Решение № 1330 от 04.11.2024, Районен съд - Пазарджик

РЕШЕНИЕ

№ 1330 гр. Пазарджик, 04.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, XVIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Ненка Цветанкова при участието на секретаря Иванка Панчева като разгледа докладваното от Ненка Цветанкова Гражданско дело № 20245220102015 по описа за 2024 година

Производството е образувано по повод искова молба от М. Й. Г., с ЕГН **********, с постоянен адрес гр. Пазарджик, ул. „****** чрез Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, представлявано от Д. М. – управител, с адрес гр. София, бул. „****** против „СТИК – КРЕДИТ“ АД, ЕИК 202557159, със седалище и адрес на управление гр. Шумен, пл. „******, представлявано от С. Н. Т., с която се иска от съда да постанови решение, с което да приеме, че клаузата на чл. 27 от Договор за паричен заем № 840908/07.06.2022 г., предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 0,9 % от стойността на усвоената сума на ден е нищожна, както и да осъди ответника да заплати на ищцата сумата в размер на 1 лев /частичен иск от 1701,45 лева/, представляваща недължимо платена сума по Договор за потребителски кредит № 840908/07.06.2022 г., ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на депозиране на исковата молба до окончателното й изплащане.

В исковата молба се твърди, че на 07.06.2022 г. между ищцата в качеството й на заемополучател и ответното дружество, в качеството му на заемател, е сключен договор за потребителски кредит от разстояние № 840908. Страните са се договорили отпуснатият заем да бъде в размер на 600 лева, на 24 месечни вноски. Размерът на годишната лихва - 36%, а размерът на ГПР 42,58%. Ищцата следвало да върне сумата в общ размер на 940,29 лева.

Посочва, че в чл. 17, ал. 1 от процесния договор било уговорено, че страните се съгласяват договорът за заем да бъде обезпечен с гарант - отговарящ на условията, посочени в ОУ или банкова гаранция в полза на институцията, отпуснала кредита.

В чл. 27 страните са уговорили, че в случай на неизпълнение на задължението си по чл. 17 от договора, а именно да представи обезпечение в срока по предходната алинея, 1 заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 0.9% от стойността на усвоения кредит, като в договора е уговорено, че страните се съгласяват, че непредставянето на договореното обезпечение причинява вреди на кредитора в посочените размери.

Неустойката се заплащала от заемателя разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски.

Във връзка с горното сочи, че на ищцата била начислена неустойка в общ размер на 1701,45 лева, тъй като не представила в срок надлежни поръчители или друг вид обезпечение, посочено в процесния договор, като общата сума която следвало да върне е 2641,74 лева. Твърди се, че ищцата е погасила изцяло задълженията си по договора.

Счита, че процесният договор е нищожен на основание чл. 10, ал.1 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не е спазена предвидената от закона форма. Сочи, че е нарушено изискването процесният договор да е написан по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора да се представят с еднакъв по вид формат и размер на шрифт не по – малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните.

Позовава се и на нищожност на договора на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не бил налице съществен елемент от неговото съдържание, а именно годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита. В договора била посочена само абсолютна стойност на ГПР. Липсвало ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита, а именно кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият. Твърди, че описаните в съдържанието на договора такси и разходи, вкл. възнаградителна лихва и неустойка водят до различен размер на ГПР от посочения в договора.

На следващо място смята, че в договора за потребителски кредит е налице грешно посочен размер на ГПР, а действителният такъв е в пъти по - висок размер и за конкретния договор е над максимално установения праг на ГПР, предвиден в императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

Сочи, че в договора е уговорено задължение за заемателя да осигури две физически лица, които да станат солидарни длъжници в полза на заемодателя за връщането на всички дължими погасителни вноски, лихви, разходи и неустойки, които да отговарят на условията, посочени в договора. При непредставяне на посоченото в договора обезпечение в тридневен срок от сключването му, заемателят дължи неустойка почти в двойно по-голям размер от главницата, платима на части съгласно погасителния план. Счита, че е налице изначална невъзможност потребителят да осигури в толково кратък период поръчител, отговарящ на всички изисквания, посочени в договора. Поради това смята, че е налице нищожност на договора на основание чл. 26, ал. 2, пр. 1 от ЗЗД.

Смята, че на длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение едва след като кредитът е отпуснат, като ако не стори това дългът му нараства, т. е. опасността от свръхзадлъжнялост се увеличавала. Счита, че неустойка за неизпълнение на задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди, е типичен пример за неустойка, която накърнява добрите нрави, тъй като излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна 2 и санкционна функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване.

Счита, че е налице заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД.

Разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК предвиждала, че при забава на потребител кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава.

С процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение - недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечавала вредите от това, че вземането нямало да може да бъде събрано от длъжника в срок, но именно тези вреди се обезщетявали и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 от ЗПК. Счита, че подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо. Смята, че тази клауза е изцяло неравноправна и нищожна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 Закона за защита на потребителите, тъй като същата задължавала потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока неустойка. Също така счита, че тази клауза не е индивидуално уговорена, съгласно чл. 146 от ЗЗП.

Твърди, че посочената неустойка е следвало да бъде включена в годишния процент на разходите съобразно чл. 19 от ЗПК, като по този начин ГПР ще надхвърли максимално допустимата граница по чл. 19, ал. 4 от ГПК.

В подкрепа на становището си се позовава на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити.

Счита, че грешното посочване на размера на ГПР следва да се приравни на непосочен ГПР по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, респ. целият договор да се обяви за недействителен на основание чл. 22 от ЗПК.

На следващо място смята, че посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилаганият в отношенията между страните, представлява „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП, както и по смисъла на правото на ЕС.

Сочи, че договорът е нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 9 вр. чл. 22 от ЗПК вр. чл.

26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, тъй като клаузата за възнаградителна лихва е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Размерът й /в който се включвал и неустойката/ надвишавал трикратния размер на законната лихва за необезпечени заеми, респ. двукратния за обезпечени заеми.

Ако договорът се приеме за валиден, налице е нищожност на отделните клаузи от договора и по – конкретно на клаузата, въз основа на която е начислявана неустойка в размер на 0.9 %.

Претендира разноски. Сочи доказателства.

В проведеното съдебно заседание ищецът не се явява и не изпраща процесуален представител. Постъпила е молба, с която моли съда да уважи в цялост исковата претенция.

На основание чл. 214 от ГПК по искане на ищцата съдът е допуснал изменение на осъдителния иск чрез увеличаване размера на претенцията, като искът се счита предявен за 3 сумата от 21 лева.

В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК ответникът депозира отговор на исковата молба, с който изразява становище за неоснователност на исковата претенция.

Не оспорва, че между страните е сключен договор за кредит от 07.06.2022 г.. Излага твърдения какви действия са предприели страните по неговото сключване.

По отношение на твърдението, че договорената неустойка в горепосочения договор е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави заявява, че сключването на договора е инициирано от ищцата с попълване на електронна заявка за отпускане на кредит на сайта на дружеството, както и че запозната с всички условия по договора.

Счита, че неустойка не е начислявана и събирана от дружеството, както и че тази клауза е валидна и отговаряща на всички изисквания на действащото законодателство.

Смята, че съгласно правната теория и съдебната практика, неустойката представлявала самостоятелен договор по смисъла на чл. 8, ал. 1 от ЗЗД, като същата може да се материализира и като клауза в договор, чието изпълнение обезпечава /Решение № 80 от 25.01.2010 г по в.гр.д. № 1297/2009г. на Апелативен съд София, ГО, 3 състав/. Тоест неустойката представлявала самостоятелно съглашение, което в случая било обективирано в един и същ документ с договора за потребителски кредит. С оглед което счита, че по отношение на нейната действителност, не се прилагат разпоредбите на ЗПК и Директива 2008/48, а общите условия на ЗЗД.

Твърди, че в случая неустойката била уговорена за неизпълнение на непарично задължение за предоставяне на обезпечение, изпълнението не било обезпечено с други правни способи, а нейният вид се определял в зависимост от това, дали заемателят по договора изпълнил в някакъв момент своето задължение. С оглед на което и размерът на неустойката се определял като процент от заетата сума, като същата се начислявала, докато не било изпълнено задължението, а това зависило изцяло от волята на заемателя.

Счита, че така договореният размер на неустойката, като определен процент съгласно чл. 46, ал. 1 ОУ в размер на 0.9%, независимо, че в текста на договор за потребителски кредит било посочен вече изчисленият размер обхващащ целият период на договора изпълнявала предвидените в чл. 92 от ЗЗД цели и не предвижда неоснователно разместване на блага. В случая уговорената неустойка не излизала извън присъщите й функции.

Неустойката имала стимулираща роля за длъжника да изпълни точно задълженията си, тъй като в противен случай ще носила отговорност, без кредиторът да трябва да доказва настъпването на вредите и техният размер. Основната цел на уговорената неустойка била да репарира причинените от неизпълнение в срок вреди.

Смята, че нямало въведено законодателно изискване относно размера на неустойката, като нямало въведено ограничение на максималния размер, като дори било прието, че нейният размер можел да бъде и по - голям от размера на главното задължение.

Твърди, че не е налице изначална невъзможност да се осигури в уговорения в договора срок поръчител, който да отговаря на посочените изисквания. Ищецът бил запознат с условията на договора, преди същият да бъде сключен /с изпращането на първото електронно съобщение и приложеният към него СЕФ, след което и с изпращането на второто електронно съобщение/, като същият не бил длъжен да сключва договора веднага, а е разполагал с възможността първо да открие лице, което да отговаря па определените в договора изисквания и което е съгласно да бъде солидарно отговорно с него и след това да премине към подписването му. Знаейки, че нямало да може да изпълни задължението си ищцовата страна действала недобросъвестно, като по този начин нарушила чл. 12 ЗЗД, който гласи, че при воденето на преговори е сключването на договори страните трябва да действат 4 добросъвестно - в противен случай те дължат обезщетение.

По изложените съображения моли съда да отхвърли искова претенция в цялост.