Определение № 2703 от 27.09.2023, Върховен касационен съд

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2703 гр. София, 27.09.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и първи септември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Маргарита Соколова

Членове:

Светлана Калинова

Гълъбина Генчева като разгледа докладваното от Гълъбина Генчева Частно касационно гражданско дело № 20238003103082 по описа за 2023 година

Производството е по чл.274, ал.3, т.1 ГПК.

С определение № 731/23.03.2023 г. по ч. гр. д. № 564/2023 г. на Пловдивския окръжен съд е потвърдено определение № 260038/29.11.2022 г. по гр. д. № 544/2019 г. на Карловския районен съд, с което производството по делото е прекратено по отношение на ответниците министър на околната среда и водите и /Дирекция/ Н. парк „Централен Б.“ и е заличен като представител на държавата в процеса министърът на регионалното развитие и благоустройството, като на негово място е конституиран министърът на земеделието.

Въззивният съд е приел, че производството по гр. д. № 544/2019 г. на Карловския районен съд е образувано по искова молба от Т. и И. Д. против държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, както и против министъра на околната среда и водите и Н. парк „Централен Б.“, с която са предявени искове по чл. 108 от ЗС за пет броя земеделски имоти в землището на [населено място], местността „Параджика“. Прието е, че според министъра на околната среда и водите и Дирекция Н. парк „Централен Б.“ процесните имоти са държавна собственост, защото попадат в територията на национален парк.

Като се е позовал на чл.47, ал.1 ППЗСПЗЗ и чл.24, ал.4, вр. ал.1 ЗСПЗЗ и чл.5, чл.8 и Приложение № 1 от Закона за защитените територии, съдът е приел, че приложима е разпоредбата на чл.24, ал.12 ЗСПЗЗ, съгласно която по дела, които се отнасят до земи от държавния поземлен фонд, държавата се представлява пред съда от министъра на земеделието. Затова правилно районният съд е заменил министъра на регионалното развитие и благоустройството с министъра на земеделието като процесуален представител на държавата. Доводът на жалбоподателите, че разпоредбата на чл.24, ал.12 ЗСПЗЗ е приложима само при оспорване процедурата по възстановяване на земеделските земи не е 1 възприет по съображение, че няма основание за стеснително тълкуване на посочената разпоредба, а и предмет на спора по делото е валидността на извършената земеделска реституция, от която индиректно жалбоподателят Т. Д. претендира право на собственост.

Прието е, че Дирекция Н. парк „Централен Б.“ притежава правосубектност, съгласно чл.2, ал.2 от Правилника за устройството и дейността на дирекциите на националните паркове. Дирекцията обаче не може да бъде владелец на процесните имоти, защото това би означавало да заяви претенция за самостоятелна право на собственост, отричайки собствеността на държавата. Дирекциите на националните паркове разполагат с чисто административни функции спрямо поверените им земи. Провеждането на държавна политика по опазване на защитени територии предполага присъствието на служители на дирекциите и на министерството в тези територии, но това присъствие не може да се възприеме като проява на установено владение по смисъла на ЗС. Поради това не може министърът на околната среда и водите да бъде владелец на процесните имоти. С оглед на правомощието на Дирекция Н. парк „Централен Б.“ по управление на включените в парка защитени територии тя би могла да се разглежда като процесуален субституент, но като се има предвид, че държавата участва пряко като ответник в производството по първоинстанционното дело, то е напълно излишно участието и на нейни процесуални субституенти.

Срещу въззивното определение са подадени три частни касационни жалби.

Т. Д. поставя четири въпроса по чл.280, ал.1 ГПК, като по първите два поддържа, че въззивното определение противоречи на практиката на ВКС – чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а вторите два са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото:

1. Допустимо ли е в случаите на предявени от ищеца положителни искания за защита преценката на съда за недопустимост на иска поради ненадлежна процесуална легитимация на ответника да е производна на твърденията на ответника, вместо на твърденията на ищеца в исковата молба;

2. Може ли съдът да прекрати производството по делото по отношение на определена страна, когато преценката за допустимостта му зависи от установяването на твърдените в молбата факти на база на ангажирани по делото доказателства;

3. Относно правния интерес на ищеца в производство по предявен ревандикационен иск да насочи иска си срещу министъра на земеделието като представляващ държавата в случаите, когато „владеещият несобственик“ е друго държавно ведомство – в частност Дирекция Н. парк „Централен Б.“;

4. Относно процесуалната легитимация на министъра на земеделието в производство, в което се оспорва А., съставен от МРРБ.

Министърът на околната среда и водите поддържа, че надлежен процесуален представител на държавата е министърът на регионалното развитие и благоустройството на основание чл.31, ал.2 ГПК, тъй като земите в националните паркове имат специален статут, който изключва прилагането на чл.24, ал.12 ЗСПЗЗ и тъй като в Закона за защитените територии не е предвидена възможност държавата да се представлява от министъра на околната среда и водите по спорове за собственост на земи, включени в защитени територии.

2

В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по следните въпроси:

1. При наличие на ревандикационна претенция за имоти, част от национален парк, в какво качество следва да бъде конституиран министърът на околната среда и водите, при липса на специална уредба в Закона за защитените територии, като от това следва ли да се прилага общата уредба на чл.31, ал.2 ГПК;

2. Надлежен процесуален представител ли е на държавата министърът на регионалното развитие и благоустройството по предявени ревандикационни претенции към недвижими имоти, част от национален парк.

Дирекция Н. парк „Централен Б.“ поддържа аналогично становище, че процесуален представител на държавата по настоящото дело следва да е министърът на регионалното развитие и благоустройството.

В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпросите:

1. Кой е надлежният държавен орган, който следва да осъществява представителство на държавата по дела с предмет недвижими имоти, изключителна държавна собственост, представляващи част от защитената територия на парк с национално значение по смисъла на чл.18 от Конституцията на Република България и чл.8 от Закона за защитените територии /ЗЗТ/;

2. Дали имот, представляващ част от защитена територия на парк с национално значение – изключителна държавна собственост, може едновременно с това да бъде част от държавния поземлен фонд или част от държавния горски фонд.

Отделно от това се поддържа, че обжалваното определение е очевидно неправилно – чл.280, ал.2, предл.3 ГПК.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема, че жалбите са процесуално допустими, тъй като са подадени в срок, срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивен съд, с което се потвърждава преграждащо определение на първата инстанция.

Първите два въпроса в изложението към касационната жалба на Т. Д. не са обуславящи по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС и по тях не може да се допусне касационно обжалване. Въпросите са свързани с прекратяването на производството по отношение на Дирекция Н. парк „Централен Б.“. Макар съдът да е изложил становището на Дирекцията, че имотите са държавна собственост, не това е решаващият мотив за извода, че тя е ненадлежна страна в процеса. Съдът е изхождал от твърденията в исковата молба, че държавата третира спорните имоти като нейна собственост и оттук е разсъждавал кой е надлежен ответник по предявения ревандикационен иск – само държавата, която заявява собственически права, или и държавните организации, на които е предоставено управлението на имотите. Следователно прекратяването на производството спрямо този ответник не произтича нито от становището му относно характера на собствеността върху имотите, нито от доказателствата по делото.

Макар и непрецизно поставен, въпрос № 3 съдържа питането дали иск по чл.108 ЗС може да се предяви срещу Дирекция Н. парк „Централен Б.“, която управлява спорния 3 имот, ако искът е насочен и срещу държавата.

Въпрос № 4 в жалбата на Т. Д., както и всички останали въпроси в жалбите на Министерство на околната среда и водите и Дирекция Н. парк „Централен Б.“, са свързани с извода на въззивния съд за надлежния представител на държавата по спора за собственост. В обобщен вид въпросът се състои в това кой е надлежният държавен орган, който следва да осъществява представителство на държавата по дела с предмет недвижими имоти, изключителна държавна собственост, представляващи част от защитената територия на парк с национално значение по смисъла на чл.18 от Конституцията на Република България и чл.8 от Закона за защитените територии /ЗЗТ/;

И двата въпроса отговарят на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като са свързани с решаващи изводи на въззивния съд за пасивната процесуална легитимация на Дирекция Н. парк „Централен Б.“ и за надлежното представителство на държавата.

По въпросите е налице и поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

По първия въпрос:

В чл.26, ал.2 ГПК се съдържа един от принципите на гражданския процес – че освен в предвидените от закон случаи, никой не може да предявява от свое име чужди права пред съд. Изключение от този принцип представлява фигурата на процесуалната субституция.

Една от проявните форми на процесуалната субституция е възможността държавните учреждения да предявяват искове и да отговарят по искове за собственост на имоти, които са им предоставени от държавата за управление. При действието на ГПК от 2008 г. тази процесуална субституция има формата на процесуално застъпничество, т.е. за да може държавата да защити правото си на собственост като извършва самостоятелни действия в процеса, тя се призовава като страна по делото на основание чл.26, ал.4 ГПК – в този смисъл решение № 60083 от 2.08.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3632/2020 г., I г. о Когато в исковата молба по чл.108 ЗС се твърди, че спорните имоти според различни държавни органи попадат на територията на Н. парк „Централен балкан“, посоченият ответник Д. Н. парк „Централен Б.“ притежава пасивна процесуална легитимация да отговаря по този иск в качеството на процесуален субституент на държавата. Този извод следва от нормативната уредба на Закона за защитените територии. Според чл.46, ал.1, т.1 ЗЗТ Министерството на околната среда и водите и неговите регионални органи провеждат и осъществяват управлението и контрола в защитените територии, а според чл.48 от същия закон регионални органи на Министерство на околната среда и водите за защитените територии са дирекциите на националните паркове и регионалните инспекции по околната среда и водите.

Когато иск по чл.108 ЗС е насочен срещу държавната организация, която се намира във фактическа власт на спорния имот и която представлява процесуален субституент на държавата, съдът няма правомощието да прекратява производството срещу субституента по съображение, че искът е насочен и срещу държавата. Ищецът има правен интерес да насочи иска си по чл.108 ЗС не само срещу лицето, което твърди че е собственик на спорния имот, но и срещу лицето, което упражнява фактическата власт върху имота. Така в решение № 4

176 от 20.12.2018 г. по гр. д. № 5111/2017 г. на ВКС, I-во г.о., се приема, че когато министерство е възложило управлението на държавен имот на свое юридическо лице на бюджетна издръжка, ответници по предявения ревандикационен иск за държавния имот могат да бъдат и двете лица, независимо от това,че фактическата власт се упражнява пряко от юридическото лице на бюджетна издръжка, като и двете лица са процесуални субституенти на държавата. Същото следва да се приеме и в хипотеза като настоящата, когато със закон управлението на един държавен имот е възложен едновременно на министерство и негово структурно поделение на държавна издръжка, както е в случая с чл.46, ал.1 и чл.48 ЗЗТ.