Решение № 416 от 20.01.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 416 гр. София, 20.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Дамян Ив. Христов при участието на секретаря Елеонора Анг. Г. като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20241100510790 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 12651 от 26.06.2024г., постановено по гр.д. № 54311/2023г. по описа на СРС, 26. състав, е отхвърлен предявеният от Д. И. П. срещу Б. С. Б., предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК положителен установителен иск с правно основание чл. 538 ТЗ за установяване на парично вземане в размер на сумата от 5000,00 лева, представляваща безусловно и неотменяемо задължение по Запис на заповед от 01.01.2021 г., лично подписана от ответника и задължение по Джиро от 14.12.2022 г., с което Запис на заповед от 01.01.2021 г. е джиросана в полза на ищеца, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК (20.10.2022 г. ) до окончателното изплащане на вземате, за която сума има издадена заповед за изпълнение № 34596/01.12.2022 г. по ч. гр. д. № 61142/2022 г. по описа на СРС.

Със същото решение ищецът Д. И. П. е осъден на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплати на Б. С. Б., сума в размер на 500,00 лева – разноски в заповедното производство, както и сума в размер на 1500,00 лева, представляваща извършени разноски за исковото производство.

Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ищеца Д. И. П., действащ чрез процесуалния си представител – адв. Р. Т., с надлежно учредена представителна власт по делото, в която се излагат оплаквания за неговата неправилност на същото, поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост на изводите. Поддържа, че с нарочна молба с вх. № 155771 от 14.05.2024г. e уведомил съда, че няма да може да се яви на насроченото за 21.05.2024г. открито съдебно заседание, поради служебна ангажираност, за което е представил и доказателство. Поискал е заседанието да бъде отложено за друга дата или евентуално за по-късен час. Въпреки това същото е било проведено без участието на 1 процесуалния представител на въззивника. Посочва, че съдът е допуснал съществено процесуално нарушение, като в противоречие с чл. 164, ал. 1, т. 1, т. 5 и т. 6 от ГПК, е уважил доказателственото искане на ответника за допускане разпит на свидетел. Излага съображения и за допуснато съществено процесуално нарушение, изразяващо се в необоснована промяна в доклада по делото във връзка с разпределението на доказателствената тежест, по конкретно - с отправяне указания до ищеца да установи наличие на каузално правоотношение между него и ответника. Сочи, че съдът не е извършил цялостен анализ на събраните доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, поради което и е достигнал до погрешния правен извод за нередовност на издадения запис на заповед поради липса на един от задължителните му реквизити – подпис. Моли решението да бъде отменено като неправилно и претендира разноски за заповедното, първоинстационното и въззивното производство.

Въззиваемият ответник – Б. С. Б., чрез процесуалния си представител – адв. Г. Г., в законоустановения срок по чл. 263 ГПК, е подал отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата. Счита, че обжалваното решение е правилно и обосновано. Сочи, че в рамките на първоинстанционното производство по безспорен начин чрез извършване на графологична експертиза, е установено, че положеният под записа на заповед подпис не е негов. Моли решението да бъде потвърдено, а въззивната жалба оставена без уважение, както и да бъдат присъдени разноски.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като жалбоподателят е заплатил дължимата ДТ за въззивно обжалване, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна по следните съображения:

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, поради което по силата на чл.

272 ГПК препраща към мотивите на СРС, а по конкретно наведените във въззивната жалба доводи, които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, намира следното:

Във връзка с наведеното оплакване за допуснато съществено процесуално нарушение с оглед на даването на ход на делото, въпреки наличие на отправена молба за отлагането му от страна на ищеца, следва да бъде посочено, че в разпоредбата на чл. 142, ал. 2 ГПК, действаща в редакцията към момента на провеждане на съдебното заседание в първоинстанционното производство /21.05.2024г./, като основание за отлагане на делото е посочено единствено наличието на неотстранима пречка за страната и пълномощника й да се явят в съдебното заседание, каквато хипотеза не се установява да е била налице в конкретния случай, тъй като в молбата до съда е била посочена единствено пречка, осуетяваща явяването на процесуалния представител на страната, но не е било наведено 2 твърдение, нито е ангажирано доказателство за наличие на пречка за явяването на страната в лично качество. Нещо повече, следва да бъде посочено, че дейността на въззивния съд макар и да не е повторение на първоинстанционното производство, а само негово продължение и втората инстанция да не дължи повтаряне на дължимите от първата инстанция процесуални действия, а надгражда върху тях, дори и същите да са били опорочени, въззивният съд не следва да ги извършва наново, а да отстрани пороците чрез собствените си действия по установяване на фактите и прилагането на правото. В тази връзка следва да се отбележи, че пред въззивната инстанция в качеството й на инстанция по същество на спора, страните, при съобразяване на правилото на чл. 266 ГПК могат да включат дори и нови факти по делото и да направят доказателствени искания в случаите, в които твърдят, че в хода на първоинстанционното производство са допуснати процесуални нарушения, въз основа на които въззивната инстанция да направи собствени фактически и правни изводи относно предмета на спора, каквото процесуално поведение не е предприето от въззивника в хода на настоящото производство. При съобразяване на изложеното, настоящият състав на съда намира, че не е налице соченото от въззивника нарушение на правото му на защита в процеса, като наведените оплаквания в този смисъл са неоснователни.

По отношение на оплакването, касаещо допуснато нарушение на материалния закон и необоснованост на изводите на СРС, следва да се посочи, че в конкретния случай предмет на производството по установителния иск по реда на чл. 422 ГПК е установяване съществуването на конкретно вземане по записа на заповед, издаден на 01.01.2021 г.

Съгласно задължителните за органите на съдебната власт – арг. чл. 130, ал. 2 ЗСВ указания дадени в Тълкувателно решение № 4 от 2014г. по т.д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС ищецът носи тежестта да установи наличието на редовен от външна страна запис на заповед. За да бъде редовен от външна страна, съответно за да притежава изпълнителна сила, записът на заповед следва да съдържа предписаните в разпоредбата на чл. 535 ТЗ реквизити, като тяхната кумулативна наличност обуславя действителността на менителничния ефект.

Записът на заповед като абстрактна ценна книга на заповед представлява едновременно основание и доказателство за пораждане на паричното вземане в полза на поемателя или на последния джиратар, което е материализирано в менителничния ефект. Съгласно ТР № 1/2004 г. от 28.12.2005 г. на ВКС по д. № 1/2004 г., ОСТК, за да е редовен записът на заповед от външна страна, е необходимо самият документ да е назован „Запис на заповед”, както и в самия текст на същия да е изписан изразът „запис на заповед”, както предписва правната норма, регламентирана в чл. 535, т. 1 ТЗ.

В приобщената към писмените доказателства по делото ценна книга се съдържа наименованието „запис на заповед”, както в заглавието на документа, така и в текста на същия (чл. 535, т. 1 ТЗ). Налице е безусловна клауза за заплащане на определена парична сума – сумата от 5000,00 лв. (чл. 535, т. 2 ТЗ). Издателят на менителничния ефект е определил падежа съгласно чл. 537 ТЗ, във вр. с чл. 486, ал. 1, т. 1 ТЗ – на предявяване. В менителничния ефект като дата на издаване е посочено 01.01.2021г., а за място на издаване е определен гр. София (чл. 535, т. 6 ТЗ), като мястото на плащане следва да се определи по правилото на чл. 536, ал. 3 ТЗ - ако не е уговорено друго, мястото на издаването се смята за място на плащането, т.е. – гр. София (чл. 535, т. 4 ТЗ). На гърба на ценната книга е обективирано джиро от 14.10.2022г., по силата на което записът е бил прехвърлен на ищеца Д. И. П., с което последният е придобил правото, материализирано върху ценната книга.

Спорният между страните въпрос, както в рамките на първоинстанционното, така и в настоящото производство, е относно автентичността на подписа в представения запис на заповед от 01.01.2021 г.(чл. 535, т. 7 ТЗ). В тази връзка следва да се посочи, че в рамките на първоинстанционното производство, в срока за отговор по чл. 131 ГПК, ответникът в преклузивния срок на разпоредбата на чл. 193, ал. 1 ГПК е оспорил автентичността на положения подпис под записа на заповед, с твърдения, че не е подписвал такъв, че данните 3 в представения документ са сгрешени и не съответстват на действителните. С Определение № 46132 от 29.12.2023г. е открито производство по чл. 193 ГПК – за оспорване истинността на ценната книга, касаещ автентичността на подписа поставен за лицето сочен като издадател.

По делото е била назначена съдебно-графологична експертиза, като съгласно извършеното сравнително графическо изследване между подписа за „издател“ в процесния запис на заповед и снетите образци от саморъчния подпис на въззиваемия ответник - Б. Б., е установено различие както в общите признаци (вид, транскрипция, строеж и размер на подписите), така и в частните (форма, направление, сложност на движението, в относителния размер на елементите при изписване на началната, средната и завършващата част от подписите). Според заключението на вещото лице, което настоящият състав намира за обективно, безпристрастно и компетентно изготвено, и кредитира с доверие, установените различия в общите и частни признаци са съществени, устойчиви и по обем са достатъчни за извода, че сравняваните подписи не са положени от едно и също лице. От графическото изследване се установява още и че датата, мястото, имената на издателя, паричната сума и подписът за „издател“ са изписани с тъмносин цвят на багрилното вещество на химикалната паста, а цифровият текст, с който са изписани ЕГН-то и номерът на личната карта са изписани със светлосин цвят на багрилното вещество на химикалната паста. Според вещото лице разликата в цвета на химикалната паста свидетелства, че цифровият текст е изписан с помощта на друг пишещ прибор и по различно време от това на изписването на останалия ръкописен текст. Това обстоятелство кореспондира, от една страна с обясненията на ответника, че данните му в записа на заповед (ЕГН и номер на лична карта) не съответстват на действителните, така и с представеното писмено доказателство - Удостоверение от 23.05.2024г., изд. от МВР, Отдел „Български документи за самоличност“, съгласно което в "Национален регистър на българските лични документи" за лицето Б. С. Б. са налице регистрирани данни за издадена лична карта с № ****, изд. на ****г. – данни, които не съвпадат с изписаните върху процесния запис на заповед.