица защита и съдействие на техните субективни права, тъй като е адресат на признатото им от Конституцията право на защита и съдействие. Същевременно обаче правосъдната дейност не е безплатна, а е свързана с разходване на финансови средства, значително надвишаващи размерите на държавните такси по Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, която не е била актуализирана от приемането си през 2008 г. Това налага осигуряването на приходи за осъществяването на правосъдната дейност, поради което в чл. 71 ГПК е установено задължението за заплащане на такса, като е предвиден и начинът на определянето й, а именно върху цената на иска, а когато искът е неоценяем, размерът на таксата се определя от съда, съобразно правилата на горецитираната Тарифа.

Следва да се има предвид, че заплащането на такса се свързва не само с възмездяване на предоставяната услуга, но и с мотивиране на гражданите и юридическите лица към добросъвестно упражняване на процесуалните права, чрез завеждане на искове, които са потенциално основателни, вкл. и по размер, и с това се предотврати увеличаването на броя на неоснователните съдебни спорове (в изложения смисъл е Решение № 3 от 8.07.2008 г. на КС по к. д. № 3/2008 г.). Дължимостта на съдебни такси има определен възпиращ ефект, като страните следва да прибягват до търсене на защита или съдействие, когато имат действителна нужда, т.е. когато са изчерпали възможностите да разрешат спора извънсъдебно.

Същевременно ефективното упражняване на правото на защита от лицата без необходимите средства за заплащане на дължимата такса (осигуряване правото им на достъп до правосъдие) е наложило и регламентацията на правомощията на съда по реда на чл. 83 ГПК да освободи от такси и разноски всяко физическо лице, което е подало молба за освобождаване от такси и разноски и за което съдът след конкретна преценка на изброените в нормата лични и имуществени обстоятелства е признал, че няма достатъчно средства да ти заплати.

Съгласно константната практика на ВКС, намерила израз в Определение № 573/12.07.2011 г. по ч. т. д. № 230/2011 г. на ВКС, II т. о.; Определение № 612/12.08.2010 г. по ч. т. д. № 564/2010 г. на ВКС, II т. о.; Определение № 496/10.07.2013 г. по ч. т. д. № 2492/2013 г. на ВКС, II т. о. и други, постановени по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, по молба на страната за освобождаване от държавна такса на основание чл. 83, ал. 2 ГПК съдът следва да извърши преценка налице ли са предпоставки за освобождаване на молителя от внасяне на държавна такса въз основа на доказателства за имущественото състояние на лицето, семейното му положение, възраст, здравословното му състояние, трудова заетост и всички обстоятелства, относими към възможността за изпълнение на законоустановеното задължение за внасяне на държавна такса 4 за производството по делото. Следва да се има предвид, че макар и законодателят да не го е предвидил, в производството по чл. 83, ал. 2 ГПК съдът има право да събира доказателства и служебно (в който смисъл е и прието в Определение № 60431 от 1.12.2021 г. на ВКС по ч. т. д. № 1786/2021 г., I т. о., ТК, Определение № 1858 от 08.04.2026 г. на ВКС по ч. гр. д. № 305/2026 г., IV г. о., ГК, Определение № 1852 от 23.06.2026 г. на ВКС по ч. т. д.

№ 1328/2026 г., I т. о., ТК и др.), доколкото така се охранява и интересът на съда, от чиито бюджет се плащат разноските в производството, когато страната е освободена от заплащането им. След изясняване на общото материално състояние на страната и останалите относими обстоятелства съдът е длъжен да ги съпостави с цената на иска/исковете и пълния размер на дължимата държавна такса и въз основа на това да прецени дали страната разполага с достатъчно средства към момента на искането, за да заплати дължимата държавна такса или част от нея и разноските по делото.

При преценката на възможността страната да плати дължимите такси правно значение имат както нейните доходи (действителните доходи от пенсия, стипендия, заплата, хонорари и други възнаграждения за работа), така и обемът на притежаваното имущество, което се преценява и с оглед на възможността от него да бъдат извлечени доходи (граждански плодове) – например наем, аренда, друго възнаграждение за ползване, дивиденти, лихви и др., в т. ч. да бъде ползвано като обезпечение за получаване на кредит (в този смисъл е Определение № 553 от 01.10.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. № 448/2010 г., IV г. о.).

Разпечатката съдържа 33 от 48 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/352550fa-128b-4bd9-a715-df77f47d8053