Решение № 2153 от 05.02.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 2153 гр. София, 05.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 127 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ЯНА М. ФИЛИПОВА при участието на секретаря ГЕРГАНА З. ЛЕОНТИЕВА като разгледа докладваното от ЯНА М. ФИЛИПОВА Гражданско дело № 20251110124291 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.

Образувано е по искова молба от Р. П. Д. против „КРЕДИСИМО“ ЕАД и „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД, с искане сключеният между ищецът и първият ответник Договор за паричен заем № ***/11.10.2023 г. и сключеният между ищецът и вторият ответник Договор за предоставяне на поръчителство във връзка с процесния договор за кредит да бъдат прогласени за нищожни поради противоречие на сделките със закона и добрите нрави, както и „КРЕДИСИМО“ ЕАД да бъде осъдено да заплати сумата в размер на 50 лева, представляваща недължимо получена от дружеството възнаградителна лихва по Договор за паричен заем № ***/11.10.2023 г. за периода от 11.10.2023 г. до 31.01.2025 г., ведно със законна лихва за забава от подаване на исковата молба на 29.04.2025 г. до окончателно погасяване на вземането, както и сумата в размер на 50 лева, представляваща недължимо получена от дружеството сума по договор за предоставяне на поръчителство към договор за паричен заем № ***/11.10.2023 г. за периода от 11.10.2023 г. до 31.05.2025 г., ведно със законна лихва за забава от подаване на исковата молба на 29.04.2025 г. до окончателно погасяване на вземането. Направено е искане сторените съдебни разноски да бъдат възложени в тежест на ответниците.

В исковата молба са изложени твърдения, че между Р. П. Д. и „КРЕДИСИМО“ ЕАД бил сключен Договор за паричен заем № ***/11.10.2023 г., по силата на който ответното дружество отпуснало в заем на ищеца сумата в размер на 2000 лева. Ищецът поддържа, че посоченият в съглашението годишен процент на разходите от 21,77 % не отговаря на действителният процент на разходите по сделката. В исковата молба са изложени твърдения, че в ГПР по сделката следва да бъде включено задължението на кредитополучателя по сключен като условие за отпускане на заема договор за предоставяне на поръчителство с втория ответник. Страната намира, че в годишния процент на разходите следва да бъдат включени разходи, които длъжникът ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение, респ. при неизпълнение на задължението за посочване на действителния ГПР по кредита договорът е недействителен на основание чл. 11, т. 10 вр. чл. 22 ЗПК.

Ищецът поддържа, че сключеният договор за поръчителство е недействителен поради противоречие на сделката с добрите нрави, доколкото в тежест на потребителя се възлага 1 задължение да заплаща възнаграждение по един по правило безвъзмезден договор. При недействителност на процесните договори платени от кредитополучателя суми се явяват недължимо заплатени, като с молба-уточнение от 11.11.2025 г. ищецът поддържа, че след изслушване на съдебно-счетоводна експертиза ще бъде заявено искане по чл. 214 ГПК за изменение на размера на предявените осъдителни искове.

С протоколно определение от 22.01.2026 г. съдът е допуснал изменение на осъдителната претенция, като предявеният иск за връщане на дадена сума отнесена в погашение на възнаградителна лихва по кредита следва да се счита предявен за сумата в размер на 259,98 лева, а предявеният иск за връщане на платено възнаграждение за поръчителство се счита предявен за 1072,76 лева.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът „КРЕДИСИМО“ ЕАД чрез процесуалния си представител юрисконсулт Иванова оспорва предявените искове. С отговора са оспорени поддържаните в исковата молба твърдения, че сключването на договор за поръчителство представлява задължително условие за отпускане на кредит. С отговора са оспорени и поддържаните от ищеца твърдения, че към момента на сключване на договора за кредит заемодателят е знаел какъв е размера на задължението по договора за поръчителство. На следващо място процесуалният представител на страната поддържа, че договорът за поръчителство сключен между ищеца и „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД по своя характер представлява договор за поръчка и уговореното между страните по сделката възнаграждение не попада в обхвата на общите разходи по кредита. По изложените доводи е направено искане предявените искове да бъдат отхвърлени, като в тежест на ищеца бъдат възложени сторените съдебни разноски. При условията на евентуалност е направено възражение за прекомерност на претендираните от ищеца съдебни разноски за адвокатско възнаграждение.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД чрез процесуалния си представител юрисконсулт Сталева оспорва исковата претенция. В отговора на исковата молба са изложени твърдения, че договорът за поръчителство е действителен, а възнаграждението за поръчителя има характера на възнаграждение дължимо на лице, което по занятие предоставя услуги по гарантиране на задължения на контрагенти, като размерът му е съобразен с риска, който дружеството поема. По изложените доводи е направено искане предявеният иск да бъде отхвърлен, като в тежест на ищеца да бъдат възложени сторените съдебни разноски. При условията на евентуалност е направено възражение за прекомерност на претендираните от ищеца съдебни разноски за адвокатско възнаграждение.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и съобразно чл. 235, ал. 2 ГПК във връзка с наведените в исковата молба доводи и възраженията на ответника, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

В доказателствена тежест на ищеца по предявените искове за прогласяване на Договор за паричен заем № ***/11.10.2023 г. и Договор за предоставяне на поръчителство по процесния договор за кредит е да установи при условията на пълно и главно доказване, че между страните по спора са сключени договори за кредит и поръчителство с описано в исковата молба съдържание, както и че договорите са недействителни на соченото от страната основание.

В доказателствена тежест на ищеца по предявения иск с правно основание чл. 55, ал.

1, пред. 1 ЗЗД е да установи, че е заплатил на ответника „КРЕДИСИМО“ ЕАД процесните суми, а в тежест на ответната страна е да установи основанието, на което е получено плащането.

При съобразяване на поддържаните от страните твърдения на основание чл. 146, ал.

1, т. 3 и т. 4 ГПК с доклада е обявено за безспорно и ненуждаещо се от доказване по делото, че между Р. П. Д. и „КРЕДИСИМО“ ЕАД е сключен Договор за паричен заем № ***/11.10.2023 г., по силата на който дружеството отпуснало в заем на ищеца сумата в размер на 2000 лева, че между Р. П. Д. и „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД е сключен договор за поръчителство към процесния договор за кредит и, че дължимото по договора за поръчителство възнаграждение не е включено в годишния процент на разходите по договора 2 за кредит.

От приетото по делото заключение по допусната съдебно-счетоводна експертиза, което съдът цени като обективно и компетентно дадено се установява, че при включване на разходите по договора за поръчителство в годишния процент на разходите по кредита ГПР по процесния договор за заем възлиза на 148,10 %. От заключението се установява, че общо платените суми по процесните договори възлизат на 5438,65 лева, като сумата е отнесена в погашение на следните задължения: 4000 лева главница, 259,98 лева възнаградителна лихва, 1,05 лева лихва за забава, 15 лева разходи за извънсъдебно събиране, сумата в размер на 1072,76 лева възнаграждение по договор за поръчителство и неразпределена сума в размер на 89,86 лева.

Процесният договор за заем е потребителски – страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП.

Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на потребителя, а представеният по делото договор за заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Предвид изложеното процесният договор се подчинява на правилата на Закона за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличие на които съдът следи служебно.

По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.

Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.

Възнаграждението в полза на поръчителя е разход, свързан с предмета на договора за потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на вземанията по договора. От служебно извършена справка в Търговския регистър се установява, че „Кредисимо“ ЕАД е едноличен собственик на капитала на „Ай Тръст“ ЕООД, като двете дружества са с един адрес на управление. Страните не спорят, че „Кредисимо“ ЕАД е овластено да приема вместо поръчителя възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство. Тази свързаност обуславя извод, че разходът за възнаграждение в полза на поръчителя е известен на заемодателя, което се потвърждава и от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства /датата на която са изготвени договорите и съдържанието на същите/. От клаузите в договора за потребителски кредит - чл. 4, ал. 1-3 е видно, че ако поръчителят е заявил обезпечение чрез поръчителство с одобрено от заемодателя „Кредисимо“ юридическо лице-поръчител, то заявлението му за сключване на договора за кредит се разглежда в рамките на 48 часа от подаване на заявлението, като срокът за одобрение на заявлението за отпускане на кредит в този случай е 24 часа. При непосочване обаче на посоченото обезпечение, заявлението на лицето, кандидатстващо за кредит, се разглежда в 14-дневен срок от подаването му. Предвид обстоятелството, че се касае за отпускане на т. нар. „бърз кредит“, при който потребителят разчита да получи заявената сума в кратък срок, то разликата от почти две седмици в срока на одобрение за кредит на практика превръща 3 сключването на договора за предоставяне на поръчителство в задължително условие за получаването на кредита. В допълнение изискването за представяне на банкова гаранция е практически неосъществимо особено предвид обстоятелството, че потребителят търси паричен кредит в сравнително нисък размер.

Горното съставлява и неравноправно третиране на потребителите с оглед срока на разглеждане на заявлението в полза на тези, които са посочили, че ще обезпечат вземането с поръчителство на юридическо лице - поръчител, което освен това и следва да е одобрено от кредитодателя. От анализа на клаузите относно обезпечението на кредита следва, че потребителят, за да ускори разглеждане на заявлението си за кредит на парична сума, от която се нуждае, следва да сключи „договор за предоставяне на поръчителство“ с посочено от кредитора юридическо лице - поръчител. Гореизложеното води и до извода, че в конкретния случай договорът за поръчителство има за цел да обезщети кредитора за вредите от възможна фактическа неплатежоспособност на длъжника, което влиза в противоречие с предвиденото в чл. 16 ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга да оцени сам платежоспособността на потребителя и да предложи цена за ползването на заетите средства, съответна на получените гаранции. Въпреки, че всеки един от представените договори - този за кредит и този за предоставяне на поръчителство, формално представляват самостоятелни договори, двата договора следва да се разглеждат като едно цяло. Тази обвързаност се установява от уговорката за приоритетно разглеждане на искането за предоставяне на кредит при сключване на договор за поръчителство на кредитополучателя с одобрено от кредитодателя юридическо лице-поръчител, сключването на договора за поръчителство в същия ден, в който е сключен договорът за кредит. С оглед изложеното съдът намира, че разходът за възнаграждение на поръчителя за обезпечаване вземанията на „Кредисимо“ ЕАД по процесния договор за потребителски кредит, отговаря на поставените от ЗПК изисквания, за да се включи в общия разход по кредита ( в този смисъл и Решение № 264616 от 09.07.2021г. по в.гр.д. № 9991/2020г. по описа на СГС). Предвид гореизложеното, и като се съобрази обстоятелството, че възнаграждението по договора за поръчителство е в размер на общо 3721,05 лева за целия период на договора, действителният годишен процент на разходите по кредита възлиза съгласно приетото по делото заключение по допусната съдебно-счетоводна експертиза на 148,10 %, т.е. многократно нахвърлящ максималния допустим размер. При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от уговорките съдът намира, че макар формално процесният договор за потребителски кредит да покрива изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 - годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето - чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е оповестил действителен ГПР в договора за кредит кредитодателят е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената сделка, което обосновава извод за недействителност на договора за кредит на основание чл. 22 от ЗПК, поради неспазването на изискванията на чл. 11, т. 10 и 11 от ЗПК.