Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 7542 от 11.12.2025, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
Въззивно гражданско дело 13016/2024
Вид
Решение № 7542
Подписан
11.12.2025
В сила
11.12.2025
Състав
Невена Чеуз, Василена Петрова Мидова, Наталия Петрова Лаловска

Цитирани разпоредби

  • чл. 131 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 140 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 154 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 162 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 263 ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.269 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78 ал.5 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 80 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 264 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 264, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 265, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 265, ал. 2 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 266 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 79 ал.1 пр.1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 86 ал.1 · Закон за задълженията и договорите

РЕШЕНИЕ

№ 7542 гр. София, 11.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседание на девети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Невена Чеуз

Членове:

Наталия П. Лаловска

Василена П. Мидова при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова като разгледа докладваното от Невена Чеуз Въззивно гражданско дело № 20241100513016 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Същото е образувано по въззивна жалба на „САМ 2017“ ЕООД, ищец в първоинстанционното производство срещу решение № 13889/15.07.2024 г. на СРС, 179 състав, постановено по гр.д. 62 071/2023 г., с което са отхвърлени заявените от него искове с правно основание чл. 266 ал.1 вр. с чл. 79 ал.1 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗ за осъждане на „Уайтстоун Кънстръкшънс С.А.“ да му заплати сума в размер на 19 370, 16 лв., представляваща неплатената цена на описаните във фактура **********/04.04.2022 г. услуги – дейности по асфалтиране, които са били фиксирани и остойностени като прогнозни количества и единични цени в Анекс 1, включително данъчна основа и ДДС, който анекс представлява неразделна част от сключения на 02.03.2022 г. договор за подизпълнение, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 27.09.2023 г. до окончателното изплащане на задължението и сумата от 18 882, 92 лв. – обезщетение в размер на законната лихва за забава върху главницата за периода 07.04.2022 г. – 26.09.2023 г.

В жалбата са наведени твърдения, че решението е неправилно като 1 постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано.

В жалбата са наведени твърдения, че изложените от СРС мотиви относно „приемането на възложената работа“, както и крайния извод на съда за неоснователност на заявените искове били толкова противоречиви, че по същество обуславяли явна необоснованост на обжалваното решение. В жалбата е извършен преглед на съдебна практика по приложението на чл. 264 от ЗЗД и са наведени твърдения, че изпълнението му по договора е прието изцяло, поради което му се следва пълното възнаграждение в размер на 293 701, 60 лв. с ДДС, а не както бил приел СРС 280 317, 60 лв.

Заявени са възражения относно допуснати редица процесуални нарушения, изразяващи се в неправилна интерпретация на факти и обстоятелства, признати за безспорни и ненуждаещи се от доказване, непроизнасяне по своевременно релевирани възражения и доводи, неглижиране на релевантни за спора доказателства и необсъждането им в тяхната съвкупност. Заявени са твърдения, че будело недоумение защо СРС не кредитирал заключението на СКТЕ, доколкото кореспонденцията между страните, предмет на експертизата била на чужд език, а чел определение, с което я приема. СРС допуснал процесуално нарушение като не указал на ищеца да представи кореспонденцията на български език.

В рамките на жалбата е направен и преглед на съдебната практика, която приема фактурата като договор и удостоверява, подлежащи на изпълнение поети задължения респ. тяхното изпълнение. Не ставало ясно и как ответникът заприходил СМР на стойност 293 701, 60 лв. с ДДС като извършените от ищеца работа, според него, била на стойност 280 317, 60 лв.

Поради което се иска отмяна на решението като бъде постановено ново, с което исковете да бъдат изцяло уважени. Претендират се разноски.

Депозирани са и писмени бележки по съществото на спора в предоставения от съда срок.

В срока по чл. 263 ал.1 от ГПК е депозиран писмен отговор от ответника в първоинстанционното производство „Уайтстоун Кънстръкшънс С.А“ – акционерно дружество, чрез процесуален представител адв. В., в който са наведени съображения относно правилността на обжалваното съдебно решение и искане за неговото потвърждаване. Претендира разноски.

2

При извършената служебна проверка на основание чл.269 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че обжалваният съдебен акт е постановен от законен състав на родово компетентния съд, в изискуемата от закона форма.

Предметът на въззивното производство, което се разглежда по реда на ограничения въззив е очертан само от посоченото в жалбата и приложимите към спорния предмет императивни материалноправни норми.

В първоинстанционното производство е разгледан осъдителен иск по чл. 79 ал.1 пр.1 ЗЗД вр. с чл. 266 от ЗЗД, съединен с обективно кумулативно съединен акцесорен иск по чл. 86 ал.1 от ЗЗД.

Доказателствената тежест, относно обстоятелствата, подлежащи на установяване, предвид правилата на чл. 154 от ГПК е правилно разпределена от първоинстанционния съд в определение 11111/13.03.2024 г., постановено по реда на чл. 140 от ГПК.

Страните не са формирали спор, че са били в договорни отношения по повод сключен на 02.03.2022 г. договор за подизпълнение, по който ответникът – въззиваема страна е изпълнител, а ищецът – въззивник е подизпълнител. Предмет на договора, съобразно чл. 1.2 от същия са дейностите по асфалтиране, както е посочено в бюджета, включен в анекс 1, представляващ неразделна част от договора.

Съобразно анекс 1, сключен между страните дължимото плащане по договора възлиза на сума в размер на 293 701, 60 лв., с авансово плащане от 50 % на стойност 116 799 лв., данъчна основа след авансовото плащане в размер на 176 902, 60 лв., върху която е начислен дължимия ДДС / 35 380, 52 лв./ с посочена обща сума от 212 283, 12 лв., от която е извадена 10% гаранция за изпълнение в размер на 29 370, 16 лв. и посочена сума за плащане от 182 912, 96 лв.

Не е част от предмета на спора, че авансово плащане в размер на 116 799 лв. е реализирано от изпълнителя.

С оглед на ангажираните по делото доказателства съдът приема, че между страните е сключен договор за изпълнение на определени СМР като с оглед на клаузите му съдът приема, че между тях е сключен валиден договор за изработка, пораждащ произтичащи от него облигационни отношения между страните. Изрично страните са уговорили начина на плащане помежду си.

3

Разпоредбата на чл. 264, ал. 1 от ЗЗД регламентира задължението на възложителя да приеме извършената съгласно договора работа. Понятието "приемане" включва в себе си фактически и правни действия, изразяващи се в преминаване на властта върху изработеното от изпълнителя към поръчващия и изразяване (мълчаливо или изрично) на изявление от страна на възложителя, че счита работата за съобразена с договора. Решаващият състав приема, че възложителят следва да приеме както точното и качествено изпълнение, така и това, което се отклонява от поръчката или е с недостатъци, стига същите да не са от естество да правят работата негодна за нейното предназначение.

Тогава възложителят би могъл да развали договора и не би дължал никакво възнаграждение (чл. 265, ал. 2 от ЗЗД). В останалите случаи обаче законът е уредил няколко алтернативни възможности по арг. на чл. 265, ал. 1 от ЗЗД, ако е заявил съответните възражения при приемането.

Няма данни по делото ответникът да е заявил възражения срещу работата на ищеца. Такива не се поддържат и в рамките на производството респ. факта на изпълнение по договора се установява от изводите на изслушаната пред СРС съдебно-техническа експертиза.

При така ангажираните от страните доказателства и заявени процесуални позиции без всякакво правно значение за спора са посочените във въззивната жалба съждения относно приложението на чл. 264 от ЗЗД с релевантна съдебна практика и преглед на доказателствата, установяващи факта на изпълнение по договора, доколкото същите не са спорни между страните.

Спорът между тях е концентриран относно дължимостта на сумата, предмет на производството като част от уговореното възнаграждение на ищеца – изпълнител, каквито са твърденията в исковата молба, поддържани и във въззивната жалба респ. факта на пълно доброволно плащане на уговореното възнаграждение преди предявяване на исковата молба, каквито са твърденията, посочени в отговора на ответника по реда на чл. 131 от ГПК.

Претенцията на въззивника, съобразно твърденията в исковата молба, поддържани и във въззивната жалба са с оглед издадена данъчна фактура **********/04.04.2022 г. Съобразно посоченото във фактурата е отразено окончателното плащане по договора от 02.03.2022 г. след приспадане на авансово платената сума като е посочена сума за плащане в размер на 212 283, 4

12 лв. В графа „описание на сделката“ във фактурата е посочено, че се задържа гаранция 10 % - 29 370, 16 лв. като сумата за превод е в размер на 182 912, 96 лв. Счетоводното отразяване във фактурата изцяло съответства на възприетото от страните по договора, съобразно сключения анекс 1 към него като аритметично изражение.

Това е и сумата, претендирана от въззивника-ищец, видно от изпратеното искане за плащане /стр. 25 в делото на СГС, преди изпращането му по подсъдност на СРС/ като е посочил сумата от 182 912, 96 лв. като дължима по договора, представляваща 40% от стойността на общата цена на подизпълнението.

Видно от писмото на ответника – въззиваема страна от 09.06.2022 г. сумата е приета от него като е изготвен план за нейното изплащане – периодично в рамките на 4 месечен период, включващ месец юни 2022 – месец септември 2022 г.

С писмо – отговор въззивникът – ищец се е съгласил с предложението за изплащане на части по погасителния план, предложен в писмото от 09.06.2022 г. /стр. 34 в делото на СГС, преди изпращането му по подсъдност на СРС/.

В първоинстанционното производство е изслушана ССчЕ като изводите на вещото лице, обективирани в заключението е, че в периода 04.07.2022 г. – 15.05.2023 г. „Уайтстоун Кънстръкшънс“ С.А. е извършило плащания по горецитираната фактура в размер на 182 912, 96 лв.

При съвкупна преценка на тези ангажирани от страните доказателства, настоящият съдебен състав намира, че процесната фактура установява второто етапно плащане по договора, съобразно уговорката, постигната от страните в чл. 3.1 от договора /1. авансово от 50%, 2. 40 % след изпълнение на работите и предаването им на изпълнителя и 3. 10% в 30 дневен срок след предаване на работите/. Налице е изпълнение на задължението на изпълнителя по процесната по делото фактура, реализирано преди депозиране на исковата молба в съда, поради което заявеният главен иск се явява неоснователен.

За пълнота на мотивите и при извършена съвкупна преценка на клаузите на договора, сключен между страните респ. тези в анекс 1 третото окончателно плащане от 10% касае задържаната гаранция за добро 5 изпълнение, която е част от възнаграждението на подизпълнителя, но за да стане изискуемо задължението за плащане, съобразно уговореното в договора следва да бъде издадена съответна фактура / чл. 3.1 изр. последно от договора/ 30 дни след предаване на работите /най-рано на 12.04.2022 г., ако е спазен крайният срок по договора, посочен в чл.5.2 от същия/ като изпълнителя следва да одобри искането за плащане, предоставено от подизпълнителя в срок от 5 дни от неговото получаване / чл. 3.2 от договора/. Данни за издадена фактура, касаеща плащането на последните 10% респ. изпратено искане до изпълнителя от страна на подизпълнителя не се твърди да е сторено, нито е заявено като част от предмета на иска, с който съдът е сезиран. Твърдение за своевременно заявена претенция за гаранцията от 10% е заявено едва в рамките на въззивната жалба /стр. 7, абзац 4/, но не е въведено като такова с исковата молба респ. твърденията, заявени в нея са диаметрално противоположни /стр. 3, абзац 6 на исковата молба и касаят твърдение, че сумата от 10% не е включена във фактурата/, поради което са преклудирани.

Поради което и с оглед очертания предмет на спора и ангажираните от страните доказателства заявеният иск е неоснователен и като краен правен извод правилно е отхвърлен от СРС.

Развитите съображения във въззивната жалба, касаещи неправилния извод на СРС относно размера на уговореното възнаграждение на подизпълнителя са основателни с оглед изложените съображения в рамките на настоящото решение, но същите не се отразяват на крайния му правен извод досежно заявения главен иск в производството.

Възраженията във въззивната жалба досежно изслушаната пред СРС съдебно компютърно техническа експертиза не биха се отразили върху крайните изводи по съда доколкото доказателственото искане касае обстоятелства, по които страните не спорят, а релевантната за спора кореспонденция ищецът – въззивник е представил още с исковата си молба.